Десислава спря колата си точно пред порутената ограда на вилата и дори не си направи труда да изгаси двигателя. Беше средата на април, въздухът миришеше на влажна пръст и люляк, а откъм съседния парцел се чуваше монотонното бръмчене на мотокултиватор. Тя слезе от шофьорското място, закопчавайки скъпото си яке. До нея, с ръце в джобовете и леко приведен, стоеше мъжът ѝ Мартин. От задната дясна врата на стария дизелов „Фолксваген“ се показаха две непознати фигури – двойка на средна възраст, която оглеждаше района с престорено безразличие. Бяха пътували от София заедно с тях.
Стефка беше коленичила до оранжерията и заравяше корените на новите доматени разсади. Пръстта беше полепнала по гумените ѝ ръкавици и по коленете на стария анцуг, който носеше само за градината. Когато чу стъпките по чакъла, тя се изправи рязко и присви очи срещу следобедното слънце. Не очакваше гости, особено в делничен ден, когато всички нормални хора са по офисите в София.
– Мамо, продаваме ти вилата – заяви Десислава, без да се доближава до пръстта. Тонът ѝ беше равен, почти служебен. – Трябват ни пари за първоначална вноска за апартамент. Не можем да се бутаме в гарсониерата с малкия Иво.
Стефка не отговори веднага. Тя смъкна ръкавиците, плесна ги една в друга, за да изтупа излишната пръст, и ги остави върху дървената скара. Четири години беше изплащала тази къща. Четири години беше работила като касиерка в голям супермаркет в Люлин и бе давала всяка спестена стотинка, за да превърне запуснатия парцел в нещо свястно. Беше го оформила на името на дъщеря си, за да избегне излишни данъчни декларации и защото Деси тогава имаше някакви проблеми с кредитна история – обещаха ѝ по-ниска лихва, ако имотът се води на нейно име. Устната им уговорка беше проста: Стефка плаща, но къщата си е на Стефка.
– Не разбирам. Това е моят дом – каза жената и гласът ѝ прозвуча приглушено, сякаш думите преминаваха през вода.
– По документи не е, мамо. Ти много добре знаеш това – Мартин се обади за първи път, разтваряйки пакетче дъвки. Беше мъж на средна възраст с прошарена брада и склонност да поема инициативата в най-неподходящия момент. – Купувачите са тук. Искат да огледат парцела. Недей да създаваш излишна драма пред непознати хора. Събери си багажа довечера и ще те закараме обратно в София.
Двойката купувачи вече газеше неодобрително из моравата. Жената с тъмните очила посочи с пръст към старата слива, която Стефка подрязваше всяка есен.
– Всичко ще се изкорени и ще се излее бетон – каза тя високо на съпруга си, но така, че всички да я чуят. – Ще стане страхотна барбекю зона. Тези бурени само загрозяват гледката.
Стефка усети как нещо в гърдите ѝ се свива на ледена топка. Беше работила като вол, за да превърне тези „бурени“ в плодородна градина. Всяка ябълка тук беше садена с нейните длани, всяка плочка на пътеката бе мъкната от стария каменоломен склад край Плевен. Тя се прибра в къщата, без да каже нито дума на купувачите. Десислава я последва плътно, затваряйки скърцащата врата на антрето зад себе си.
– Не прави така, моля те! – изсъска Десислава, свали слънчевите си очила и нервно разтърка слепоочията си. Червилото ѝ беше идеално, но под очите ѝ имаше тъмни кръгове. – Не разбираш ли, че сме притиснати до стената? Ипотеката в този град е жестока, ако нямаш двайсет процента от сумата. А тук, в тази дупка, гният сто и двайсет хиляди лева. Ти си пенсионерка. Иво расте, има нужда от самостоятелна стая. Не може да живее в една стая с нас, докато стане на петнайсет.
– Дадох всичко за вас – каза Стефка, без да трепне. Тя беше застанала до старата порцеланова мивка. – И спестяванията на баба ти, и здравето си. Не съм ви отказвала пари, когато купувахте колата. А сега искате да ми вземете покрива над главата.
