Чорапът на Боян Елена извади от тенджерата с таратор. Беше се вкочанила, напоена с кисело мляко, и приличаше на удавено животно. Тя стоеше по средата на кухнята с решетъчна лъжица в ръка, а Дим седеше на прага и я гледаше. Дребен, рижав, с уши като две изсъхнали лозови листа.
— Ти да не си решил да ми ставаш готвач? — попита Елена.
Дим кихна. Винаги кихаше, когато не беше съгласен с нея.
А всичко започна от една шефлера.
Когато Елена беше на осем, дядо ѝ от Пазарджик ѝ разказа приказка за змей. Не за онзи с трите глави, а за друг — който пие вода направо от облаците, диша жар и живее там, където свършват нивите и започва гората на Лозенската планина. Елена слушаше със зяпнала уста. После, като я попитаха какво иска за рождения ден, тя каза съвсем сериозно:
— Дракон. Малък. Да се побира в дланта ми, но вечер да го е страх от него.
Майка ѝ въздъхна, баща ѝ се засмя — и ѝ подариха шефлера в зелена саксия. Елена я нарече Дим. Стоеше с часове до нея и си представяше как листата се превръщат в люспи, а от пръстта се надига пушек. Вълшебната дума така и не намери. Шефлерата изсъхна, защото Елена ту я преливаше, ту забравяше за нея с месеци. Един ноемврийски следобед тя я остави до контейнера до блока, без да се обърне.
После животът тръгна по релси. Работа в колцентър, наем, смяна на наема, пак работа. Боян беше човек, който пресмяташе всичко. Когато купуваха употребяван автомобил, той три дни сравняваше оферти от четири сайта, разпечата таблица и подчерта „непредвидени разходи“ с жълт маркер. Обичаше я, но обичаше и реда. Осем години — без нито една изненада, по-голяма от нов чифт зимни гуми.
Докато една вечер не влезе с картонена кутия под мишница. Отвътре се чуваше нещо средно между сумтене и ръмжене.
— Само не ми казвай, че си купил прахосмукачка — подхвърли Елена.
— По-добре — отвърна Боян и отвори капака.
От кутията надникна рошава глава с очи като копчета и едно ухо, обърнато наопаки. Козината му стърчеше на кичури, примесена с бяло, сякаш кучето беше ровело в тор с пепел и бе забравило да се изтупа.
„Прилича на дракон“, помисли си Елена. Вътре нещо тихо изпука — като въглен, който отдавна трябваше да е изстинал.
— Взех го от общинския приют в Пловдив. Казаха, че от два месеца никой не го поглежда. Лае по всеки, който влезе, и краде чорапи.
Той извади сгъната карта от джоба си. В графа „порода“ с химикал беше изписано: „Домашен дракон, дребен“. Отдолу, с по-дребен почерк, някой беше допълнил: „Шегата е моя, но наистина си е такъв“.
Елена сложи кучето на плочките. То приклекна, кихна и я погледна така, сякаш я чакаше от години.
— Дим — каза тя.
Кучето врътна опашка, като че ли цял живот се беше казвало така.
Дим растеше, а с него растеше и хаосът. Гризеше краката на столове и касата на вратата с методичността на човек, който си има лични сметки с мебелите. Обувките се преместиха на горния рафт, но той някак стигаше и до тях. Чорапите не късаше. Криеше ги. В ботуш, зад хладилника, под леглото. Веднъж и в тенджерата.
Но вечер се качваше на дивана, натикваше нос в дланта на Елена и заспиваше, без да мърда. Тя гладеше коравата му козина и си мислеше, че може би точно това е нейният дракон. Не онзи, който изгаря села. А онзи, който топли в тъмното.
Минаха две години.
През лятото на Боян най-после му потръгна в автосервиза в Пловдив. За пръв път от дълго време си позволиха пет дни море — Ахтопол, малък хотел, два шезлонга. Но се появи въпросът: къде да остане кучето. Майката на Боян живееше в София и имаше алергия. Родителите на Елена бяха заминали за Гърция. Оставаше леля ѝ Славка в село Добро поле, на двайсетина километра от Пазарджик.
Леля Славка се съгласи веднага. Строга жена, но с меко сърце. Когато Елена ѝ звънна, тя само каза:
— Довеждай го. Ама да не ми гони козите.
В деня преди заминаването отидоха да го закарат. Селото беше сгушено в полите на планината, а зад последните къщи започваше широк ливаден пояс. Там пасяха кози — около трийсет, две от тях на леля Славка: Бяла и Рогата. Лелята вървеше с тях и все поглеждаше към тъмната ивица на гората.
