Дъждът трополеше по перваза точно в два през нощта. В коридора светеше. Мартин, на шест, стоеше пред входната врата по пижама и гумени ботуши на бос крак.
— Къде си тръгнал?
— При Кайсията. Картонът ще се разпадне.
— Марти, сега е нощ.
— На него не му пука дали е нощ.
Той ме погледна отдолу нагоре с онова изражение, от което всичките ми аргументи свършваха на една и съща права. Аз грабнах дъждобрана, котешката клетка, която бях взела от баба Милка, и излязохме.
Така се озовахме на две крачки от синята порта, зад която от септември живееше само едно рижо коте с бели лапи.
Сега ще разкажа отначало.
Колбасът изчезваше от хладилника три поредни дни. Първо си помислих, че съм го изяла и съм забравила. После се изпари половин пакет кашкавал. На четвъртата сутрин хванах Мартин да отваря тихо вратата на хладилника и да пъхва парче варен колбас в джоба на якето си.
— Марти?
Той замръзна. Вдигна рамене до уши.
— Не съм взел.
— Държиш го в ръка.
— Не е за мен — каза той с тон, все едно това обясняваше всичко. Избърса носа си с юмрук. — За Кайсията е.
Коя беше Кайсията, разбрах след пет минути, когато синът ми ме задърпа за ръкава на халата навън, през улицата, към къщата със синята порта.
Тази къща стоеше празна от средата на септември. Стоянови се изнесоха набързо: за един ден в двора влезе камион, мъже с ръкавици изнасяха шкафове, кашони, детско колело, навит килим. Г-жа Стоянова успя да ми извика през оградата, че на мъжа й намерили работа в София и че къщата я продават, да не се притесняваме, ако видим непознати с брокер.
Непознати наистина идваха. Два пъти пристигаше двойка от Пловдив, гледаха покрива и питаха за фасадна изолация. Веднъж мъж със сиво яке мери стълбището с ролетка. А на стълбището седеше котка. Рижа, с бели „чорапчета“ на предните лапи и леко пречупено ляво ухо. Седеше точно пред входната врата, с гръб към целия свят, и гледаше дръжката. Не хората. Не колите. Дръжката на вратата, която вече никой не отваряше.
— Той е там отдавна — каза Мартин полугласно, като в библиотека. — Гледам го от прозореца. Винаги е там.
Исках да кажа нещо умно, че котките са привързани към мястото, че ще си намери нов дом, че няма смисъл да се тревожи. Но точно тогава котката вдигна глава към звука на кола, която мина по улицата, и се приведе напред с цялото си тяло. Колата отмина. Котката отново отпусна глава и седна по същия начин. И аз не казах нищо умно.
Мартин искаше котка от две години. Не, повече. Искаше за рождения си ден. Искаше за Нова година. Искаше просто така, във вторник, докато стояхме на опашката в пощата. Рисуваше котки по полетата на тетрадката по математика, моделираше котки от пластилин, и всички излизаха еднакви: кръгла глава, четири клечки, дълга опашка.
Аз отказвах спокойно и аргументирано, както ме бяха учили в интернет.
— Марти, котката трябва да се чисти.
— Аз ще чистя.
— Ти не си прибираш играчките.
— За котката ще прибирам.
— Храната струва пари. Качествената храна за котки не е евтина, и то всеки месец.
— Няма да искам чипс.
Тук всеки път спирах, защото нямаше какво да отговоря. Той наистина беше готов да се пазари с всичко, което имаше: чипса, сладоледа, анимациите вечер. Веднъж ми донесе касичката си. А през пролетта, докато сменях чаршафите, намерих под леглото му кутия от обувки. Вътре имаше сгъната на четири хавлиена кърпа, а върху нея — малко топче и пластмасова рибка.
— Какво е това?
— Легло.
— На кого?
— Ами на кого — каза той леко раздразнено, все едно пак не смогвах да следя очевидното. — На котката. Тя трябва да спи някъде, когато дойде.
Кутията престоя под леглото до октомври.
