Мартин остави ключа за колата на плота в кухнята и ги чу още от коридора. Жена му и сестра ѝ си говореха високо, без да се притесняват, че той може да се прибере по-рано от сервиза. Беше петък вечер, половината блок в "Младост" вече беше пуснал телевизорите си, а тук течеше семейно съвещание.
— Значи така, скъпи! Освобождаваш апартамента до неделя! — Цветелина дори не го погледна, докато сипваше вино в чашата на сестра си. — Стига си се возил на гърба ми.
Гергана, сестрата, човъркаше маринованите чушки с вилица и клатеше глава в синхрон с думите ѝ. Двете приличаха на близначки, макар да бяха с две години разлика — същите широки скули, същото тропане с пръстени по плота. Само веждите им бяха различни: у Цветелина изскубани в тънка дъга, а у Гергана — плътни, почти мъжки, които сега бяха свъсени над чинията.
Мартин окачи якето си на закачалката и влезе в кухнята. Крайчецът на окото му улови светлинката от малкия черен сензор над корниза — диодът премигваше в зелено, значи записваше. Беше го монтирал преди шест месеца, след като Цветелина строши онази глинена купа с шарките от Самоводската чаршия в стената на коридора, а после се обади на майка си да каже, че той я е блъснал. Тогава разбра, че без свидетели повече не може.
— За какво говорим? — попита той, като се облегна на рамката на вратата.
— За развода, мили, — усмихна се Гергана и отпи от виното. — Цвети ти обясни. Не ставаш. Три години те търпяхме, край.
Цветелина най-после се извъртя към него, все още стиснала бутилката. Очите ѝ бяха сухи и доволни, като на човек, който е решил сложна задача.
— Апартаментът е мой, Мартине. Купен е по време на брака, ти нищо не си инвестирал, само се мотаеш с тия твои проекти. Архитект без поръчки — това не е мъж, а наказание. Така че си стягай куфарите и да те няма.
Той седна на ръба на кухненския стол. Машинално прокара пръст по ръба на масата, където фурнирът беше подут от разлята вода. Лампата над тях жужеше тихо — същата, която сам беше монтирал миналата пролет, докато Цветелина му крещеше от дивана да не цепи шпакловката на пода.
— Цвети, ние плащаме ипотеката заедно.
— Ти плащаш двеста лева, Мартине! — тя плесна с ръце. — Двеста лева от две хиляди вноска! Аз съм счетоводител, не забравяй. Знам си математиката. Ти си на свободна практика и си беден като църковна мишка. Аз те издържам.
— Брат, сериозно ли? — Гергана се наведе напред, лактите ѝ залепнаха за покривката. — Сестра ми работи по дванайсет часа на ден, докато ти си гледаш компаса и чертаеш някакви тераси за познати. За без пари, между другото. Това не е брак, а социална помощ.
Двете се спогледаха и се засмяха. Кратко, уверено, като хора, които държат всички козове.
Цветелина стана и отвори чекмеджето с документите. Извади нотариалния акт и го размаха пред лицето му.
— Тук пише: купен на мое име. Семейна собственост, да, но ти не си дал пукната пара за първоначалната вноска. Баба ти даде парите, помниш ли? И те влязоха в общия ни бюджет. Така че, адвокатът ми каза, половината е моя. А понеже ти нямаш пари да ми изплатиш половината, ще си вдигам дяла и ще те изгоня. Край на приказката.
Мартин преглътна. Сърцето му биеше тежко, но не от страх. От облекчение. Защото тъкмо този аргумент беше чакал от месеци.
— Баба ми, казваш…
— Да, баба ти! И какво от това? — Гергана махна пренебрежително. — Парите влязоха в общата сметка, пиши ги умрели. Законът е такъв. Ние се консултирахме с адвокат.
— С адвокат по семейно право или с някой познат от квартала? — попита Мартин.
Цветелина присви очи.
— Не се прави на интересен. Просто си вдигай багажа и се махай. Можеш да отидеш при майка си в Перник. Или при някой твой приятел архитект. О, чакай, те всичките в Лондон ли са вече?
Той стана. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, където комшията от четвъртия етаж си миеше колата и слушаше Слави Трифонов на портативна колонка.
— Баба ми почина миналата година — каза той. — Цял живот преподаваше в 22-ро училище в "Надежда". И имаше един принцип, Цвети: каквото почне, го довършва докрай. Всичките си ученици го помнят.
— Какво ми пробутваш? — сопна се жена му. — Какво ѝ разбираше баба ти на брачни отношения?
— Нищо. Но разбираше от банкови преводи.
Той отвори телефона си, влезе в мобилното банкиране и плъзна екрана към нея.
— Виж тук. Това е извлечението от 2021 година. 40 000 евро. Моята баба ги превежда директно от нейната лична сметка на продавача на апартамента. Не на мен. Не на теб. Не на общия ни бюджет. На продавача. С основание: "Покупка на апартамент за моя внук Мартин Христов".
В кухнята стана толкова тихо, че се чуваше как комшията долу спира маркуча и си подсвирква.
Цветелина пребледня. Гергана взе телефона от ръцете на сестра си, приближи го до лицето си, сякаш буквите щяха да се променят, ако присвие очи по-силно.
— Това не е истина — изсъска тя. — Не можеш така… това е измама.
