Реших, че всичко е уредено още преди да стигна до Пловдив. Бях избрала кучето от една снимка на телефона, докато пиех сутрешното си кафе у нас, в апартамента на улица „Христо Ботев“. На екрана изглеждаше идеално: едър мъжки пес със спокойна муцуна и поглед, който сякаш вече те познаваше. Мислено го бях кръстила Зарко, макар че никога не бяхме се срещали. Бях си представила дори как сутрин ще ме дърпа на каишка по алеята на гребната база и как ще ме чака пред входната врата, когато се връщам от работа. Бях готова да му дам дом. И се чувствах почти щедра заради това.
В приюта миришеше на хлорка, мокър бетон и малко на разгонени животни. В събота преди обяд дворът беше пълен с лай, който отекваше между клетките като чужд език. Жената от персонала, Румяна, държеше връзка ключове и вървеше напред. Носеше гумени ботуши, а на лявото ѝ бедро висеше стар кожен колан с радиостанция, която пращеше от време на време.
— Ето го вашия, — каза тя и посочи с брадичка към последната клетка вляво. — Казваме му Черньо. Тука е от март.
Погледнах вътре. Черньо стоеше в дъното, на около четири метра от решетката. Не захапа мрежата, не замърда с опашка, не направи и половин крачка към мен. Само ме погледна за миг, после извърна глава настрани, сякаш ме беше преценил и решил, че не съм важна.
— Винаги ли е такъв? — попитах.
— Не. С нас е нормален. — Румяна сви рамене и сложи ръка на катинара.
Оставих чантата си на земята и приклекнах. Заговорих му тихо, с онзи изкуствен глас, с който хората говорят на чужди кучета, за да ги накарат да ги харесат. Протегнах лакомство. Той дори не го подуши. Проследих посоката, в която гледаше, и тогава ги видях.
В ъгъла, полузатиснато зад една паянтова дървена кутия, се свиваше съвсем мъничко кученце. Беше кльощаво, с прекалено големи уши и с ребра, които се брояха ясно дори от разстояние. Трепереше. Не от студ. Беше се вцепенило от страх и не сваляше очи от Черньо. А Черньо не го изпускаше от поглед. Не ръмжеше, не се озъбваше. Просто го пазеше.
— Те двамата заедно ли са? — попитах.
Румяна се облегна на оградата.
— Откакто докараха малкото през април. Беше полумъртво, взехме го от една кофа до пазара в „Столипиново“. Черньо не го допусна дори ветеринаря да го пипне, докато не го подуши добре. Оттогава не се делят.
— А защо не ми казахте?
Тя ме погледна право в очите.
— А щяхте ли да повярвате? Хората идват за едно куче, с хубави снимки от интернет. Като им кажем, че трябва да вземат и едно плашливо полуживо изродче, си тръгват. После пишат по сайтовете, че сме смотани.
Казах го, без да го обмислям.
— Взимам и двамата.
Румяна не се усмихна веднага. Загледа ме още малко, сякаш проверяваше дали не съм от онези, дето се сещат на паркинга и връщат животните обратно.
— Хайде да отидем в офиса тогава, — рече накрая.
В офиса имаше бюро с ламиниран плот, на който някой беше оставил недоизпита чаша с разтворимо кафе, и лаптоп от онези, дето вдигат шум при всяко натискане на клавиш. Докато Румяна попълваше документите, гледах закачения на стената календар с котки от 2019-та. Някой беше подчертал с химикал 21 март и беше написал отстрани: „Кметството — проверка за ваксините“. Аз самата живеех сама от шест години, откакто мъжът ми замина за Испания и не се върна. Имах нужда от нещо, за което да ставам сутрин. Изведнъж осъзнах, че не съм идвала тук само за компания. Идвала съм, защото ми беше писнало да подреждам живота си като мебели в апартамент, който никой не идва да види.
— Значи два броя? — попита Румяна, без да вдига глава от клавиатурата. — Големият е кастриран, на малкото още не му е време. Паспорт, чип, обезпаразитяване, втора ваксина — всичко е вътре.
— Да, два.
— Таксата е сто и петдесет лева на куче. Имате ли начин да платите с карта или предпочитате на място?
Извадих картата си. Не възразих, че сумата е по-висока от обявената на сайта. Не попитах защо първо ми дадоха само Черньо, а за малкото разбрах едва когато го погледнах в ъгъла на клетката. Всичко това нямаше значение. Истината беше, че не избирах куче в първия момент. Избирах усещането да не бъда повече сама. А сега получавах два живота, които вече се бяха намерили един друг.
Подписах. Румяна сложи печат. После взе от рафта един найлонов плик с две нашийници — червен найлонов и тъмносин кожен, протрит от някоя предишна употреба.
— Синият е за Черньо. Малкото го свикнахме на червения.
Излязохме на двора. Кучетата вече бяха при решетката. Черньо беше застанал плътно до палето, като стена между него и външния свят. Когато Румяна отвори, той направи крачка напред и за пръв път ме погледна втренчено. Не беше враждебност. Беше въпрос.
— Айде, — казах. — И двамата идвате.
Той подуши въздуха около мен. После се обърна към малкото, бутна го нежно с носа си по задницата и чак тогава тръгна към колата. Паленцето се притисна до задния му крак и заедно прекосиха двора. Не се озърнаха към клетката. Нито веднъж.
Не се прибрах направо вкъщи. Отбих се до ветеринарната клиника на булевард „Марица“, за да купя храна за малки кучета и витамини. Продавачката — младо момиче с брекети и разтегнат пуловер — погледна през стъклената врата към двете животни на задната седалка.
— Взели сте си и двамата? — попита.
— Да.
— Хората обикновено искат само малкото. Голямото се води опасно, защото ръмжи на мъжете от персонала.
Каза го така, между другото, докато маркираше цените на касовата лента. Аз стиснах ключовете в джоба си. Ръмжи на мъжете. Добре. Значи не беше сгрешил този път.
Онази вечер не ги сложих в кухнята, където бях приготвила одеяло до бойлера. Оставих ги в хола. Малкото заспа между лапите на Черньо още преди лампите в блока да светнат. Аз седнах на дивана с чаша студена вода и двата договора за осиновяване в скута.
На сутринта свалих от стената снимката на бившия ми мъж, която стоеше в коридора от години. Не я скъсах. Просто я сложих в един плик заедно с две стари пощенски картички от Мадрид и я прибрах на горния рафт на гардероба. На нейното място окачих календара от кухнята — този с рецептите за сладка. Така се виждаше по-добре от вратата.
Когато излязох на сутрешната разходка, усетих как каишката потрепва. Черньо вървеше бавно, приспособявайки крачката си към тази на малкото. А малкото тичаше напред, после се връщаше, после пак тичаше. На ъгъла до будката за вестници палето спря, за да подуши една паднала кестенова шума. Черньо се спря пред него, обърна едрото си тяло напречно на тротоара и ме погледна. Не помръдна, докато малкото не се насити да души.
Тогава го казах на глас, без да се обръщам към никого:
— Няма да те деля от него. Никога.
Черньо подви опашка веднъж. Само веднъж. После продължи напред, а аз вървях след тях, стиснала каишката така, както се държи нещо цяло.
