— Христо, ей, Христо! Колко можеш да спиш? — Мария за пети път надникна в спалнята и тежко въздъхна, като видя как мъжът й се е увил презглава с одеялото. — Чуваш ли ме изобщо? Закуската отдавна е готова. Ставай.
— Марийо, какво се заяждаш? — измърмори недоволно Христо Димитров, обръщайки се на другата страна. — Може ли поне сега да ставам когато на мен ми се иска?
— Почти обяд е, а ти още се излежаваш. Докога ще се вайкаш така? Голяма работа, пенсионираха те. Ужас.
Христо подаде глава изпод завивките и погледна към прозореца, зад който новият ден отдавна беше започнал. После бавно премести поглед към стенния часовник и отметна одеялото. „Жена ми пак няма да ме остави на мира“ — помисли си той.
— Това вече е правилното решение — усмихна се Мария Петрова. — Хайде, иди се измий, аз ще сложа чая.
По време на закуска Христо почти не говореше. Ако жена му го попиташе нещо, отговаряше едносрично или просто кимаше. Още преди шест месеца Христо се смяташе за напълно щастлив човек. Имаше всичко необходимо: просторен апартамент в центъра на Велико Търново, любяща съпруга, която търпеливо понасяше тежкия му характер дълги години, пораснала дъщеря — тя вече беше успяла да се омъжи и живееше в София, и разбира се, работата.
Христо Димитров близо трийсет и пет години беше механик в градския автосервиз. Започна като обикновен чирак, после обслужваше ходовата част и двигатели, а накрая стигна до началник смяна. Христо обичаше работата си и всяка сутрин ставаше петнайсет минути преди будилника. А преди половин година го изпратиха на пенсия. И сега всяка сутрин изобщо не му се ставаше.
Вътрешното му състояние можеше да се опише така: „Всичко изглежда наред, но нищо не радва истински“. Нито просторният апартамент с изглед към Янтра, нито грижовната съпруга, нито дъщеря му Елена, която звънеше редовно да пита как е, а той винаги отговаряше, че можеше и по-добре.
— Христо, не може така да се самоубиваш — опитваше се да го вразуми Мария. — И аз съм на пенсия, между другото. И както виждаш, нищо ми няма. По-малко да мислиш за станалото, просто продължавай напред. Чу ли?
Христо гледаше жена си, усмихваше й се и кимаше съгласно. А в същия момент си мислеше, че изобщо не знае как да продължи. С какво ще се занимава на тази пуста пенсия? Да брои гълъби по балкона ли? Или да гледа новини по телевизора по цял ден? Може би кръстословици? Не — той не желаеше такъв безсмислен живот! А онзи, който го устройваше, бе останал в миналото и не можеше да го върне.
Разбира се, Христо отлично разбираше, че рано или късно това е трябвало да се случи. Дори на теория беше подготвен, събираше мисли, убеждаваше се, че нищо страшно — просто пенсия. Но пак се оказа неподготвен за такъв обрат.
— Христо, може би да отидем някъде?
Той остави чашата с чай на масата и изненадано погледна жена си.
— Къде?
— Не знам… Поне до Самоводската чаршия. Или до Арбанаси. Просто ей така. Чист въздух да подишаме. Че да се разсееш най-сетне от мрачните си мисли и да видиш, че животът е хубав. Пенсията, Христо, не е присъда. Просто е малко по-различен живот. Нов живот. И няма нужда да го правиш на нищо.
— А за какво ми е тоя нов различен живот? — измърмори под носа си той. — И старият напълно ме устройваше.
— Христо…
— Марийо, не искам днес никъде да ходя. Не виждам смисъл. По-добре да отида да гледам телевизия.
Та, както и да се опитваше Мария да върне мъжа си към нормален живот, нищо не излизаше. Тя вече сериозно мислеше дали да не го запише при психолог, но след известно време на гости дойдоха дъщерята, зетят и… още един гост.