Започнахме да ходим до онова стълбище всеки ден. Отначало носех купа сама, докато синът ми беше на градина. После ходехме заедно след обяд. Мартин носеше вода в пластмасова бутилка и страшно се гордееше, че точно на него бяха поверили водата, защото тя най-лесно се разливаше.
Котката не ни допускаше. Отдръпваше се на три крачки встрани, сядаше и чакаше да оставим храната и да се оттеглим. Едва тогава се приближаваше. Ядеше бързо, без да вдига глава, после се връщаше на мястото си под вратата и отново се взираше в дръжката.
Мартин му говореше от безопасно разстояние. Клякаше, слагаше ръце на коленете си и разказваше новините.
— Кайсийке, днес ядохме качамак. Отврат. Нямаше да ти хареса.
Котката мигаше.
— Кайсийке, не ти ли е студено? Нощем вече е студено.
Нощите наистина застудяха. Краят на октомври беше влажен и ветровит, сутрин слана белееше по тревата, в локвите под сутринта се хващаше тънък лед, който Мартин задължително трошеше с върха на ботуша по пътя към градината. Ние вече бяхме пуснали парното, извадих от гардероба топлите одеяла, купих на сина ново яке. А котката седеше на бетона.
Баба Милка от съседния двор ми каза през оградата това, което вероятно и сама подозирах:
— Те така и не я взеха никога. Беше им се прибила преди три години. Г-жа Стоянова викаше: улична е, свикнала е тук, няма да мръдне. Няма да мръдне. Хубава дума. Удобна.
Донесохме на стълбището картонена кутия от бяла техника, голяма, с двойно дъно. Вътре сложих старо одеяло, обърнах отвора към стената, за да не духа, и отгоре притиснах с тухла, за да не я отнесе вятърът. Котката я обиколи два пъти. Подуши ъгъла. Погледна вътре, както се наднича в чужда квартира. И легна до нея. Не в кутията. До нея.
— Защо не влиза? — Мартин едва не плачеше.
— Сигурно се страхува, че няма да види кога ще се върнат.
Това беше най-честният отговор, който можах да измисля. И май беше грешка, защото на следващата вечер синът ми седна на масата с молив и изтръгна лист от същата тетрадка по математика. Пишеше дълго, с изплезен език, с печатни букви, с обърнато „Я“:
АКО СЕ ВЪРНЕТЕ ВЗЕМЕТЕ КОТКАТА ТЯ ЧАКА ВЕЧЕ ДЪЛГО
Отидохме и залепихме този лист със скоч на синята порта. Вися три дни, докато дъждът не го разтвори.
Мекото легло поръчах в понеделник вечерта, когато синът вече спеше. Обикновено, кръгло, с високи бордове и кожена подплата. Мартин следеше доставката, както не се следи ремонт на жилище. Питаше за нея сутрин, питаше в колата, питаше преди сън. Когато дойде съобщение, че пратката е в пощата, той се приготви за две минути, въпреки че обикновено търсим втората обувка из цялата къща.
Кутията той носеше сам. Беше по-голяма от него и му закриваше пътя, та вървеше някак настрани и два пъти едва не падна. Поставихме леглото в картонената къщичка, подпъхнахме краищата на одеялото. Котката ни наблюдаваше отдалеч, изпод храста, и на муцуната й не се четеше нищо добро.
— Хайде — казах. — Пред нас няма да влезе.
Отдръпнахме се до портата и зачакахме. Котката се приближи до кутията. Дълго души ръба. Стъпи с едната лапа, после с другата. Потропа по кожената подплата, както котките проверяват дали не е измама. И изведнъж легна. Не предпазливо, не настрани, готова да скочи, а наистина: сви се на топка, покри муцуната си с опашка и затвори очи. Вратата беше на метър от нея. Дори не я погледна.
Мартин стисна пръстите ми и попита тихо:
— Мамо, тя спи.
— Спи.
— Значи вече не чака?
Стоях и гледах рижата топка в кутията, и в гърлото ми се надигаше нещо, което не можех да обясня на сина си: че понякога живо същество спира да чака не защото му е станало добре, а защото просто са му свършили силите.
