Телефонът иззвъня точно в двайсет и два и три минути. Александър Димов го погледна с празен поглед, сякаш очакваше звъна да спре от само себе си. Не спря. Беше изминал точно деветдесет и третият ден, откакто подписа документите за развод с Биляна и си каза, че така е най-добре. Че болката в гърдите е просто навик, който ще отмине.
На екрана светеше непознат номер.
— Господин Димов? Обаждаме се от „Пирогов“. Биляна Стоянова е приета при нас в безсъзнание преди час.
Александър усети как нещо студено се плъзга по гърба му.
— Чакайте, какво се е случило? Как е тя?
Паузата отсреща продължи точно секунда повече от допустимото.
— Господине, състоянието ѝ е тежко. Трябва да дойдете незабавно. Има още нещо, което трябва да знаете. Госпожа Стоянова е бременна, около четиринайсет седмици.
Думите се забиха като нож в гърдите му. Бременна. Биляна беше сама, в безсъзнание, бременна. А той три месеца се беше убеждавал, че като я отблъсне, като изиграе ролята на студения мъж, който вече не я обича, ще я предпази от хората, които дебнеха в сянката на бизнеса му.
Александър работеше в строителния бранш. Големи обекти, още по-големи пари, партньори с остри лакти и навици, които нямат нищо общо със закона. Преди четири месеца бе получил предупреждение. Кратко, ясно, оставено на предното стъкло на джипа му в София: „Ако държиш на жена си, направи така, че да спре да бъде твоя жена“. Той го направи. Инсценира афера, нае адвокати, подписа раздялата, без да ѝ даде обяснение. После пи уиски сам в офиса си на булевард „Черни връх“ и се опита да забрави.
Сега Красимир, шофьорът му и всъщност единствен човек, на когото вярваше напълно, караше колата към болницата. Вечерният трафик в София беше намалял, но всеки светофар им се струваше цяла вечност.
— Шефе, ще стигнем. Дишай — каза Красимир и натисна газта.
Александър не отговори. Гледаше право напред и повтаряше наум само едно изречение. Понякога да защитиш някого означава да понесеш да те мрази. Дали беше достатъчно?
В „Пирогов“ миришеше на дезинфектант и изгоряло кафе. Дежурната сестра на входа на интензивното отделение вдигна очи, когато Александър се надвеси над гишето.
— Търся Биляна Стоянова. Доведоха я преди около час.
Сестрата пробяга с поглед по списъка.
— Вие неин съпруг ли сте?
Александър не се поколеба, думите излязоха сами.
— Да. Аз съм мъжът ѝ.
Сестрата отново погледна екрана. Системата явно показваше нещо друго. После вдигна вежди и тихо каза:
— Стая триста четирийсет и седем. В коридора вдясно.
Той забърза, без да дочака повече обяснения. Вратата беше открехната и когато влезе, сърцето му спря за миг. Биляна лежеше на болничното легло, бледа като чаршафа, с ръка, нежно отпусната върху корема. Същата жена, която преди време спореше с него до сутринта, смееше се шумно и умееше да строи бизнес планове по-добре от всеки консултант, сега изглеждаше безкрайно крехка.
В стаята влезе лекарка. Представи се като доктор Панайотова.
— Състоянието ѝ е сериозно, господин Димов. Тежка дехидратация, анемия, липса на каквото и да е проследяване на бременността. Бебето засега има сърдечна дейност, но ако беше пристигнала малко по-късно…
Александър усети как юмруците му се свиват.
— Как е възможно? Има семейство, има приятели. Защо никой не е разбрал?
Доктор Панайотова само сви рамене. Остави плик с личните вещи на Биляна на масичката до леглото и излезе, оставяйки го сам.
Александър пое на ръце плика. Отвори го с треперещи пръсти. Вътре имаше телефон, ключове, малка дамска чанта, смачкана кърпичка. И плик. Обикновен бял плик, на който с почерка на Биляна беше написано само едно име.
„Александър“.
Той го отвори. Вътре имаше лист, сгънат на две. Разгъна го и прочете краткия ред, написан с наклонен, разпознаваем до болка почерк:
„Не вярвай на никого, Сашо. Особено на мъжа до теб. Той не ти е брат. Той е човекът, който ме довърши.“
Точно в този момент телефонът на Красимир, който чакаше пред вратата, извибрира. Красимир погледна екрана, после вдигна очи към Александър. Погледът му беше такъв, какъвто Александър не беше виждал през петте години съвместна работа. Тежък, пълен с увереност за нещо лошо.
Красимир влезе и затвори вратата зад гърба си.
— Шефе, току-що проверих записите от камерите в офиса. Знаеш ли чия кола е била паркирана пред жилището на Биляна снощи, в един и половина през нощта?
Александър стисна зъби.
— Не ме карай да чакам, Краси.
— На Мартин. Твоят брат. И има още нещо — твоят телефон е проследяван от месеци от устройство, което е регистрирано на името на фирмата му.
Светът на Александър се залюля. Мартин беше по-малкият му брат, човекът, на когото беше дал ключовете от компанията, когато реши да се оттегли от оперативното управление. Беше поверил на Мартин финансите, договорите, връзките. Беше му имал доверие като на себе си.