***
В онзи ден Елена дойде ненадейно. Христо отвори вратата и първо видя нея, а после малко космато топче в ръцете й. И това топче внимателно го гледаше с едрите си очи.
— Здрасти, тате — усмихна се Елена, прекрачвайки прага.
— Здрасти, щерко.
Христо пак погледна кучето.
— А това кой е?
— Джак.
— Кой?! Джак? Джак какво?
— Ами Джак, тате — усмихна се тя. — Джак, кучето.
— Питам какво е, не как се казва.
Дъщерята се разсмя.
— Куче е, тате.
— Не съм сляп, виждам, че е куче.
— Тогава защо питаш?
— Просто не разбирам…
Джак в този момент изплези език, погледна Христо и изведнъж започна усилено да върти опашка. Толкова енергично, че цялото му малко тяло сякаш се задвижи от само себе си.
— Тоя какво прави? — намръщи се Христо.
— Радва се, тате.
— На какво?
— Ами, на запознанството с теб. Джак изобщо много обича хората.
— Не разбирам на какво се радва — измърмори Христо. — Познаваме се от няколко минути. Странно някакво е кучето ти.
— Най-доброто. Джак го намерихме преди половин година на улицата в София и сега ни е нещо като семеен терапевт. Ако имаме лошо настроение, Джак го оправя веднага.
Джак продължаваше да се радва. Абсолютно не му пукаше, че човекът насреща още не е готов на взаимност.
В същото време на стълбището се качи мъжът на Елена — Никола. Поздрави, влезе, затвори вратата и остави на пода голяма спортна чанта. Какво имаше в нея, Христо не знаеше. Но тя по някаква причина веднага събуди подозрението му.
Докато Христо седеше с дъщеря си и зетя на масата и крадешком поглеждаше към Джак, който любопитно разглеждаше апартамента, Мария вареше чай.
— Значи заминавате в друг град? — замислено попита Христо, гледайки към Елена.
— Да, тате… На Никола му предложиха повишение във Варна, глупаво е да отказваме.
— А къде ще живеете?
— Първо в хотел, после ще търсим жилище под наем. Докато се наредим, докато разберем дали може да държим куче… Не искаме да го мъкнем по квартири.
Елена веднага поде:
— И ние тук помислихме…
— Какво помислихте? — начаса се намуси Христо, хвърляйки поглед към Джак, който продължаваше да изследва кухнята с въртяща се опашка.
— Ами ти разбираш, че докато се уредим… Не ни се мъкне Джак с нас по квартири. Та помислихме, може ли да поостане при вас за малко?
— Моля?! На Христо направо му се ококориха очите. — Вие майтап ли си правите? Само това куче ми липсваше за пълно щастие!
— Какви майтапи, тате? Първо мислихме за платен хотел, но после решихме, че при вас ще му е по-добре. Сигурна съм, бързо ще се сприятелите.
Настъпи тишина.
— Не — поклати глава Христо, облягайки се назад.
— Да — усмихна се Елена.
— Не!
— Тате…
Христо прехвърли поглед към жена си. Тя старателно разглеждаше цветята на перваза. „Ето ти предателка — помисли си той. — Със сигурност е знаела и си трае.“
— Откога сте го измислили? — Христо пак погледна Джак, който подскачаше до масата. Този път обаче като към враг на народа.
— Снощи.
— Първо измислихте, а после мен питате? Нормалните хора така ли постъпват?
Елена отиде при него, прегърна го.
— Тате, ама за няколко месеца. Като се наредим с Никола във Варна, веднага ще си го вземем. Ти и бездруго си на пенсия, имаш много свободно време.
— Благодаря, че ми напомни… — тежко въздъхна Христо. — По-добре без почивка да ходя на работа, вместо по цял ден с този хлапак да се разправям.
— Джак не е хлапак — засмя се Елена. — Почти на две години е. Поне така ни каза ветеринарят.
— На колко?! А защо е толкова малък? Не го храните ли?
— Храним го. Просто породата е такава. Джак Ръсел териер. Не порастват повече.
