Едно и същ ден, в единайсет часа сутринта. Александър и Ивелина бяха на работа — той в офиса, тя на въображаемата си „търсене на себе си“, а после и на маникюр, както бях чула от нейните сторита предната вечер.
Ключарят дойде точно в единайсет. Казваше се Стефан, млад мъж с работен гащеризон и куфарче с инструменти. Прегледа двата патрона — единия за вратата на апартамента, другия за резервния комплект — и започна работа. Стоях до него, стиснала чашата с изстинало кафе, и гледах как старата брава пада на пода с тъп звук.
— Готово е, госпожо. Ето ви новите ключове, три комплекта.
Платих му 85 лева в брой. Той си тръгна, а аз останах сама в антрето с връзка нови ключове в ръка.
После се захванах с багажа. Извадих от гардероба дрехите на Александър — костюмите, ризите, коженото яке, което му бях купила за трийсетия рожден ден. Прибрах ги в куфарите, с които бяха идвали преди три години, все още стояха в килера на балкона. Дрехите на Ивелина, гримовете ѝ от тоалетката (моята тоалетка, с кръглото огледало на баба ми, което междувременно бяха преместили в голямата стая), йога постелката, розовата ѝ халка за коса на банята — всичко изнесох на площадката пред вратата, подредено покрай стената. Не хвърлях нищо небрежно. Сгънах ризите му, както го учех като дете. Не заради тях. Заради себе си.
Компютърът му за две хиляди лева остана в кутия до стената. Таблетът на Ивелина — не докоснах, стоеше си на кухненската маса, там, където го бях видяла онази вечер.
В четири и половина следобед чух ключ в ключалката — техния стар ключ, който вече не пасваше. Чух го как се завърта напразно, как Александър натиска дръжката.
— Мамо? Мамо, вратата не се отваря!
Отворих. Застанах на прага, зад мен — празният коридор на апартамента, моя апартамент.
Александър стоеше объркан, с плика от работния му обяд в ръка. До него — Ивелина, с найлонов плик от маникюристката, с прясно лакирани нокти в цвят "френски маникюр".
— Мамо, какво е това? — Александър погледна покрай мен и видя куфарите на площадката. Лицето му премина през няколко изражения — учудване, после нещо близко до страх. — Защо ни е багажа отвън?
— Защото повече не живеете тук, Александър.
— Как да не живеем? Ние сме регистрирани тук! Това е нашият адрес!
— Регистрацията не е собственост. Апартаментът е мой, единствен собственик съм аз, откакто баща ти почина. Прочети нотариалния акт, ако искаш — извадих папката, която бях приготвила на масичката в антрето, и му я подадох. — Ето, копие. Задръж го.
Ивелина пристъпи напред, гласът ѝ вече не беше сладък като в кухнята преди три години.
— Дарина, вие сериозно ли? Ние сме семейство! Къде да отидем сега, довечера?
— Не знам, Ивелина. Може би при Лора. Тя изглежда те разбира добре.
Тя замръзна за секунда. После се обърна към Александър, сякаш търсеше подкрепа, но той гледаше в папката с нотариалния акт, без да я отваря.
— Мамо, това е някаква грешка. Нека поговорим вкъщи, влезем и…
— Не влизате. — Гласът ми беше спокоен, толкова спокоен, че сама се учудих. — Извиках полиция преди петнайсет минути, тъкмо когато чух ключа ви в ключалката. Ще дойдат всеки момент да потвърдят, че апартаментът е мой и че имам право да реша кой живее в него.
— Полиция?! — Ивелина повиши глас, ноктите ѝ затракаха по найлоновия плик, докато го стискаше. — Тя ни изхвърля с полиция! Александър, кажи нещо!
Той продължаваше да мълчи, вперил очи в папката. После вдигна поглед към мен, и за миг видях в него нещо от бащата — не думите, а начина, по който стисна устни, преди да проговори нещо трудно.
— Мамо, ние… съжаляваме. За всичко. Ще се оправим, кълна се, само не ни изхвърляй така.
— Синко, три години "се оправяхте". Взехте ми стаята, взехте парите ми за храна и сметки, взехте ми спокойствието. И четох чата на Ивелина с Лора. За добичето, което не мърда. За завещанието, което вече е преписано, между другото. Виктория ще го получи.
Ивелина пребледня под пудрата.
На стълбището се чуха стъпки — двама полицаи се качваха бавно, единият държеше папка с документи.
— Госпожо Дарина Николова? — попита по-възрастният, с прошарени мустаци. — Обадихте се за консултация относно смяна на живущи в собствен имот?
— Да, аз съм. — Подадох му копие от нотариалния акт. Той го прегледа, кимна на колегата си.
— Всичко е ясно, госпожо. Имотът е изцяло ваш, това е официален документ. Вие имате право да решите кой пребивава тук. — Обърна се към Александър и Ивелина. — Ако желаете, можете да подадете молба за постоянен адрес другаде. Но принудително влизане в имота без съгласието на собственика е нарушение на закона.
Ивелина отвори уста да каже нещо, но по-младият полицай вдигна ръка.
— Госпожо, моля, не създавайте инцидент. Багажът ви е готов, виждам. Можете да го вземете и да намерите къде да пренощувате.
Александър постоя още малко, стиснал папката с нотариалния акт в ръка, сякаш не знаеше какво да прави с нея. После се наведе, взе единия куфар. Ивелина, все още с треперещи устни, грабна найлоновия плик с гримовете и халката за коса.
— Ще ти звънна утре, мамо — каза той тихо, без да ме погледне.
— Обади се. Но не тук.
Изчаках ги да слязат по стълбите — куфарите тропаха по стъпалата, Ивелина мърмореше нещо на Александър, който не отговаряше. Полицаите също си тръгнаха, по-възрастният ми пожела „лека вечер, госпожо“, сякаш всичко беше най-обикновена служебна процедура.
Затворих вратата. Превъртях новия ключ два пъти в патрона — солиден, плавен звук, съвсем различен от старата разбита брава.
В апартамента беше тихо. Отидох в кухнята, напълних чайника и го сложих на печката. Докато чаках да заври водата, се върнах в антрето. Пантофите ми още стояха до шкафа за обувки, там, където Стефан ги беше преместил случайно, докато работеше с бравата. Наведох се, взех ги и ги сложих точно до входната врата — там, където им беше мястото от години, преди Ивелина да реши, че трябва да са скрити зад шкафа.
Чайникът засвири. Налях си чай, седнах на масата в кухнята — същата маса, на която преди три месеца бях прочела чата с думата „добиче“. Таблетът на Ивелина още стоеше там, забравен. Погледах го известно време, после го прибрах в едно чекмедже, без да го включвам повече.
Голямата стая беше празна — само леглото, което бяха донесли, старите им дрехи по закачалките ги нямаше вече. На другия ден щях да преместя обратно тоалетката с огледалото на баба, скрина с счупеното ъгълче, разтегателния диван. Но тази вечер просто седях в кухнята, пиех чая си и слушах тишината на апартамент, в който най-сетне живееше само собственикът му.
