Всичко започна през 2021-ва, когато с Мила най-накрая взехме онази къща в Ковачевци. Не беше кой знае какво — две стаи, стара печка на дърва, двор, обрасъл с къпини до кръста. Но на нас ни стигаше. Два месеца спахме по четири часа, докато оправим покрива и съборим прогнилата барака в дъното. После дойде ред на зеленчуковата градина. Мила, която по професия е счетоводителка и цял ден виси пред екрана, изведнъж се превърна в агроном — домати, краставици, дори артишок някакъв си беше намерила семена от някакъв форум.
Тя искаше място, където да си почиваме от София, и аз го разбирах. Двайсет и пет километра от квартала, четирийсет минути с колата по стария път през Лозен, и вече сме там. През лятото даже не ходихме на море. Слагаме два шезлонга под ореха, палим барбекюто, което взех от "Практикер" за сто и двайсет лева на промоция, и това ни е почивката. Милица си направи алпинеум с кактуси, които й пращаха от Пловдив, и всяка събота обикаляше с маркуча, докато аз довършвах навеса за дърва. Идилия, нали така? Само дето идилията свърши точно в петък вечерта, в началото на юли, когато пристигна Ралица.
Ралица е братовчедка на Мила, дъщеря на леля й от Плевен. Не сме я виждали сигурно от сватбата на един общ роднина преди пет години. И изведнъж — обаждане в седем вечерта, докато си пийвахме кафето на верандата:
— Ооо, вие сте на вилата, а? Чудесно! Ние с децата много искаме да ви видим, утре сутринта тръгваме. До обяд сме при вас.
Думата "не" просто не беше част от речника ѝ, когато затвори. Мила сви рамене, каза "е, роднини са", и отиде да оправи стаята за гости. Аз се заех с разчистването на двора, защото нямаше как да посрещнем гости в бурени до колене. Купихме агнешки пържоли, наденици от месарницата на бай Стефан в Самоков, направихме три салати, шопска, овчарска и една с печени чушки, които Мила още предната есен беше затворила в буркани. Извадих ракията от мазето. Приготвихме се като за кметски прием.
В събота към единайсет и половина спря стар черен "Фолксваген" пред портата. Първо излезе Ралица, която беше напълняла и носеше огромна памучна шапка, а от задната врата се изсипаха не три, а две деца — момиче на може би десет и момче на осем. Добре. Две деца, не три, с което очаквах, че ще е по-лесно. Колкото и да съм оптимист понякога, се оказа, че греша тотално.
Първият ден мина нормално. Ядохме, пихме, децата се гонеха с нашето куче из тревата, после всички цопнаха в басейна. В неделя сутринта слязох долу в седем и половина, защото трябваше да пусна водата на градината, и видях свекърва ми Гинка — тя живее на долния етаж от май до септември — да тича между кухнята и чардака с поднос в ръце. Беше сготвила палачинки за всички, сложи сладко от сини сливи и домашно кисело мляко. Ралица се излежаваше на детското креватче на сянка и скролваше в телефона си.
— Искаш ли кафе? — попита свекърва ми.
— Ама може и без захар, сладкото ми е достатъчно — отвърна Ралица и отпи от чашата, без да вдигне поглед.
Аз в онзи момент стисках маркуча и си мислех: добре де, гостенка е, остави я да поседи ден-два. Но в понеделник, когато тръгнахме за града, никой от тях не направи опит да си стяга багажа. Мила попита деликатно:
— Вие докога ще останете, че да знаем с покупките?
Ралица се изкиска, като че ли въпросът беше абсурден.
— Мила, ти сериозно ли? Децата са във ваканция, горещо е, тук е рай. Какво да правим в Плевен, да висим пред блока ли? Оставаме до края на седмицата, нали няма проблем?
И тогава аз трябваше да кажа "има проблем". На езика ми беше, но когато погледнах жена си, видях как клепачът й едва забележимо потрепна. Тя само кимна и влезе вътре да си вземе чантата. Мълчахме през целия път до София.
В сряда ми звънна свекърва ми. Гласът й беше пресипнал — не от плач, а от умора. Беше стояла до късно да чисти, защото никой не беше помръднал пръста си.
— Целият хол е пълен с трохи, килимът стана на мозайка от разлят компот… Децата сутрин стават и си искат различен вид сандвичи, на момичето краставицата трябва да е обелена и нарязана на лентички. Лентички, Красимире!