— В гората не ходете — каза тя. Гласът ѝ беше равен, но някак тежък.
— Защо? — засмя се Боян. — Мечки ли има?
— Има нещо. От месец кози изчезват. При Иванка от горната махала за две нощи — две. Овчарят Данаил ходи с пушка, нищо не видял. А сутрин следи намерили — такива, дето на куче не приличат.
Дим изведнъж спря. Наостри уши, подуши въздуха и тихо изръмжа. След това тръсна глава и хукна към портата на леля Славка.
— Гледай го — рече Елена. — Вече знае къде е новият му дом.
Леля Славка не отговори. Стоеше и гледаше подир кучето, устните ѝ мърдаха без звук, сякаш броеше нещо.
Обаждането дойде на шестия ден, в шест и половина сутринта, точно когато слизаха към плажа.
— Кога се връщате? — попита лелята.
— След три дни. Какво стана?
Тишина. После дълго, бавно издишване, като че ли изпускаше въздух от гума.
— Чакам ви. Гледайте по-бързо.
— Дим добре ли е?
— Добре е. Ама… елате.
И затвори.
Веднага след кацане на летище София, теглиха към селото. Дим излетя насреща им, въртейки опашка като перка. Леля Славка ги посрещна на портата, без да се усмихва. Сложи на масата баница, наля айран и разказа.
Онзи ден, късно следобед, изкарала козите на ливадата, а тя влязла в градината да върже доматите. Малко преди залез чула вик. Животински, но такъв, какъвто не била чувала никога. Изпуснала кофата и хукнала по чехли.
Намерила овчаря Данаил да лежи в тревата — заспал. Козите били скупчени, блеели тревожно и гледали към хълма до гората.
На хълма стоял Дим.
На фона на залязващото слънце силуетът му не бил кучешки. Изглеждал по-висок, много по-висок, отколкото трябва. Около него се стелела мъгла, макар денят да бил сух. Насреща, в мрака на гората, горели очи. Жълти. Студени. Десетки чифтове. Без едно примигване.
И тогава Дим изръмжа.
Това не било кучешки ръмжеж. Нисък, вибриращ звук, който карал пръстите на краката да изтръпват. От устата на кучето бликнала светлина. Леля Славка се свлякла на земята. Когато се свестила, мъглата се вдигала, а жълтите очи в гората угасвали една по една. Дим отново бил дребен, рошав и леко нелеп. Дотичал и се опитал да я ближе по носа.
— А следите? — попита Боян с подчертано недоверие.
— Няма ги — разпери ръце леля Славка. — Отидох да викна кметския наместник, двайсет минути ме нямаше. Като се върнахме, нямаше нищо. Само Данаил и Иванка — те били на ливадата, казват, нищо не видели. Оттогава — нито една коза не е изчезнала.
По пътя към Пловдив дълго мълчаха. Накрая Елена попита:
— И какво мислиш?
— Че леля ти е гледала твърде много турски сериали — отвърна Боян и включи радиото.
В града всичко се върна към старото. Дим гризеше дръжката на входната врата, крадеше чехли и всяка нощ, въпреки забраните, се качваше в леглото и се свиваше в краката им.
През септември Елена разбра, че е бременна. Заедно с новината влезе и друга тема: малкият апартамент под наем в „Тракия“ стана тесен. Боян заседава три вечери с калкулатора, сравни оферти на четири банки и намериха двустаен в „Кючук Париж“. Беше в прилично състояние, само банята искаше ремонт. Продавачът — бивш военен — настоя за плащане в брой през банков депозит. Ден преди сделката Боян беше извикан спешно в Стара Загора. Парите вече беше изтеглил. Не успя да ги внесе и ги донесе у дома — четирийсет и две хиляди лева, навързани в бандероли, в стара раница.
— Утре вечер се връщам — каза той и целуна Елена по косата. — Нищо не пипай, просто спи.
През нощта Елена се събуди от тишина. Градът беше онемял. В стаята беше тъмно и студено. Тя запали нощната лампа. Дим го нямаше в краката.
Сърцето ѝ се качи някъде в гърлото. Стана и боса излезе в коридора.
Дим стоеше пред входната врата. Козината му беше настръхнала, а очите му светеха с мъждива кехлибарена светлина — толкова силна, че в антрето се виждаше като на дневна светлина. Той не лаеше. Не ръмжеше. Просто стоеше.