– Ако получиш инсулт тук, кой ще те открие?! – гласът на Десислава тресна във фалшива нотка на загриженост. – Бърза помощ от Самоков ще пътува цяла вечност. В София има линейки, има нормални съседи, а не само старци и кокошки. Трябва да си близо до нас. Вземи една хубава стая в пансион, гледай си Иво…
– Не – прекъсна я Стефка и пусна чешмата, оставяйки ледената вода от кладенеца да пълни кофата. – Не искам да угаждам на егоизма ви. Не ви ли е срам да гоните майка си от собствения ѝ дом? Иди отвън и кажи на онези хора да си ходят.
– Не съм ти длъжница – отсече Десислава и свали маската на дипломацията. – Имотът си е мой. Мартин вече подписва предварителния договор с тях. Събирай си багажа.
Тя рязко дръпна вратата и излезе на верандата, оставяйки майка си на прага. Стефка застана там и загледа как Мартин жестикулира, обяснявайки на купувачите предимствата на дренажната система, която дори не беше монтирал той.
Изведнъж от съседния парцел се разнесе остър, дрезгав глас:
– Ей, вие там, откъм банкета! Какво се натискате о моята тел, бе? Нямате ли си работа, а, градски плъхове?
Всички замръзнаха. До разклатената телена ограда стоеше бай Игнат – седемдесетгодишен мъж с прошаряла коса и мазни гащеризони. В ръката си държеше ръждясал френски гаечен ключ и гледаше изпод вежди. От години Стефка и бай Игнат бяха в „студена война“. Той се оплакваше, че корените на малините ѝ душат морковите му, а тя се ядосваше, че старият орех хвърля сянка върху оранжерията ѝ. Не си бяха говорили с месеци, освен за да си подвикнат някоя закана от разстояние.
– Добър ден – обади се купувачът, дебеловат мъж с шлифер. – Ние сме тук за оглед на имота. Имате ли някаква претенция?
– Имам, как да нямам! – Игнат се ухили беззъбо и пристъпи по-близо, опирайки ключа в бедрото си. – Преди да дадете и пет стотинки за тая бърлога, да знаете, че половината от този паркинг е незаконно заграбена общинска земя. Водя дело за възстановяване на регулационните граници от миналата година. И делото ще се завлече, защото съдията ми е племенник на кума.
Мартин пребледня и спря да описва предимствата на терасата.
– Какво говориш, Игнате? Това са пълни глупости! Паркингът си е в перфектни граници, сам си ги мерил – опита се да се намеси Десислава, спускайки се от верандата.
– Мерил съм, ама не съм го вписал – отсече старецът. – Имам си карта и експертиза. Утре отивам в агенцията по кадастър. Ако продавате без да уредите този проблем, новите собственици ще получат запор на имота. Ще си плащате лихвите по кредита, а няма да можете да си стъпите на крака тук две-три години. Готови ли сте за такова нещо, скъпи гости?
Погледите на купувачите мигновено се промениха. Ентусиазмът от барбекюто и бетона се изпари. Мъжът въздъхна тежко, а жена му сложи ръка на рамото му.
– Мартине – започна купувачът, прибирайки очилата си в калъфа. – Вие ни казахте, че документите са изрядни. Не сме дошли тук да се разправяме с луди съседи и дела. Сделката пропада. Хайде, скъпа.
– Чакайте! Чакайте, моля ви! – Мартин се втурна след тях, като се опитваше да ги задържи за ръкава на якето, но купувачът му махна с ръка с такова отвращение, че зетят спря по средата на чакълестата алея. Колата им беше паркирана отвън и след миг потегли с рязък рев, запращайки облак жълтеникав прах.
Десислава се извърна рязко към оградата. Очите ѝ горяха от безсилна ярост.
– Ти луд старец! – проплака тя. – Какво направи?! Ще съсипеш ли семейството ми заради някаква стара вражда за корени от малини?!
– Семейството ти? – Игнат се засмя сухо, като плю в тревата. – Ти, момиче, току-що дойде да изгониш майка си на улицата. Срам! Аз съм виждал как тази жена гребе сняг цяла зима, за да не ви изгният корнизите. А вие искате да залеете всичко в цимент. Не, няма да ви позволя! Докато съм жив и дишам, този парцел няма да бъде продаден! И дума да не става.