В този момент Джак се приближи до крака на Христо, вдигна глава и няколко секунди го гледа право в очите. После просто седна до него, все така въртейки опашка. Сякаш решението вече беше взето.
— Видя ли? — каза Елена. — Харесваш му много, значи ще се спогодите.
— Не, не мисля… Никога не съм имал куче, не знам от коя страна да подходя.
— Ще се справиш, тате.
Постояха на масата още час-два, поговориха за разни неща. А после Елена с Никола погледнаха часовника и казаха, че е време да тръгват.
— Ленче, забравихте си чантата! — извика Христо, когато тя излезе на площадката.
— За теб сме я донесли, тате… — усмихна се Елена. После изпрати въздушна целувка и изтича по стълбите.
Христо дръпна ципа. Голям плик с храна, повод, играчки, купички и цял куп още кучешки неща. Погледна всичкото това изобилие и тежко въздъхна.
***
— И сега какво? — попита той жена си, която излезе от кухнята с усмивка.
— Какво? Ще си живеем.
— Лесно ти е да го кажеш… Ти разбираш ли, че кучето не е играчка, а отговорност. Голяма отговорност.
— Христо, ние двамата сме отгледали дъщеря, заедно. Дали с едно малко куче няма да се справим? — засмя се Мария. — Всичко ще е наред. И без това Джак е много послушно момче.
Джак междувременно седеше сред антрето и прехвърляше поглед ту към единия, ту към другия.
— Добре, квартирант такъв — рече Христо след дълга пауза. — Ела да ти покажа жилището. Но запомни веднага: на дивана — не може. На леглото — не може. На креслото — не може. В кухнята да просиш — не може. Обувките ми да гризеш — не може. Ще живееш в моя апартамент само по моите правила, ясно?
Джак радостно завъртя опашка.
— Не ми харесва тоя — измърмори Христо, поглеждайки жена си.
— Защо? — изненадано попита Мария.
— Не виждаш ли?.. Толкова се радва, сякаш вече е решил нищо от това да не изпълнява… Живеехме си спокойно, защо трябваше да водят това куче вкъщи?
— Христо, само за няколко месеца.
— Аха! За няколко месеца. Струва ми се, че просто са се отървали от него и изобщо няма да го вземат обратно. А ние с теб до края на дните ще се разправяме с него.
Първите дни Христо се опитваше да държи твърдо. Смяташе, че това е необходимо. Все пак, щом вече има нов обитател вкъщи, някой трябваше незабавно да въведе ред. Иначе после — късно. Христо много добре знаеше: малките навици, които в началото изглеждат безобидни, бързо се превръщат в постоянни правила.
Тъкмо затова на сутринта на следващия ден той първо отново напомни забраните на Джак:
— Джак, слушай ме внимателно…
Джак седеше пред него на кухненския под, въртеше опашка и го гледаше с такива очи, сякаш не му обясняваха домашния ред, а въпроси от държавна важност.
— Правило първо — продължи Христо, държейки лист хартия, на който вчера бе записал основните изисквания. — Леглото е място за хора. Не за кучета, разбираш ли? За дивана и креслото важи същото.
Джак примигна.
— Правило второ. На масата храна не се проси. Ядеш само каквото има в купичката си.
Джак леко наклони глава.
— Правило трето. Ако аз обличам яке, това изобщо не значи, че трябва да скачаш около мен като луд. Може просто да отида да изхвърля боклука. Без теб, разбираш ли?
На последния ред Джак особено се оживи и завъртя опашка още по-енергично.
Христо въздъхна.
— Да ме слушаш, умееш. Ама да изпълняваш…
Мария, която наливаше чай, се обърна към прозореца да скрие усмивката си. Вчера още мъжът й уверяваше, че „куче вкъщи — само излишни главоболия“, а днес вече водеше възпитателен разговор. Напредък, както се казва. Само че Христо не го забелязваше. Беше твърде зает да обяснява на кучето правилата за поведение в неговия апартамент.