А сега разбираше, че Мартин е бил човекът, който го бе заплашил. Мартин е искал да отстрани Биляна, за да притисне Александър да подпише пълномощно за управление на активите, които бяха част от наследството на семейството им. Биляна беше пречка. Биляна знаеше твърде много за схемите, за задкулисните договорки, за парите, които Мартин беше източвал.
Красимир пристъпи напред и сниши глас.
— Нещо повече. Преди две седмици Мартин е внесъл искане в съда за обявяване на Биляна за психически нестабилна, използвайки фалшиви свидетелски показания. Ако беше успял, тя щеше да бъде настанена принудително в клиника. И никой никога нямаше да разбере за детето.
Александър погледна пак към леглото, към бледата, неподвижна жена, която носеше неговото дете. Сега времето за игри беше свършило.
Следващите два часа бяха като в мъгла. Адвокатите бяха вдигнати по телефона, полицията беше уведомена, а Красимир беше изпратен с пълно упълномощаване да блокира сметките на Мартин до разследване. Мартин още не знаеше, че картите му са разкрити. Беше на вечеря с бизнес партньори на Витоша, доволен от предстоящата си победа.
Александър не изчака сутринта.
Тръгна към ресторанта сам, с копие от записите на камерите, с експертизата за фалшивите свидетели и с писмото на Биляна в джоба. Когато влезе в частния салон на ресторанта, Мартин тъкмо вдигаше чаша с уиски за наздравица.
— Ето те и теб, братко! Заповядай, пийни нещо — каза Мартин с широка усмивка, която не стигаше до очите му.
Александър се приближи бавно към масата. Гостите млъкнаха. Той доближи лицето си до ухото на брат си и прошепна:
— Знам всичко. Знам, че си заплашвал Биляна, знам за фалшивите свидетели, знам и за парите, които точиш вече три години. И знам, че си се опитал да я убиеш. Тя е бременна, Мартин. Бременна с моето дете. А ти почти я погуби.
Мартин пребледня. Опита се да се усмихне.
— Ти полудя, Сашо. Кой ще повярва на тези глупости?
Александър остави плика на масата и разпиля съдържанието му пред всички. Копия от банкови преводи, снимки от камери, скрийншотове на кореспонденция, заверени показания. Гостите започнаха да стават от масата. Някой мълчаливо остави салфетката си и се извини. Друг поклати глава и излезе без дума.
Мартин остана сам на празната маса. Александър се наведе над него и каза тихо, но с метален глас:
— До сутринта ще бъдеш арестуван. Адвокатите са готови. Няма да получиш лев от наследството, няма да управляваш нищо. И няма да видиш повече нито мен, нито семейството ми. Това е последният ни разговор като братя.
После се обърна и излезе в нощта. Върна се в болницата. Седна до леглото на Биляна, хвана ръката ѝ и не я пусна до сутринта.
На разсъмване тя отвори очи. За миг погледът ѝ беше объркан, после го видя и нещо трепна в изтощените ѝ зеници.
— Ти… ти дойде — прошепна тя с пресъхнали устни.
— Винаги съм бил тук, Биляна. Глупав бях, че си мислех, че разстоянието ще те спаси. Никога повече няма да те изоставя.
Тя затвори очи и сълзите потекоха бавно по бузите ѝ. Александър усети как пръстите ѝ леко стиснаха неговите. После погледна към корема ѝ, където животът продължаваше да бие, упорит и силен, и тихо повтори:
— Никога повече.
Мартин беше арестуван същата сутрин. Следствието установи, че е ръководил схема за източване на средства от компанията и е отправил заплахи към Биляна и още двама свидетели. Осъдиха го на осем години лишаване от свобода. Фирмата беше оздравена, преструктурирана, а Александър си върна контрола, без вече да допуска никого твърде близо до себе си.
Биляна се възстановяваше бавно. Преместиха я в частна клиника, след това у дома. Александър беше до нея всеки ден, спеше на дивана в хола, готвеше ѝ, четеше ѝ на глас, водеше я на прегледи. Беше до нея, когато за първи път чу сърдечния ритъм на бебето на ехографа, и когато ѝ се зави свят, и когато се смееше без видима причина, просто защото денят беше хубав.
В края на май, в един топъл следобед, в родилното отделение на „Майчин дом“ се роди момиченце. Тежеше три килограма и двеста грама, с тъмна коса и сини очи, които после станаха кестеняви като на майка си. Кръстиха я Яна.
Александър взе бебето на ръце и го погледна с тихо, почти благоговейно вълнение. После вдигна очи към Биляна, която го гледаше изтощена, но усмихната.
— Е, господин Димов, сега вече нямаш извинение да бягаш — прошепна тя.
Той се наведе и целуна челото ѝ. После каза нещо, което не беше казвал на глас повече от година.
— Няма и да го направя. Обичам те, Биляна. И няма да спра да го повтарям, докато не ми повярваш.
На нощното шкафче до леглото ѝ стоеше сгънатото листче с нейния почерк. Сега на гърба му с молив беше дописано:
„Повярвах.“
