Джек седеше пред стъклената врата вече шест часа и четиридесет минути. Беше се измил, изсушил, миришеше на бадем, а козината на гърба му лъщеше под крушката, която от сутринта примигваше и щеше да изгори. Отвън минаваха хора — с торби, с деца, с телефони, залепени за ушите, — и всеки силует го караше да вдигне глава. После главата се отпускаше пак върху лапите.
Аз стоях зад тезгяха и трети път преглеждах ордера. На него пишеше само: Джек, смесена порода, мъжки, около пет години. Платил в брой — двеста и тридесет лева.
Влезе в девет без петнайсет. Името му така и не запомних. Остави само листче от тефтер с надраскан номер — химикалката почти не пишеше. Каза: „Изкъпете го, подстрижете, ей ги парите. Ще намина по-късно.“ После натисна с рамо вратата и излезе в жегата.
В Русе беше 34 градуса. Тролеят номер 9 дрънчеше на спирката срещу салона, липите на улица „Борисова“ лепнеха от прах, а по „Дарик“ цял ден повтаряха за ремонт на Дунав мост. В такова време всички казват „по-късно“ и после се връщат, запъхтени, с извинения.
Докато го къпех, разбрах, че кучето не е глезено, но не е и бито. Свиваше се от водата, обаче не ръмжеше, не дърпаше. Отпусна се едва когато започнах да му говоря — не помня какво, някакви глупости за времето и за това каква лъскава козина има. След банята се отърси, застана до мен, огледа салона. Търсеше познато лице. Не го намери. Тогава отиде до вратата и седна.
Първия час не му обърнах внимание. Втория започнах да поглеждам към тротоара. По обяд кафето ми изстина, а чашата остана до телефона, без да отпия. Набрах номера от листчето. Механичен глас каза: „Този номер не съществува.“ Набрах го още веднъж, като проверих всяка цифра. Същият глас.
Едва тогава стъклото на вратата ми се стори по-голямо. Джек лежеше с очи към тротоара. Не скимтеше. Не дращеше. Не се молеше. Просто чакаше — и точно това беше най-тежкото, защото чакаш само когато вярваш. Ако са те довели, ще те вземат. Ако са казали „по-късно“, значи „по-късно“, а не „никога“.
Помислих си за Джинджи, помияра на жената от третия етаж. Той всеки ден към пет минаваше покрай салона и аз му пусках половин кренвирш през пролуката. Днес не беше идвал. Джек не го познаваше, но когато Джинджи се появи, се изправи за пръв път от часове. Подсмръкнаха се през стъклото — нито лай, нито ръмжене. После Джек пак се отпусна.
Прибирах се в седем. Дъщеря ми държи салона, но беше на море с децата, така че бях сама. И Джек. Изключих витрината, заключих касата. Той не помръдваше. Извадих от шкафа резервна каишка — изтъркана, но здрава. Закачих я на нашийника. Джек стана — не се зарадва, просто разбра, че има план.
Заведох го до ветеринарната клиника на ъгъла на улица „Ниш“. Д-р Георгиев провери чипа. Оказа се, че кучето е регистрирано на име от Варна, но телефонът в системата също не отговаряше. Попитах какво трябва, за да го прехвърля на мое име. Той ми разпечата протокол, подписах се на седем места. Платих осемдесет и четири лева. Ветеринарният паспорт беше написан на името на Лиляна Стоянова. Не от злоба — просто така беше честно.
Десет дни никой не го търси.
На десетия ден, точно в единайсет сутринта, вратата се отвори и влезе същият мъж. Носеше същата риза, но измачкана, и миришеше на цигари. Каза: „Дошъл съм за кучето.“
Джек лежеше в кошницата зад тезгяха. Вдигна глава. Не помръдна.
— Хайде, Джек, тръгваме — каза мъжът и понечи да прекрачи напред.
Застанах между тях.
— Господине, кучето вече е мое. От десет дни. След като вие не се върнахте, аз го заведох на ветеринар, реших въпроса с чипа и го прехвърлих на мое име. Ето паспорта — собственик Лиляна Стоянова.
Той не погледна папката.
— Вие нямате право. Аз оставих пари.
— Двеста и тридесет лева покриха прането и три дни пансион. Останалото платих аз — осемдесет и четири лева. Ако имате претенции, обадете се в районното управление, ето ви адреса.
Протегна ръка към каишката. Джек се дръпна в краката ми, без да ръмжи. Отдръпна се — не от страх, а защото беше направил своя избор.
— Не, господине. Той вече не е вашият.
Мъжът постоя така още малко, почна да казва нещо за адвокат, после махна с ръка, блъсна вратата с рамо, както я беше блъснал и тогава, и потъна в жегата навън.
Джек тогава се приближи до стъклената врата. Изгледа тротоара, по който човекът изчезна, после се върна в кошницата, нави се на кълбо и заспа.
А аз прибрах папката с паспорта в чекмеджето. Вече не беше папка на намерено куче. Беше папка на куче с дом.