Като цяло всички тревоги на Христо Димитров се оказаха напразни, защото…
…Джак не създаваше абсолютно никакви проблеми.
Не разваляше мебели, не вдигаше бъркотия, не обръщаше апартамента с краката нагоре. Напротив, оказа се удивително възпитан. Но проблемът беше друг.
Джак беше прекалено жив, прекалено внимателен и прекалено радостен.
Всяка сутрин посрещаше Христо така, сякаш той не е спал в съседната стая цяла нощ, а се е върнал у дома след дълга командировка. Веднъж, когато Христо се прибра от улицата, Джак вече стоеше в антрето и въртеше цялото си тяло. Да-да, не само опашката, а и тялото. Сякаш радостта тръгваше отнякъде отвътре и се разливаше по цялото малко телце.
— Джак, аз само излязох до кофата — каза Христо.
Но на кучето му беше все едно. Човекът се върна — за него това беше грандиозно събитие. Дори когато Христо излизаше само да провери пощенската кутия на входа, Джак го посрещаше така, все едно не го е виждал цяла седмица, че и месец.
Христо стоеше в антрето с вестник в ръка и учудено гледаше кучето.
— Ти сериозно ли?
Джак радостно подскачаше в краката му.
— Аз дори от входа не излязох.
Пест продължаваше да се радва.
— Няма ме две минути.
Опашката продължаваше да работи.
— Джак, у теб чувството за време тотално липсва.
Най-сложно се оказа с разходките. Когато Елена подробно разказваше на баща си за породата Джак Ръсел териер, тя веднага предупреди:
— Трябва да го разхождаш поне два пъти на ден.
— Сутрин и вечер ли?
— Да.
— И в лошо време?
— Винаги.
— Дори когато вали?
— Тате, ами разбира се. На Джак изобщо не му пука какво е времето навън. Както на всяко куче впрочем. Отначало ще е малко необичайно, но съм сигурна, че ще се справиш.
Тогава Христо я погледна така, сякаш му предлагаше всеки ден да ходи пеша до съседния град Габрово.
— Ясно…
А буквално два дни по-късно заваля първият дъжд. Обикновен есенен дъждец във Велико Търново, не порой, а просто ситен студен дъжд, но настроението на Христо се развали още преди да излезе. Той стоеше на прозореца в кухнята и гледаше навън.
— Е не, никъде няма да ходя.
Джак дойде при него от антрето и седна до крака му с повода в зъби.
— И не ме гледай така.
Джак гледаше.
— Не, дори не ме убеждавай.
Пестът продължи да гледа.
— Джак, разбираш ли, че вали? Навън няма нито едно куче сега.
Джак остави повода на пода, побутна го към крака на стопанина си и отново вдигна очи към Христо.
— Ама ти си голям хитрец… Но на разходка с теб днес така или иначе няма да ходим. Не обичам дъжд.
А след пет минути вече крачеха заедно през квартала. Христо държеше повода с една ръка, а с другата постоянно бършеше капките от челото си.
— Обясни ми — казваше той на кучето, — за какво ти е това? Вкъщи е топло. Купичката пълна. Легълцето си го има.
Джак не отговаряше. Вървеше напред с въртяща се опашка и внимателно изследваше мократа земя. Интересуваше го абсолютно всичко: всяко храстче, всяко листенце, всеки дъждовен червей. А след още десет минути Христо с изненада забеляза, че е спрял да се дразни. Просто спря и внимателно се огледа. Кварталът беше съвсем различен под дъжда. Тих и спокоен. На един клон до детската площадка седеше мокро врабче и сърдито тръскаше пера. Христо никога преди не беше обръщал внимание на такива неща. Просто отминаваше.
А сега…
— Странна работа — разсеяно измърмори той.
И после погледна Джак.
— Е, наразхожда ли се?
Джак го погледна и в този миг се случи нещо още по-странно. Христо за първи път от много време не мислеше какво ще прави после. Просто стоеше под студения есенен дъжд до малкото куче. И му беше нормално.
