Никога не съм вярвала, че една обикновена съботна вечер ще свърши с това да се чудя дали да се обадя в общината, или направо в районното управление.
Но нека започна отначало.
В нашия вход, ако завиеш надясно от стълбището, на първия етаж живее котка. Не, не — котката не плаща наем, разбира се. Тя просто обитава външния перваз на етажа, сякаш целият блок е неин. Ще го кажа така: не съм от жените, които говорят с животни, ама тоя котарак и на мен ми вдъхва респект. Огромен, риж, с изражение на стар чиновник от данъчното. Казва се Рижко, ама в квартала го наричат Негово Величество. И както си седи на перваза — ни мърда, ни мига, ни обръща внимание на гълъбите по жиците. Гледа надолу към двора така, сякаш току-що е проверил сметките ти за парно и е открил, че не си платила навреме.
Истинска личност.
Та в събота. Аз се прибирах от пазара на ул. „Капитан Райчо“, мъкнех четири кила чушки, домати, две тави с яйца — пазарът в Пловдив в края на август е смърт за кръста. Навън — 36 градуса, жега, асфалтът лепне. Седнах на пейката зад блока, под липите, да си поема дъх. Точно там, където винаги духа леко течение откъм гаража и мирише на топъл хляб от близката фурна. Сложих торбите в краката си, извадих едно шишенце вода. И вдигнах поглед.
Рижко беше там. На перваза. Като статуя от бронз, само дето си облизваше лапичката.
И тогава, откъм втория вход, се зададе Живка Николова. Ако не сте от нашия блок, просто знайте: тя е човекът, който знае всичко за всички, и то преди самите тях. Минава през двора, ама не минава като нормалните хора — тя инспектира. Спира се до всяка пейка, поглежда кой е седнал, после — към прозорците. Кой е спрял да суши пране на терасата, кой е оставил колелото до входната врата, кой е изнесъл стълба. Пълна ревизия.
И така, стига тя до средата на двора, вдига очи към нашия перваз — и замръзва. Като гръмната. Буквално спря насред път, с една раирана пазарска чанта в ръка. Гледа нагоре.
Рижко, естествено, си седи и гледа надолу.
И двете очи се срещат.
Стоят така. Секунда. Пет. Десет. Двайсет. Аз посягам към шишето, ама не смея да отвия капачката, че звукът ще провали номера. Гледам ги от пейката като тенис мач, само дето никой не мърда.
После Живка прави нещо неочаквано. Вместо да продължи, тя рязко завива към нашия вход и натиска звънеца на съседката от първия етаж — Елена Атанасова. Дръж — дръж — дръж. Натиска го още два пъти, сякаш пожар гори. От вътре се чува трополене по стълбите, ключът се превърта.
Вратата се отваря. Елена е по домашни пантофи и с кърпа на главата, явно е бърсала прозорци. Мирише на веро и на лимон.
— Живке? Какво има? Да не стана нещо?
Живка не отговаря веднага. Тя посочва с пръст. После казва:
— Елено, трябва да махнеш тая котка.
Елена примигва.
— Коя котка?
— Твоята. От перваза. Тя ме гледа с неодобрение.
Тук аз, дето се правех, че чета етикета на шишето вода, направо спрях да дишам.
Елена подаде глава навън, погледна нагоре. Рижко си беше там, полузатворил очи. Гледаше ги с онова вечно спокойствие на живо същество, което няма нищо общо с хаоса около него.
— Живке… той просто си седи.
— Не, не просто. Аз познавам тоя поглед. Той ме съди.
Елена издиша продължително.
— Живке, той е котка. Котката няма мнение.
— Е, няма, ама го показва.
— Какво показва?
— Че не одобрява начина ми на живот.
Елена си свали кърпата от главата, сякаш да осмисли по-добре чутото. Направи две крачки навън, погледна пак към перваза.
— Живке… той е рижа котка. С жълти очи. Той така гледа всички.
Но Живка беше непреклонна.
— Не и мен. Мен ме гледа различно. Аз го усещам.
Пауза.
— Може ли нещо да направиш? Да го държиш вътре? Или да сложиш пердета?