Бравата изщрака.
Вратата се отвори.
На прага стояха двама. С тъмни якета, с качулки, с ръкавици. Единият държеше голяма спортна чанта. Другият — връзка от тънки метални шперцове.
И тогава Дим изръмжа.
Звукът не беше кучешки. Той се надигна от пода, премина през стените, накара чашите в кухнята да издрънчат. Около кучето започна да се сгъстява мъгла — синкава, лепкава, студена. Двамата замръзнаха. Единият направи крачка назад и се блъсна в касата.
После коридорът светна в алено. Жар лъхна в лицето на Елена. Тя залитна назад, блъсна се в етажерката и падна.
Свести се сутринта в леглото. Дим спеше в краката ѝ, сумтеше и риташе насън. Елена скочи и хукна към коридора. Вратата беше заключена и с двата ключа. Раницата стоеше в шкафа. Парите бяха вътре.
„Сънувах“, каза си тя. Но тилът ѝ пулсираше, а под пръстите напипа твърда цицина.
На вратата се позвъни — съседката от долния етаж, баба Цвета. Влезе, без да чака покана.
— Видя ли ги? — възкликна тя.
— Кои?
— Крадците. Двама. Седяха на стълбището чак до сутринта, точно срещу вашата врата. Не мърдаха. Като замръзнали. Дочух се и звъннах на 112. Дойдоха, прибраха ги. Не се и съпротивляваха.
— Как седнаха? — попита Елена, макар да знаеше отговора.
— Ей така — баба Цвета разпери ръце. — Седнали, ръце на коленете, гледат в стената. Абе, внучке, тоя град полудя. Я ми дай една лъжица захар, свърши ми.
Вечерта Боян се върна. Елена му разказа всичко — за мъглата, за алената светлина, за двамата на прага. Той изслуша, без да я прекъсва. После извади телефона. Още през май беше сложил камера на входа — „не от страх, а от разум“.
Отвори записа. Превъртя до три сутринта.
Четирийсет и две секунди на екрана бяха бели. Не тъмни, не смутени — просто равномерно бяло петно, като че ли някой беше долепил фар до обектива. После картината се върна: празен коридор, затворена врата и двама мъже, седнали на стъпалата, с ръце на коленете.
Боян дълго гледа екрана.
— Заслепили са камерата — каза той. — С фенерче. И са си тръгнали.
— Без да вземат четирийсет и две хиляди? — тихо попита Елена.
— Може да са се уплашили. Не знам.
Той не я погледна.
През нощта Елена се събуди от нещо, което не запомни. Боян лежеше буден и гледаше тавана.
— Не спиш ли? — прошепна тя.
Той кимна към Дим, който се беше изтегнал помежду им.
— Знаеш ли какво си мисля — каза Боян. — Че може би си беше прав. За него.
Елена мълчеше.
— И че няма значение дали е било вярно, или не. Ти чакаше дракон цял живот. И той те пази. А значи и нас ще пази.
Тя не отговори. Само сложи ръка върху корема си и усети как вътре нещо леко рита — едва-едва, като опашка на куче насън.
На другата сутрин Елена стана в седем. Сложи вода за кафе. Дим я последва в кухнята и седна до хладилника, наклонил глава.
Тя взе телефона. Отвори приложението на банката. Намери сметката, която Боян беше открил преди три години, когато започнаха да събират за жилище. Преведе четирийсет и две хиляди лева. Натисна „потвърждавам“ и изчака зелената отметка.
Сетне отвори камерата и снима кухненския плот: чашата с кафе, сгънатата ветеринарна карта на Дим, на която пишеше „Домашен дракон, дребен“, и лъжицата, с която беше извадила чорапа от таратора.
Изпрати снимката на Боян.
Той се обади след четирийсет секунди.
— Какво направи?
— Купих къща — отвърна Елена. — Не в Пловдив. В Добро поле, до леля Славка. Направих оглед вчера, докато беше в сервиза. Днес подписвам предварителния договор.
В слушалката Боян дишаше тежко. Тя чу как пали колата.
— Елено…
— И не, не те питам — каза тя. — Синът ни ще има двор и куче, което го пази. А ти ще си свикнеш.
Тя затвори. Наля си кафе. Дим се протегна, прозя се шумно и отиде до вратата. Тя му отвори. През процепа влезе миризма на мокро от сутрешния дъжд и нещо друго — старо, топло, като прогрята от слънце пръст.