И топло.
***
Известно време по-късно Христо дори не забеляза как спря да се излежава до обяд, както го бе правил близо цяла година. И работата изобщо не беше в това, че започна да си навива будилник. Не, не го правеше. Защо? Пък и на молбите на жена си Христо продължаваше да реагира много мудно.
Просто вече имаше Джак.
Същото онова малко жизнерадостно куче, което смяташе, че слънцето изгрява специално, за да не закъсняват хората за разходка.
Най-напред до леглото се чуваше тихо сумтене. Ако стопанинът не реагираше, следваше предпазливо скимтене. После малка лапичка деликатно докосваше ръба на одеялото. А ако и това не помагаше, Джак прибягваше до най-убедителния аргумент — започваше да върти опашка толкова силно, че тропането й в нощното шкафче спокойно заместваше будилник.
— Ставам, ставам… — мърмореше Христо, без да отваря очи. — Убеди ме…
Щом той седнеше на леглото, Джак начаса се затичваше из стаята като малък вихър. Подскачаше до вратата, връщаше се обратно, после пак тичаше към вратата, сякаш се боеше, че за тия няколко секунди, докато стопанинът обува чорапи, есента може да свърши.
— Няма да избяга твоята есен — казваше Христо, навличайки панталона. — Ще почака.
Впрочем, той още не забелязваше, че и самият той започва да бърза за тая разходка. И че отдавна вече излиза в парка преди другите стопани на кучета. И че щом излезеха навън, Джак начаса се хвърляше към новия ден така…
…сякаш никога преди не го бе виждал.
Ей там под храста лежи кленов лист, който чистачът още не е измил. Задължително трябва да се подуши. До бордюра нощем е минала голяма кучешка порода. И това, според Джак, изискваше сериозно проучване.
Христо неволно се усмихваше, гледайки кучето. Той изобщо напоследък започна често да се усмихва.
А още започна да говори с Джак на глас. Отначало това бяха кратки фрази: „При мен“, „Не може“, „Стой“, „За какво ми е това наказание!“. После изреченията станаха по-дълги и в тях все по-често се появяваше въпросителна интонация: „Какво намери там?“, „Къде пак се запъти? Мен да почакаш“, „Не ти ли е студено?“
Джак отговаряше на тия въпроси по своему. С поглед, с наклон на главата, с въртене на опашка и с удивителното умение да се радва на всеки дребен миг така искрено, че до него бе невъзможно да останеш намръщен.
Дори, когато вали.
Мария започна да забелязва промените в мъжа си по-рано от него.
— Христо, къде се бави толкова? Няма те почти час и половина. Не знаех вече какво да мисля.
— Как къде? — усмихна се той. — Разхождахме се с Джак. Що за глупави въпроси.
— Погледнах през прозореца. Нямаше те в квартала.
— Ами правилно. Защото бяхме в парка зад блоковете. Там хората са по-малко и мястото повече.
Жена му го изгледа учудено.
— В парка? Ти след пенсия отказваше да отидеш за хляб по-далеч от магазина.
— И какво толкова? — сви рамене Христо.
— Нищо — усмихна се Мария.
Христо наистина първоначално разхождаше Джак само пред блока. А после започна да ходи с него в парка зад съседните сгради. Някога минаваше оттук почти всеки ден на път за работа. Бързаше, поглеждаше часовника, мислено прехвърляше списъка със задачи за деня. Тогава му се струваше, че в този парк няма нищо особено. Парк като парк…
Сега обаче Христо познаваше тук почти всяко дърво и всеки храст. А още знаеше къде катериците крият орехи и къде след дъжд обичат да се събират гълъбите. И в един момент Христо се улови на много важна мисъл: тази малка опашка му показа, че животът е прекрасен независимо от това работиш ли от сутрин до вечер, или вече си на пенсия.
Сигурно тъкмо след това у Христо изведнъж се появи необяснимото желание да пази този, който го научи да вижда всичко това.