— Това е предохранителна мярка, госпожо — каза Мартин и прибра телефона в джоба си. — Баба ми видя какво представляваш още на годежа. Помниш ли? Ти поиска пръстен за десет бона, а после се хвана за главата, че сме скромни. Тя ми каза тогава: "Момче, парите ще ги дам, но ще минат през мен. Тая е сметкаджийка, ще те обере." И така направи.
Цветелина стоеше вкаменена. Устните ѝ се движеха, но не излизаше звук. Изведнъж тя трепна, сякаш нещо в нея превключи. Вдигна брадичка и го изгледа право в очите.
— Добре, да речем, че преводът е бил такъв — гласът ѝ се върна, по-остър и делови. — Но аз плащах ипотеката две години, докато ти се мотаеше. Имам всички банкови извлечения. Тези вноски са семейни средства, Мартине, и половината от тях са си мои. В имотния регистър жилището е обща собственост, не лична. При развод съдията ще гледа и кой колко е плащал след покупката. И ще гледа, че нотариалният акт е на мое име. Това не е чак толкова просто.
Тя скръсти ръце. Пръстенът на безименния ѝ пръст проблесна под лампата.
— Ако искаш да се съдим, ще се съдим. Ще ти струва адвокати и две години дела, а докато тече процесът, и двамата ще сме тук, заедно, в този апартамент. Мислил ли си за това?
Мартин усети как нещо в гърдите му се свива. Не беше очаквал тя да възстанови баланса толкова бързо. За миг видя пред себе си не карикатурата, а същата твърда жена, която преди три години беше впечатлила майка му на първата вечеря с аргумента си за данъчните облекчения.
После си спомни камерите.
— Плащанията ти по ипотеката не правят имота общ, Цвети — отвърна той, като се стараеше гласът му да звучи равно. — Първоначалната вноска е целево дарение, не споделен принос. Всяка стотинка, която си дала след това, може да се разглежда като личен дълг на мен към теб, а не като дял от собствеността. Съжалявам, но това ми го каза човек, който разбира от имотно право, не познат от квартала.
Цветелина присви устни — тънка линия, побеляла по краищата.
— Ще те съдя — повтори тя, но вече по-бавно. — Ще кажа, че си ме малтретирал. Че си ме бил. Ще доведа свидетели.
— Доведи — Мартин извади от джоба си малък черен ключ, от онези за пощенска кутия. — Аз пък ще покажа на съдията записите от камерите в хола. Да, сложих камери преди шест месеца. Точно след вечерта, в която счупи бабината купа в коридора и после разправя на майка си, че съм те блъснал.
Той отключи чекмеджето, където държеше патронника, и извади един плик. Вътре имаше прозрачна кутийка с флашка.
— Тук са шест месеца записи, Цвети. Шест месеца, в които ти крещиш, чупиш чинии и размахваш ръце, докато аз стоя до мивката. Включително и оня клип, в който удряш онази табла с пейзажа от Рила в стената на спалнята и правиш дупка в гипсокартона. Помниш ли? Беше на 8-ми март. Подарих ти цветя, ти ги хвърли на пода и стъпка върху тях.
Гергана сграбчи сестра си за рамото, но този път не я задърпа веднага. За миг двете замръзнаха. После раменете на Цветелина увиснаха. Тя погледна плика с флашката, после лицето на Мартин — не с ярост, а с нещо друго, което той не беше виждал досега. Може би срам. Или просто умора.
— Хайде — каза Гергана, този път тихо. — Тръгваме.
Двете жени се изнесоха за броени минути. Взеха си саката, палтата, лаптопа на Цветелина и онзи грозен жълт чадър, който тя обичаше. Цветелина спря на вратата и се обърна. Свали пръстена от безименния си пръст, задържа го за секунда между палеца и показалеца си, после го остави на обувалника до ключовете на колата. Не каза нищо. Входната врата се тресна с такава сила, че лампата в коридора угасна за секунда.
След това — само звукът от асансьора, който слизаше надолу, и някъде далеч лай на куче от седмия етаж.
Мартин отиде до хладилника, извади бира "Столично" и я отвори бавно, наслаждавайки се на звука от капачката. Седна на масата, където все още стоеше недоизпитата чаша вино на жена му, и проследи с очи жълтите петна от маринованите чушки върху покривката. После взе чашата, подуши я — миришеше на мускус и нещо сладко — и я изля в мивката. Остатъкът от виното потече бавно по неръждавейката, оставяйки тъмночервена следа.
След малко вдигна телефона и написа съобщение на майка си: "Свърши се, мамо. Ела утре на обяд, ще те почерпя."
Отговорът дойде почти веднага: "Ще донеса пълнени чушки."
Мартин остави телефона и отпи голяма глътка бира, студена и горчива. После стана и долепи чело до стъклото на прозореца. Долу комшията беше прибрал колата си, асфалтът беше мокър и лъщеше под уличната лампа. Отнякъде се носеше мирис на препечени филийки.
Утре щеше да изхвърли пластмасовите кутии от пазара в "Люлин". Щеше да смъкне избелелите магнити от хладилника. Щеше да се обади на майстора за боята — тъмносиньо, студено, негово.
Сега просто отиде до коридора, мушна ръка под якето си и извади флашката от джоба. Остави я на плота до ключа за колата. После протегна ръка и загаси лампата в коридора. Крушката изпука тихо и стана тъмно. Той не я светна отново.