— Пердета? Сега, през август? Там ми е прохладното място, Живке, остави ме.
— Тогава го научи да не гледа.
Елена се облегна на рамката на вратата:
— Как се учи котка да не гледа? Да му сложа слънчеви очила ли?
— Ами… може. В зоомагазина до пазара имаше някакви.
Елена ме погледна за помощ. Аз свих рамене. И двете знаехме, че оттук нататък разговорът няма да тръгне към нормалното.
Живка обаче не беше свършила. Тя извади от пазарската си чанта една смачкана касова бележка, заразглежда я, сякаш правеше сметка. После я сгъна на четири и я прибра.
— Добре. Аз те предупредих.
Обърна се с оная стъпка на жена, която тъкмо е излязла от съда и е обещала да обжалва. И тръгна към втория вход, без да поглежда нито към мен, нито към котката.
Елена седна на пейката до мен, сложи кърпата в скута си и се загледа в междублоковото пространство.
— Маргарито, ти чу ли какво ми каза?
— Чух.
— Тя се е побъркала. Ама не от жегата. От самота.
— Права си, Елено.
— Знаеш ли какво направи миналата Коледа? Звънна ми в единайсет вечерта, за да ми каже, че светлинките на терасата ми мигат в такт, който я дразни.
Ами да, помня. Целият вход помни. Живка Николова е от ония съседи, дето не просто гледат — те виждат. Всичко. Кой с кого е спрял да си говори, кой какви торби носи, кой на колко години е свалил завесите. И най-страшното е, че тя наистина вярва в това, което говори. Тя не може да измисли конфликт, защото конфликтът за нея е навсякъде. В птиците, в кучетата, в рижите котараци.
Но пък — ще ви кажа нещо друго. Седях си на пейката след тоя разговор и нещо вътре в мен се размести. Не защото съм съгласна с нея, Боже опазил. А защото човек, който вижда осъдителен поглед в муцуната на котарак, най-вероятно носи осъждането в собствената си глава. И то му се връща отвсякъде. От перваза. От пейката. От блока отсреща.
Точно тогава Рижко скочи меко на тревата, протегна се, мина покрай нас като дипломат, който си е свършил работата, и влезе във входа. Опашката му мина на сантиметри от глезените ми. Двайсет и пет години живея в тоя блок и никога досега котаракът не ме е поглеждал толкова смислено.
Усмихнах се.
На другата сутрин, по някое време към осем, звънецът ми се разпее. Отварям — Елена. Сънена, по нощница, с едно сгънато листче в ръка.
— Маргарито, ела да видиш нещо.
Слязохме. На входната врата на нашия блок беше залепено малко жълто листче. Почеркът — ситен, изписан с химикалка, която почти спира. Писано от Живка.
„До всички в блока. Съседката от 1 етаж отглежда котка на общ перваз. Животното се държи заплашително и пречи на нормалния ни живот. Настоявам за решение на общото събрание.“
Не се подписа. Ама нямаше нужда.
Елена седна направо на стълбите.
— Ей, Маргарито, разбираш ли? Тя ще води въпроса до входното събрание. Котката ми влиза в дневния ред.
Искаше ми се да се разсмея. Не можах. Защото в това листче имаше заплаха, която прилича на шега, ама не беше. Това е начинът, по който тая жена гони съседи. Най-напред ги хвърля в абсурда. После им създава документ. Накрая ги залива с толкова безсмислици, че хората започват да отстъпват, само и само да млъкне.
И точно тук Елена направи нещо, което не очаквах.
Не махна листчето. Не се развика. Нищо.
Качи се горе, облече се, излезе. И след двайсет минути се върна с голяма машина за лед. Аз, естествено, надникнах през терасата.
— Елено, какво правиш?
— Качи се, ще видиш.
Качих се. Тя беше извадила от килера старата ваничка за сладко на майка си — голяма, синя, емайлирана. Сложи я в средата на кухненската маса. Напълни я с лед. Един път, два, три. После взе от хладилника две шишета бяло вино, половинка твърдо сирене, домати, краставици и една дъска за рязане. И се зае да прави вечеря като за гости.