А още…
…по някаква причина си помисли, че изобщо не му се иска Елена да идва за Джак.
***
— Елена не се ли обаждаше? — попита една вечер жена му.
Христо в този момент седеше на столчето до креслото, където спеше Джак, и гледаше новини. Въпросът прозвуча толкова неочаквано, че той направо трепна.
— Не, не се е обаждала.
— А ти на нея?
— За какво?
— Как за какво? Да разбереш как са. Да питаш кога ще дойде да си вземе Джак. Три месеца минаха вече.
— Е, стига, защо да ги разсейваме — махна с ръка Христо. — Имат си достатъчно работа там. Като могат, ще дойдат. И ти не й звъни. Недей ги занимава.
Мария гледаше мъжа си и не го познаваше. Затова навярно и се усмихваше, гледайки как той старателно оправя одеялцето, на което спеше Джак.
А след седмица Елена се обади и за първи път каза, че скоро ще могат да си приберат Джак.
Това стана вечерта. Точно когато Христо бършеше лапите на Джак след разходка.
— Тате, здрасти.
— Здрасти, щерко.
— Как сте там? Извинявай, че не звънях дълго, ама имах много ангажименти. Чак сега започнахме да се оправяме.
— Нищо страшно, разбирам. Проблемите винаги ги е имало и ще ги има. Ние с майка ти сме добре.
— А Джак как е?
Христо погледна надолу.
— Смисъл?
— Ами как е? Още ли не ти е омръзнал?
— И Джак е добре. Сега тъкмо се прибрахме от вечерна разходка. Храни се добре. Разхожда се добре. Спи добре. Общо взето всичко е наред.
— Страхотно, много се радвам. С Никола май другата седмица ще дойдем да си го вземем.
Христо замръзна и се напрегна. Съвсем за кратко. Но жена му, която стоеше наблизо, го забеляза.
— Да си го… вземете? — тихо попита той.
— Ами да. Почти се наредихме вече. Квартирата е по-голяма, кварталът читав. Има парк наблизо.
— Ясно…
След разговора с дъщеря си, Христо погледна Джак и го помилва.
— Е, приятелю… Скоро ще си ходиш у дома…
На вечеря Мария сама започна разговора.
— Разстрои ли се?
Христо гледаше чинията с макарони и кюфте, после тежко въздъхна.
— Не.
— Христо.
— Какво?
— Познавам те трийсет години. И знам кога казваш „не“, а всъщност мислиш друго.
Той замълча.
— Та ти сам молеше Елена непременно да си прибере кучето, а не да го стоварва на нас.
— Ами говорих…
— А сега?
Христо погледна към коридора, където на постелката, която наскоро му купи от зоомагазина, лежеше Джак.
— Сега какво, Христо?
Той дълго не отговаряше. После тихо каза:
— Не знам, Марийо…
Повече не каза нищо. Но и не трябваше. Защото това „не знам“ бе по-честно от всякакви признания.
***
Буквално няколко дни по-късно Христо за първи път сам звънна на Елена.
— Здрасти, щерко.
— Да, тате? Нещо случило ли се?
— Не, нищо. Питам, кога ще дойдете?
— Скоро вече. Защо?
— Ами така, нищо. Просто…
— Тате, какво стана?
— Нищо.
— Искаш ли да кажеш нещо?
Христо погледна Джак, който лежеше до него на дивана.
— Просто… — Христо се запъна. Странно беше да говори такова нещо за куче. Възрастен мъж, цял живот свикнал да решава реални проблеми, изведнъж не можеше да намери думи заради едно малко псе. — Просто… може би не бързайте още.
На другия край на линията стана тихо.
— В смисъл?
— Ами… нека поостане още при нас.
— Тате.
— Какво?
— Ти искаш да оставиш Джак?
— Аз? Не, какви ги говориш! Нищо такова не съм казвал. Просто си помислих, че ако още не ви се получава там, то…
Елена се разсмя.
