спря по средата на изречението. Вилицата остана над чинията му.
— Отде дойде? — попита той с онзи весел, малко подпийнал тон, сякаш нищо не се беше случило.
Не седнах на мястото си. Застанах права до стола, а водата от косата ми капеше по паркета — малки тъмни петна, които се разширяваха едно до друго.
— Изпратих ги. Не заслужаваха да седят тук след това, което каза.
Разговорите наоколо утихнаха на вълни — първо близките маси, после по-далечните. Камелия остави чашата с вино на покривката без звук, само пръстите й останаха на столчето й. Боян гледаше в чинията си, сякаш там имаше нещо изключително важно за разглеждане.
— Стига, Елена. Пошегувах се. — Красимир махна с ръка, но погледна наляво-надясно, за да провери кой го слуша. — Хайде, седни. Развалям цялата вечер заради едни думи.
— Едни думи ли? — Гласът ми излезе по-спокоен, отколкото очаквах. — Единайсет жени учиха три песни за теб. В сряда вечер, вместо да си стоят вкъщи с болните колене. Дойдоха с автобус от три различни квартала. И ти им каза в лицето, пред целия град, че не ги искаш, защото били стари.
— Не съм казал точно това…
— Каза точно това. В микрофона. Всички чуха.
Бай Ангел се покашля и посегна към чашата си, сякаш искаше да се скрие зад нея. Някой от оркестъра тихо опря китарата в стойката — металният звън прозвуча твърде силно за тишината в залата.
Красимир остави вилицата с трясък.
— Добре де, съжалявам! Доволна ли си сега? Ще им звънна утре, ще им се извиня лично, ако толкова ти пука.
— Утре е късно, Краси. — Свалих си пръстена. Не го хвърлих, не го блъснах към него — просто го сложих до чинията му, до недоядената пастърва, толкова тихо, че звънът му по покривката прозвуча по-силно от всичко изречено досега. — Не е за песните. Отдавна не е за песните.
Стана тишина, каквато не бях чувала никога в тази зала, пълна с хора. Дори сервитьорките спряха на място с подносите в ръце.
— Какво правиш? — гласът му вече не звучеше весело.
— Прибирам се. Ти остани, дояж рибата, разкажи на бай Ангел за новия си джип. — Обърнах се към Камелия. — Извинявай, че развалих юбилея на баща ти.
Камелия поклати глава, устните й трепереха, но не каза нищо. Боян стана рязко, столът му изстърга по паркета, и ме прегърна — кратко, но силно, сякаш искаше да ми предаде нещо, за което нямаше думи.
Излязох отново през същата тежка врата. Дъждът беше поспрял, само тук-там капеше от стрехите. На тротоара пред „Хълмът“ спря такси — може би самото, с което бях изпратила Донка и Гана преди час. Качих се отзад. Шофьорът ме погледна в огледалото.
— Накъде, госпожо?
Помислих само секунда.
— „Кючук Париж“. Ще ви кажа адреса.
Телефонът ми звънна три пъти по пътя. Не вдигнах.
Донка отвори вратата по чехли, с домашна роба и все още с фибите в косата.
— Еленке? Какво правиш тук? Прибра ли се?
— Тъкмо се прибирам — казах аз. — Само не знаех накъде.
Тя ме пусна вътре, без да пита нищо повече. В кухнята й миришеше на прясно кафе, макар да беше почти десет вечерта. На масата имаше нахвърляни ноти — нашите, за „Хубава си, моя горо“, с молив отбелязани местата, където гласовете трябваше да се слеят. Седнах, а Донка сложи пред мен чаша, без да я пълни веднага, само я остави да ме чака.
— Не я изпяхме — каза тя тихо.
— Ще я изпеем — отвърнах. — Другаде. За някой, който заслужава да я чуе.
Отвън дъждът заваля отново, ситен, по первазите на прозорците. Донка запя първите два реда съвсем тихо, повече на себе си, отколкото на мен. Гласът й беше леко пресипнал от студения въздух пред ресторанта, но чист. Аз се включих на третия ред, без да мисля, само защото знаех мелодията наизуст от девет седмици репетиции.
Пеехме я до края — двете, в кухня с миризма на кафе и мокър юни, без публика, без микрофон, без никой, който да каже, че сме твърде стари за нещо.