— Каза ли й нещо?
— Разбира се. Обясних й, че тук всички помагаме — домакинството е голямо, двор има, животни нямаме, но доматите трябва да се вържат и тревата да се окоси. А тя отговори, че не е дошла да работи като прислужница, а да си почива. И че "роднините са за това, да си помагаме".
Думата "прислужница" ме накара да стисна волана, докато кокалчетата на пръстите ми побеляха, макар че в онзи момент бях паркирал пред офиса. Свекърва ми е на шейсет и пет, има дискова херния и коси с косачка, която сама си бута, защото аз съм в града през седмицата. И тази жена приготвяше три ястия на ден, докато Ралица си местеше кърпата според слънцето.
В петък решихме да отидем по-рано, без да се обаждаме. Когато завихме по чакълестия път към къщата, видях нещо, от което дъхът ми спря за секунда. Цялата далия на Мила, която тя отглеждаше две години от грудки, беше прегазена. Просто стъпкана в кал, защото децата явно бяха ритали топка направо през лехата. До нея — огризки от ябълки и празна бутилка от безалкохолно, захвърлени върху ментата. А самата Ралица плуваше в басейна върху надуваемо фламинго, докато свекърва ми беше приведена над половин кофа малини, с превръзка на китката, защото я беше навехнала, докато влачи чували с тор миналата седмица.
Мила излезе от колата и направо тръгна към басейна. Очите й не бяха гневни, а някак пресъхнали. Свали си слънчевите очила и застана така, че сянката й да падне точно върху лицето на Ралица.
— Ставай.
— Какво? Какво става? — Ралица се надигна на лакти и присви очи срещу слънцето.
— Ставай, прибирай децата и си тръгваш. Сега.
— Чакай малко, ти пък какво…
— Никакво чакай малко. Ти дойде без покана, настани се като в хотел "всичко включено", а свекърва ми превърна в кухненски роб за една седмица. Ония цветя там — виждаш ли ги? — Мила посочи с палец през рамо към стъпканата леха. — Това не са "просто цветя", Рали. Това са триста лева и две години труд. Кой ще ми ги върне? Ти? Или може би децата ти, дето не знаят къде се оставя мръсна чиния?
Настана тишина, в която се чуваше само как помпата на басейна преработва водата. Ралица стисна устни, излезе от басейна със злобно подсмърчане и започна да събира набързо хавлиите и лаптопа си. Мила не помръдна от мястото си, докато вратата на фолксвагена не хлопна окончателно. Децата дори нямаха време да кажат "довиждане".
Но това не беше краят. В неделя, точно когато си мислехме, че бурята е отминала, телефонът на тъща ми — майката на Мила, която живее в Перник — иззвъня с пронизителния тон, който беше запазила специално за роднински скандали. Беше леля Катя, майката на Ралица. И започна направо, без здрасти:
— Вие какви хора сте, бе? Да изгоните сестра си и племенниците си така? Те са тичали до Плевен с плач, децата не могли да ядат два дни от мъка!
Тъща ми обаче е бивша учителка по история, която е свикнала да отделя фактите от емоциите. Тя изчака леля Катя да излее жлъчката си и каза точно това, което никой друг не смееше да каже на глас:
— Кате, аз не знам какво ти е разказала дъщеря ти, но ще ти кажа какво знам от Гинка, която цяла седмица не можа да раздвижи ръката си от миене на чужди чинии. Ралица отиде без покана, не помогна с нищо, дори не си изхвърли угарките от пепелника. Ако това е твоята представа за гости — заповядай, но при нас няма да стъпите повече.
Тръшна слушалката, но преди това чухме как леля Катя започва да заеква нещо за "недоразумение". Беше ясно, че Ралица си беше избрала само удобните детайли от историята.
Вечерта седяхме с Мила на верандата, гледахме как прилепите кръжат над ореха и мълчахме. На масата между нас имаше една напукана чаша — любимата на Мила за кафе, с нарисувани макове, която момичето на Ралица беше ударило в мивката и беше оставило, без да каже на никого. Мила я беше залепила, но пукнатината си личеше. Тя я взе, завъртя я в ръце и каза:
— Повече никой.
И тогава посегна към телефона си, влезе във Фейсбук и смени статуса на снимката от вилата — от "Публичен" на "Само приятели". Малък жест, но и двамата знаехме какво означава.