— Елено, чакаш някого ли?
Тя не спря да реже доматите.
— Да. Живка.
— Какво?
— Ще я поканя у нас. Официално. На вечеря. Без злоба, без кавги. Тя ще дойде, защото няма да намери начин да откаже, без да изглежда невъзпитана. А като дойде, ще я сложа да седне до прозореца, отвътре. И ще й покажа какво вижда котката, когато гледа към двора.
Срязах си един домат от купата и си го изядох, както си е редът между съседки.
— И какво ще види, Елено?
— Ще види това, което тя гледа. Цял ден. Пейката, на която никой не я чака. Входа, от който никой не влиза при нея. Прозорците, които са всички затворени. Или ще се разплаче, или ще престане да вдига скандали. И двете са полезни.
— А не е ли жестоко?
Елена сложи ножа.
— Жестоко е да наречеш нечия котка заплаха за входа. Не е жестоко да накараш един човек да види двора.
Признах си, че исках да нарежа чесън. Елена ми подаде пресата.
Вечерта дойде. В шест без петнайсет входната врата се отвори и се чу гласът на Живка. По-тих от обичайното. С оная особенност на човек, който не е свикнал да бъде канен някъде. В двете седмици, откакто се познавахме — а ние сме съседки от двайсет и пет години — никога не бях виждала Живка да прекрачва нечий праг с покана. Само с претенция.
Слязох долу под предлог, че нося на Елена малко пиперки. Беше ме помолила да остана.
Кухнята на Елена миришеше на печено, на лук и на нещо сладко — тя беше поръсила с канела едни резени тиква. Масата беше сложена с четири чинии, макар че ние бяхме три. И прозорецът беше отворен широко.
Живка седна на стола до него. Към двора. Към пейката под липите.
И през цялата вечеря разказваше. Не за скандали. За децата си, които отдавна не се обаждали. За дядо си от ковашкото училище в Габрово. За сестра си, която заминала за Испания преди шестнайсет години.
Никой не й противоречи.
Към девет часа тя се надигна. Беше отпусната. Хвана си чашата с виното, отиде до прозореца и се загледа навън. Там, на перваза, вече седеше Рижко. Тихо, като паметник.
Елена и аз замълчахме.
Живка го погледна. После каза:
— Изглежда малко… тъжен.
Елена не отговори. Просто донесе една салфетка и й я подаде, защото по лицето на Живка беше избила сълза, а тя не я изтри.
После се случи най-хубавото.
Рижко скочи на перваза отвън и влезе през отворения прозорец. Без да ме погледне, без да ме подуши — мина направо при Живка, отърка се о крака й, тихо измърка. И седна до стола й.
Живка се наведе и го погали с две ръце.
— Добро коте все пак си, а?
И тогава Елена взе от масата листчето. Същото жълто листче от входната врата. Поднесе го на Живка, без да казва нищо. Живка го погледна. После погледна котката. После го сгъна на четири и го пъхна в джоба на полата си.
— Ще го махна сутринта — каза.
На тръгване, вече на прага, тя се обърна към нас и попита:
— Утре… ако си нямаш работа, Елено, може ли да поседна малко у вас? На по кафе. Рижко свиква с мен.
Елена кимна и не я изпрати. Само изчака да се чуе стъпката й нагоре по стълбището.
После каза:
— Утре ще си сложим повече локум. Живка обича локум. И ще сложим една табла отпред — да си държим вратата отворена.
Аз не казах нищо. Изядох една лъжица тиква. Сетих се как преди двайсет и пет години се нанесох в тоя блок и първата вечер Елена ми донесе буркан лютеница и каза: „Ние тука си знаем кой какви хора е.“
Ей това е. Понякога не трябва събрание. Не трябва листче. Трябва просто една маса, един отворен прозорец и една рижа котка, която гледа в двора.
И човекът, който е свикнал да бъде сам насред празен двор, изведнъж вижда, че на перваза някой го е чакал цял ден.
Да ви кажа ли нещо?
Рижко повече не я изгледа с неодобрение.
Или поне на мен така ми се стори.
Ама това е между тях двамата.