Стефка стоеше на верандата и беше чула всичко. Тя не помръдна. Десислава изтича обратно в антрето и застана пред майка си, разтреперана и унизена.
– Ти му се обади, нали? Нагласихте го двамата! Обадила си му се да ни провали приказката! – крещеше тя, зачервена и плувнала в пот.
– Не съм му звъняла от месеци – отвърна Стефка с леден покой. – Но той, оказва се, има повече човещина в кутрето на ръката си, отколкото ти в цялото си тяло. Махайте се. Мартин си натиска клаксона.
– Ти си отвратителна майка! – викна Десислава, грабвайки чантата си от пейката. – Няма да видиш нито лев повече от нас! Нито лев за лекарства, нито за ток! Ще гниеш тук сама, докато умреш!
Тя тресна вратата на колата и двамата потеглиха, без да поглеждат назад. В двора отново се възцари тежка тишина. Само катерица прошумоля по клоните на ореха. Бай Игнат, без да иска разрешение, отвори скърцащата портичка и влезе в градината на Стефка. Той вдигна от земята смачкания предварителен договор, който Мартин беше изпуснал в суматохата, и го смачка още по-силно.
– Не стой като гръмната, Стефке – каза той, като я погледна сериозно. – Имаш ли още онези стари банкови извлечения? Където пише, че ти си теглила сумата от спестяванията на майка си, преди да купиш къщата?
– Имам… у дома, в една кутия от обувки – успя да каже Стефка, като стискаше двете си ръце в юмруци, за да спре треперенето им.
– Хващаш утре автобуса за София. Ще отидеш при адвокат Драганов – той ми е стар приятел от казармата. Ще му кажеш да заведе дело за неоснователно обогатяване срещу щерка ти. Сумата е сто и двайсет бона. Аз ще му звънна да те очаква.
– Да съдя собственото си дете? – Стефка поклати глава, а в очите ѝ се събраха сълзи. – Това е краят…
– Краят дойде, когато тя те изгони – сопна се Игнат и сложи тежката си длан върху рамото ѝ. – Я стига си хленчила. Тя те остави на улицата, ти ще я оставиш ли да ти вземе и покрива? Пък и за този кадастъра – да не си помислиш, че съм водил някакви дела. Излъгах ги на поразия, че да се разкарат. Имам един скицник от осемдесет и втора и толкова. Но тя не го знае, нали? Хайде, стягай се. Тая земя не е за хора, дето искат да я покрият с цимент.
Две седмици по-късно Стефка седеше в прашния офис на адвокат Драганов, който се намираше точно срещу една фурна за баници в центъра на София. Тя беше изровила всякакви документи. Освен банковите преводи отпреди четири години, тя пазеше и саморъчната разписка от предишния собственик, в която ясно пишеше: „Получих сумата от г-жа Стефка Николова“. Официалният нотариален акт беше на името на Десислава, но пътеката на парите беше кристално ясна.
Адвокатът, плешив мъж с очила с дебели рамки, прелисти книжата и кимна.
– Ще ги притиснем, бай Игнатова приятелко – каза той. – Внасяме иск за неоснователно обогатяване. Съдът ще наложи възбрана върху имота, докато трае производството. Дори и да иска, дъщеря ви няма да може да го продаде. Ще се мотаем две-три години в дела, а тя през това време ще трябва да връща заеми. Обаче, вижте какво – продължи адвокатът, като махна очилата си, – ако дойдат да се молят, ние можем да предложим спогодба. Вие ще оттеглите паричния иск, а в замяна те ще ви върнат собствеността с нотариално дарение. Това е най-чистият път да си вземете къщата обратно без дълги съдебни битки.
Така и стана. Делото беше заведено в края на май. Обезпечителната заповед за възбрана дойде като гръм от ясно небе за семейството на Десислава. Мартин, който беше взел назаем почти десет хиляди лева от свой колега, за да покрие разходите около провалената сделка, изпадна в истерия. Банките отказваха какъвто и да е кредит, при положение, че единственият им актив беше блокиран. Натискът в малката гарсониера в София стана нетърпим.
