Преди три месеца синът ми Калоян загина в планината. Беше на осемнайсет, завършваше дванайсети клас в Бургаската математическа гимназия и броеше дните до абитуриентския бал. После — кандидатстване в Техническия, може би дори в чужбина. Имахме всичко разписано.
В сряда сутринта получих пратката с дипломата му. Подписах, затворих вратата и оставих плика на масата в коридора до ключовете и неизпратените покани за бала. Отворих го чак вечерта, след третата чаша ракия.
В плика, освен дипломата, беше и снимката от девети клас — Калоян с черната риза, която сам си беше ушил. Три месеца беше висяла в гардероба, недокосната. В нея имаше джоб, за който знаехме само двамата — вътрешен, със скрит цип, където си държеше флашката с проектите по роботика. Знаех го наизуст, но не бръкнах вътре. Не можех да пипна тази риза повече, отколкото да я извадя от закачалката.
Същата сряда сутрин звъннах на класната му ръководителка, г-жа Бонева. Казах ѝ, че искам да подаря ризата на някой от съучениците му, който няма възможност да си купи костюм за бала. Тя замълча за момент, после ми даде телефон на едно момче от паралелката — Явор.
Явор дойде същата вечер, в седем и половина. Беше с избелели дънки и маратонки, от които стърчеше палецът на левия крак. Взе ризата, благодари притеснено и почти избяга по стълбите.
— Утре е балът — казах на празния вход. — Носи я, момче.
В четвъртък се събудих в пет без десет. Бургас беше тих, само чайките крещяха над Морската градина — апартаментът ни е на две преки от нея. Направих си кафе и застанах до прозореца, загледан в кестените на тротоара.
Тогава чух клаксона.
Пред блока беше спрял стар бял микробус, от онези от осемдесетте, дето още миришат на нафта. Шофьорът, мъж на около шейсет с избеляла синя риза и бейзболна шапка, натисна клаксона още веднъж, после слезе и отвори страничната врата.
От микробуса излезе Явор.
Беше с ризата на Калоян. Беше я гладил — личеше си по ръбовете на яката, все още леко набрани от ютията. Но не беше сам. От буса слязоха още три деца — момиче с дълга зелена рокля и две момчета в костюми под наем, чиито ръкави бяха с два пръста по-къси от техните ръце.
Явор ме видя на прозореца и вдигна ръка. После извади нещо от джоба на ризата — същия скрит джоб, за който Калоян ми беше показал веднъж, преди години, свит на кухненския стол с игла в ръка.
— Господине, това беше вътре — каза той, когато слязох долу. Гърлото му се качваше и слизаше, преди да продължи. — Намерих го снощи, докато пробвах ризата. Джобът беше затиснат, помислих, че шевът е скъсан…
В ръката му имаше флашка. Но не онази с проектите по роботика. Беше червена, стара, с драскотина отстрани — Калоян я беше изгубил още през есента. Бяхме обърнали цялата къща за нея.
Явор ми подаде и сгънат лист хартия.
— И това беше в джоба. Написано е на гърба на стара домашна работа. Не знам дали е за вас, но…
Разгънах листа. Почеркът беше на Калоян — неравен, припрян, с онова характерно "а", което винаги завършваше с опашка нагоре. На листа имаше списък от пет имена — съученици, включително и Явор. До всяко име имаше номер и кратка бележка.
До името на Явор пишеше: "Флашка с уроците по математика — г-жа Иванова знае. Кажи му, че си струва."
— Той… той ми даваше уроци — каза Явор, вперил очи в маратонките си. — Без пари. Казваше, че като стане програмист, ще ме вземе на работа. — Подритна един камък на тротоара. — Вчера получих резултатите от предварителния прием в Техническия. Вписаха ме.
Шофьорът на микробуса — бащата на едно от децата, както се оказа — предложи да ни закара до ресторанта на бала. Качих се при тях. По пътя Явор пусна от телефона си стара песен на "Щурците" — онази, която Калоян пускаше всяка сутрин, докато си връзваше обувките за училище.
В ресторанта до морето беше пълно с абитуриенти. Когато влязохме, г-жа Бонева ме видя и се приближи. Прегърна ме и каза:
— Калоян беше най-добрият математик във випуска. Но това, което направи за тези деца, не се учи в училище.
Явор и приятелите му отидоха да се снимат пред входа. Гледах ги как се смеят, как момичето в зелената рокля оправя яката на ризата, все още с един номер по-голяма за раменете му.
Към полунощ Явор ме помоли да остана за хорото. Отказах, но излязох на терасата на ресторанта. Морето беше на двеста метра, а луната стоеше ниско над водата. Свалих сакото си и го оставих на парапета, до чаша, която някой беше забравил недопита.
— Той беше тук тази вечер — каза г-жа Бонева, която излезе на терасата с чаша вино. — Не знам дали вярвате в такива неща, но аз го усетих още щом влязох.
Не ѝ отговорих. Прибрах сакото си и се върнах вътре. Явор ме дръпна за ръкава към кръга и аз хванах дланта му — още влажна от вълнение — и тръгнах в стъпките на хорото, между момичето в зелената рокля и момчето с късите ръкави.
Флашката още стои на бюрото ми, до дипломата и снимката от девети клас. На нея има само един файл — "За теб, тате". Не съм го отварял още.