— Добре, тате, да дойдем и да поговорим нормално. По телефона неудобно.
***
А после Елена и Никола дойдоха.
Христо много се боеше, че този ден все някога ще настъпи (дори повече, отколкото от пенсията), и ето че настъпи.
— Здрасти, тате — каза Елена, прекрачвайки прага и целувайки го по бузата.
Колкото до Джак, у него нямаше никакво съмнение или предпазливост, каквито обикновено проявяват кучетата след дълга раздяла. За него хората, които обичаше, не изчезваха. Те просто понякога отиваха някъде, а после непременно се връщаха. Затова, когато вратата се отвори, той първо замря за миг, сякаш проверявайки дали не греши, а след секунда вече се намираше до стопанката, въртейки се около нея с такава скорост, че изглеждаше сякаш малкото му телце не смогва с радостта, която бе избликнала отвътре.
— Здравей, моето добро момче — засмя се Елена. — Колко много ми липсваше.
Христо стоеше малко встрани и наблюдаваше. Виждаше как дъщеря му се смее, как гали Джак, как той се опитва едновременно да оближе ръцете й, да я погледне в лицето и да разкаже за всички събития от последните дни, които за него сигурно бяха невероятно важни.
Всичко изглеждаше правилно, както трябваше да бъде. И тъкмо затова беше малко тежко. Защото правилното понякога съвсем не е такова, каквото ти се иска.
— Е, красавецо — каза Елена, клекнала до кучето. — Съвсем си се настанил тук, а?
Джак естествено не можеше да отвърне, но поведението му говореше достатъчно ясно. „Да, настаних се!“
Точно в този момент в апартамента влезе Никола. В ръцете си носеше спортна чанта. Почти същата, с каквато бе дошъл първия път.
— А това за какво е? — изненада се Христо. — Аз вече всичко прибрах в онази чанта, която оставихте.
— А това, тате… — усмихна се Елена. — Това сме донесли храна и останалите играчки, дето не ги донесохме миналия път.
— Защо?
— Ами как защо, тате? Отдавна разбрах, че Джак се е настанил в сърцето ти и ти нямаш намерение да го пускаш оттам. Затова с Никола решихме да ти го оставим. И затова донесохме играчки и храна. В повече няма да са.
Христо направо онемя. Впрочем в този момент вероятно и не беше нужно да говори нищо. Дори Джак го разбираше. Той дотича при стопанина си, седна до него и шумно затопурка с опашка по пода.
И без друго всичко бе ясно…
***
Истинската пролет дойде оная година незабелязано. Нямаше един определен ден, в който можеш да кажеш: ето, сега всичко се промени. Просто една сутрин Христо отвори прозореца и разбра, че въздухът е станал друг. Още вчера в него се усещаше студената влага на стапящия се сняг, а днес се появи лека свежест, която не можеш да обясниш с думи. Миришеше на земя, на млада трева и още на нещо, което всяка година се връщаше заедно с топлината и караше хората да се усмихват по-често.
Преди Христо никога не бе забелязвал такива неща. Той изобщо рядко чакаше пролетта. По-скоро търпеше първите й седмици, когато снегът вече почти бе изчезнал, но дворовете още оставаха сиви, а под краката постоянно се срещаха локви, кал и остатъци от зимата.
Сега всичко бе различно.
Защото пролетта означаваше дълги разходки с Джак. А разходката с Джак никога не бе просто разходка.
— Марийо, хайде на разходка? Тримата заедно — усмихнат каза Христо на жена си.
— Ти на среща ли ме каниш? — засмя се тя.
— А защо не? Пролетта дойде…
— Щом пролетта е дошла, да вървим.
Едва излязоха от входа, Джак веднага се понесе напред, така отчаяно въртейки опашка, сякаш отпред го очакваха всички чудеса на света наведнъж. Христо погледна след него, усмихна се, хвана жена си за ръка и неочаквано ускори крачка.
Не можеше да кара Джак да чака.