В началото на юли, в една знойна петъчна вечер, Десислава пристигна сама на вилата. Този път без грим, с евтина памучна рокля и стара раница на гърба. Беше слязла от рейса и бе вървяла пеша два километра в жегата. Стефка тъкмо беше приключила с плевенето на краставиците и седеше на пейката под асмата, пиейки студена мента.
– Добър вечер – каза Десислава, като спря на две крачки от майка си. Гласът ѝ беше пресипнал.
– Добър вечер – отвърна Стефка, без да става.
– Мартин ме изгони – каза тя с празен поглед. – Каза, че щом не мога да осигуря парите, ние сме му излишен багаж. Взе Иво и отиде у тях. Шефът му го притиска за борча. Утре ще ми пратят съдия-изпълнител, ако не намеря поне половината от сумата от някъде. Провалих живота си, мамо.
Тя седна на земята, без да я интересува, че ще изцапа роклята си, и зарови лице в шепите си. Плачеше безпомощно, раменете ѝ се тресяха. Стефка я гледаше, подпряла брадичката си на ръката. В гърдите ѝ нямаше злорадство. Но нямаше и вина. Имаше единствено глуха празнина.
– Ако го бяхте уредили с добро – каза бавно Стефка – щяхте да имате първоначална вноска. Но това е моят дом. И винаги ще бъде. Не съм длъжна да горя, за да ви стопля егоизма.
– Съсипа ме – изхлипа Десислава, като вдигна подпухналите си очи.
– Ти сама се съсипа, когато дойде да ме изхвърлиш.
Стефка стана и се прибра в къщата. След малко излезе и остави до плачещата си дъщеря буркан със сладко от сини сливи и един плик, в който имаше банкноти – точно пет хиляди лева, спестени от пенсията и продажбата на зимнина.
– Това е за първите вноски по чуждия дълг. Не за апартамент – за дълга. Повече няма да получиш. Утре ще отидем при нотариус и ще ми прехвърлиш имота обратно чрез дарение. Щом фактите влязат в регистъра, адвокатът ще оттегли иска за парите. Това е спогодбата – ти ми даваш къщата, аз се отказвам от сто и двайсетте бона.
Десислава гледаше плика, без да го докосва. Сякаш парите бяха направени от огън.
– Значи така ще ме накажеш? Вечно да съм ти длъжница? – промълви тя.
– Не – каза Стефка и тръгна към верандата. – Това е, за да мога да те погледна в очите и да знам, че съм постъпила като майка, а не като кредитор. Но имотът си е мой.
На следващия месец, когато лятото натежа и първите домати започнаха да зреят, Стефка седеше на стълбите на верандата и броеше буркани за туршия. Съседът от отсрещния парцел – бай Игнат – тъкмо приключваше с подрязването на своя стар орех. Клоните хвърляха дълга сянка точно върху лехата с морковите му.
– Игнате! – провикна се Стефка.
Той се намръщи и отиде до мрежата.
– Какво пак си се разкрещяла? Ако е за малините, още съм ядосан.
– Я ела тук, стар инате – тя взе от масата до нея една голяма трилитрова бурка с мариновани камби, люти чушки и скилидки чесън. Пресегна се през прогнилата ограда и му я тикна в ръцете. – Заповядай. Да имаш мезе за вечерята.
Игнат пое тежкия буркан и го разгледа срещу светлината на залязващото слънце.
– Каква е тая далавера, Стефке? Да не си ми сложила отрова?
– За адвоката Драганов е – каза тя, изтривайки ръце в престилката си на цветя. – И за трите сантиметра от лехата с малините. Да не кажеш, че не си си изкарал парите.
Игнат изсумтя и притисна буркана до гърдите си с почернелите си от работа ръце.
– Ще го изям – призна той. – Но утре ще дойда да премеря отново границата. Ако орехът ми е хвърлил ябълка в твоя двор, да не си ми я прибрала!
– Ще се пробваш да ми я вземеш – извика Стефка през рамо и влезе в кухнята. Тенджерата с доматения сос изсъска тихо на котлона.
