В сряда вечерта Писана роди четири котета в кутия от банани, която Дора беше постлала със старо хавлиено палто. В четвъртък сутринта котетата ги нямаше в кутията. Дора излезе на двора по чехли, с разрошена коса и със същото изражение на човек, когото са събудили в пет и половина. Аз тъкмо поливах доматите до оградата.
— В ботушите са — каза тя, без да ме поздрави. — И четирите. Във всяка обувка по две.
Спрях маркуча. От съседната розоварна се носеше тежка сладка миризма, примесена с мирис на мокър цимент от строежа на ъгъла. В нашия квартал в Казанлък къщите са наредени една до друга, а между нашия двор и техния расте стар орех. Боян, мъжът ѝ, работеше като монтьор в сервиза на изхода на града и всяка вечер оставяше тежките си работни обувки на стълбището, защото миришеха на машинно масло и прах.
— В ботушите на Боян? — попитах, макар че въпросът беше излишен.
— Да. В неговите. Не в моите чехли, не в маратонките на сина ми. Само в неговите. Вчера ги намерих, прибрах ги в кутията. След час Писана пак ги беше пренесла. Скрих ботушите в шкафа — тя седна пред вратата и почна да вие, спря да яде, спря да кърми. Върнах ги — пак ги натъпка вътре. Полудях.
Дора изтри чело с опакото на дланта си. По двора мина съседското жълто помиярче, което все душеше около ореха. То вдигна муцуна, подуши въздуха и продължи нанякъде.
— Ела да видиш — каза Дора.
Отидох. В къщата им в антрето, точно до входната врата, стояха двата ботуша, номер четиридесет и три, с протрити токове и връзки, вързани на възел. Във всеки ботуш имаше по две котета — слепи, с розови нослета, стушени едно в друго. Писана седеше до тях и ближеше едно от тях по главата. Не помръдна, когато влязох. Само ме стрелна с едното си жълто око, после продължи да ближе.
— Опитах всичко — продължи Дора. — Големи кутии, малки кутии, кошници с високи стени, тъмни ъгли, топли ъгли. Тя все ги мъкне обратно. Понякога ги носи едно по едно, понякога — две наведнъж. И винаги в ботушите. Сякаш там ѝ е най-хубаво.
Седнах на ниското столче до закачалката. Писана ме изгледа отново, но този път не спря да мърка.
— А кого обича Писана най-много? — попитах аз.
Дора не се замисли нито секунда.
— Боян. От първия ден, когато я донесохме от пазара в Стара Загора. Тя спеше на гърдите му. Ходеше след него като опашка. Той все мърмореше, че не обича котки, че са безполезни, че само цапат. Но тя не му обръщаше внимание. Идваше при него, когато седнеше да гледа мач, лягаше в скута му. Той я гонеше, тя се връщаше. Накрая спря да я гони.
— Значи Боян е нейният човек — казах аз. — А обувките му миришат най-силно на него. Пот, машинно масло, прах от сервиза. За котката това не е мръсотия. Това е карта на света. Тя не търси най-мекото място, нито най-тъмното. Търси най-сигурното. А за нея сигурното мирише на Боян.
Дора ме гледаше, без да мига.
— Тя не ги крие в обувките — продължих. — Тя ги слага под миризмата на защитника си. Поверява му най-ценното, което има.
Тогава чухме колата. Боян се прибираше. Дора излезе навън, аз останах вътре, но чух всичко през отворения прозорец.
— Пак ли са в ботушите? — извика той още от вратата. — Махай ги оттам, че ще ги смачкам.
Дора му разказа. Не знам как точно го каза, но чух приглушения ѝ глас и после дълга пауза. След това Боян влезе в къщата. Мина покрай мен, без да ме поздрави, отиде в спалнята. Чух как дърпа чекмеджета. След малко излезе със стара памучна фланелка в ръка — сива, с петно от боя на рамото. Носеше я в сервиза, поне три дни не я беше прал. Той я поднесе към лицето си, подуши я, после я стъна на четири и я постави в празната кошница, която Дора беше купила от магазина за домашни потреби за 25 лева — плетена, с високи стени и мека възглавница вътре. Кошницата стоеше точно до ботушите.
Писана скочи от пода, приближи се, подуши фланелката дълго — обиколи я два пъти, мушна нос в гънките. После, без да бърза, хвана едно котенце за врата, пренесе го в кошницата, после второто, третото, четвъртото. Нареди ги върху фланелката и легна до тях.
Боян стоеше на две крачки, с длани, пъхнати в джобовете. Не каза нищо. Само извади едната си длан, протегна я към котката, после я дръпна. Тръгна към вратата, спря, извърна се назад.
— Можеш да си ги вземеш — каза Дора.
— Не — отвърна той. — Остави ги. Те са им легло.
И излезе на двора.
От този ден Боян ходеше на работа със стари кецове. Ботушите останаха на стълбището. Котетата пораснаха, но продължаваха да спят в тях, натъпкани едно в друго. Писана се местеше ту в кошницата, ту в ботушите, но винаги носеше фланелката наблизо.
Мина седмица. Една сутрин видях Боян да седи на стъпалото, с чаша кафе в ръка, а в джоба на работния му гащеризон се подаваше едно от котетата. То спеше, увило опашка около китката му. Той гледаше към ореха и мърмореше нещо, което не можах да чуя. Но устните му се движеха, сякаш говореше на котето.
Онази вечер Дора дойде при мен с буркан сладко от сини сливи.
— Знаеш ли какво ми каза Боян? — попита тя. — Каза: „Щом тя ми ги е поверила, значи аз отговарям за тях. Ще ги гледам, докато не си намерят дом. А едното ще задържа.“
— Кое? — попитах.
— Онзи, дето спи в джоба му — засмя се тя. — Вече му е сложил име. Вика му Гараж.
Погледнах през прозореца към къщата им. Боян седеше на дивана, Писана беше легнала на гърдите му, с протегната лапа върху лицето му. Едно от котетата се катереше по облегалката.
Дора отпи от чая, който ѝ бях сипала, и остави чашата на масата.
— Той, дето не обичаше котки — промърмори тя.
Не казах нищо. Само си помислих, че Писана е знаела от самото начало.