Върнах се в настоящето. Дъждът се беше усилил. Синът ми стискаше в юмрук остатъците от колбаса, с който беше тръгнал да храни котката. Аз носех котешката клетка от баба Милка и голям чадър.
Котката седеше в картонената кутия, подвила лапи. Одеялото под нея беше сухо, но картонените стени вече подгизваха. Тя ни видя. Аз поставих клетката, отворих вратичката и се отдръпнах, почти без надежда.
Тя стана. Протегна се. Мина покрай мен, покрай сина, покрай отворената вратичка — и спря. Погледна назад към онези врата за последен път, дълго ги гледа под дъжда. А после влезе в клетката сама.
У дома тя веднага изчезна зад пералнята и стоя там до сутринта. Не я вадех. Сложих до нея вода, купа и отидох да спя, а Мартин спеше с едното око отворено, сигурна съм в това.
В седем ме събуди, като ме дърпаше за рамото и дишаше право в ухото ми:
— Мамо. Мамо! Ела. Само тихо.
Котката лежеше в неговата стая. Не в новото легло, което бяхме донесли от стълбището и поставили до радиатора. И не на леглото. Тя спеше в кутията от обувки, върху сгънатата на четири хавлиена кърпа, до пластмасовата рибка. В онази, която чакаше под леглото от самата пролет.
Мартин клекна, подпря бузите си с длани и я гледа пет минути, без да помръдне. После каза тихо, почти под носа си, с онзи делови тон, с който шестгодишните обявяват решенията:
— Готово. Вече си е у дома.
Котката не се събуди.
Докато Мартин беше на градина, аз извадих телефона си. Намерих ветеринарна клиника на две преки, на улица „Цар Симеон“ в Пловдив. Обадих се и запазих час за същия ден. Платих 75 лева за преглед, обезпаразитяване и микрочип. Ветеринарят попита как се казва котката.
— Кайсия — казах. — Собственик — Десислава Петкова.
Той попълни паспорта, залепи стикера с чипа, сканира го, за да ми покаже номера. Аз платих с карта и прибрах документа в чантата си.
Два дни по-късно на вратата се позвъни. Отворих. На прага стоеше г-жа Стоянова. Същата, която ми беше извикала през оградата, че заминават. Сега беше с празна котешка клетка в ръка.
— Добър ден — каза тя. — Чух, че нашата котка е при вас. Дойдох да си я взема.
Аз не помръднах от вратата.
— Котката има собственик — казах. — Ветеринарният паспорт е на мое име.
Тя се усмихна леко, все едно говорех на дете.
— Тази котка е живяла при нас три години. Ние сме й давали храна.
— Три години сте й давали храна — повторих. — И сте я оставили на бетона пред заключена врата.
Тя не отговори веднага. Стисна дръжката на клетката.
— Не можете просто така да я присвоите.
Аз извадих ветеринарния паспорт от чантата. Отворих го на страницата с чипа и й го показах.
— Виждате ли този номер? Вписан е в националния регистър. Собственикът е Десислава Петкова, адрес — този. Платила съм 75 лева за прегледа и чипа. Ако искате, проверете.
Тя погледна паспорта. Лицето й се промени, не можех да определя как точно. Протегна ръка, все едно искаше да го вземе, но аз го дръпнах и го прибрах.
— Тя е у дома си — казах. — Не я търсете повече.
Г-жа Стоянова премести клетката от едната ръка в другата. Отвори уста да каже нещо, но само сви рамене и тръгна надолу по стълбите. Чух как вратата на входа се затвори. Празната клетка издрънча по стълбите.
Върнах се в хола. Мартин седеше на килима, а Кайсията беше в скута му. Той й четеше на глас от книжка с картинки. Котката мъркаше, без да отваря очи. От кухнята взех малка чинийка с прясно мляко и я оставих до тях.
Мартин вдигна глава.
— Мамо, тя вече знае, че тук е нейният дом.
Погледнах към кутията от обувки, която все още стоеше под леглото му, после към рижо-бялата топка в скута му.
— Да — казах. — Вече знае.
