Апартаментът в „Кършияка"
Баба Марийка постъпи при нас в началото на март. Приеха я с остра сърдечна недостатъчност – осемдесет и една годишна, с щръкнали ключици и лице на човек, който е свикнал да не иска помощ. Сама донесе малката си торба с вещи, сама попълни формуляра за хоспитализация. В графа „роднини" написа с дребен, но твърд почерк името на сина си Боян и телефонния му номер. Попитах иска ли да му се обадим веднага, а тя само поклати глава – после, после.
Следващите седмици никой не я потърси. Никой не се обади да попита как е, какво показват изследванията, има ли нужда от нещо. През прозореца на стаята се виждаха старите тютюневи складове, които от години бяха превърнати в галерии и ателиета, а отсреща тепетата полека започваха да зеленеят. Единственото зелено вътре беше светлинката на монитора, който отмерваше неравномерния ѝ пулс. Колежките вдигаха рамене: „Такъв син, какво да се прави." Аз обаче не можех да подминавам така лесно. Започнах да сядам при нея след дежурствата си, уж да ѝ оправя одеялото, а всъщност да остана в стаята, така че да не е съвсем сама. Една нощ, докато ѝ сменях системата, тя проговори, без да ме гледа:
– Боян има жена, Ани. Живеят в моя апартамент, в „Кършияка". Две спални, голям хол, тераса към двора. Още като се ожениха ми казаха да се преместя в малката стая, така че да им е удобно. После почнаха да говорят за дом за стари хора. Аз отказах да подпиша каквото и да е. Оттогава не ме поглеждаха, освен когато искаха нещо.
Тя млъкна и прокара пръст по ръба на пластмасовата чаша с вода. На нощното ѝ шкафче имаше само една избеляла икона на Света Петка и празна бутилка от минерална вода „Банкя". Отвън се чу сирена на линейка, която спря някъде пред спешното.
– Обажда ми се през три дни – добави тя. – Пита: „Мамо, още ли си жива?" И това е всичко. Чака да продаде апартамента. Оценен е на сто и двайсет хиляди лева, разбрах от един брокер, който идваше да снима. Мислят си, че не знам.
Тя не плака. Просто затвори очи и сякаш се опита да се скрие в собствената си кожа. Аз останах там, докато заспа, и се замислих какво бих направила на нейно място.
Състоянието ѝ се влоши рязко в петък вечерта. Фибрилацията не ѝ даваше покой, устните ѝ бяха посинели. Спрях се за миг на автомата в коридора, пуснах осемдесет стотинки за кафе и го изпих на един дъх, преди да вляза при нея. После се обадих на сина ѝ, за да му кажа, че майка му вероятно няма да издържи до сутринта. Телефонът иззвъня дълго, после мъжки глас отговори неохотно:
– Какво пак?
– Господин Боянов, майка ви е много зле. Ако искате да се сбогувате, трябва да дойдете сега.
– Довечера? Невъзможно. Утре, може би. Ще видим.
И затвори.
Върнах се в стаята, а баба Марийка сякаш беше чула всичко, макар телефонът да беше в коридора. Тя ме дръпна за ръкава с неочаквана сила и с мъка изрече:
– Искам да се обадиш на нотариус. Веднага. Имаш ли познат?
Аз наистина познавах един – нотариус Георгиев, чийто кабинет беше точно срещу болницата, до фурната за банички. Обадих му се, обясних ситуацията. Той дойде за двайсет минути, с куфарче и уморено лице на човек, който е свикнал да работи и извънредно.
– Кой е свидетел? – попита той, преди да отвори куфарчето.
– Може ли аз? – казах машинално, но той поклати глава.
– Вие сте лице, в чиято полза евентуално ще се разпорежда. Не може да сте и свидетел. Трябват ми двама души, които нямат нищо общо със завещаното.
Извика от коридора старшата сестра Радка и санитаря Кирил, който тъкмо буташе количка с спално бельо. Обясни им какво предстои, попита ги имат ли нещо общо с наследството – те само поклатиха глави озадачено. Аз останах права до вратата, без право да се доближа до леглото, докато траеше самото писане.
Марийка диктува бавно, но отчетливо: цялото си недвижимо имущество – апартаментът в Пловдив, в квартал „Кършияка", улица „Тракия" 14, както и всичките си спестявания в банката – завещава на мен, Росица Димова, медицинска сестра. Нотариусът я попита три пъти дали е сигурна, дали я притискат, дали иска да размисли. Тя всеки път отговаряше едно и също – не ме притиска никой, тя сама реши. Когато ѝ подаде химикалката, подписа без колебание, с онзи същия твърд почерк. После издиша дълбоко и прошепна:
– Ти беше тук.
Това беше всичко.
Останах онази нощ дълго будна на сестринския пост, без да мога да си намеря място. Не бях искала нищо от нея. Мислех дали да не помоля нотариуса да махне името ми на сутринта, дали хората няма да кажат, че съм чакала точно такъв момент. Но си спомних как седмици наред никой не дойде, как чашата ѝ за вода стоеше празна по цял ден, ако аз не я напълнех. Реших да не се меся повече в нейната воля – тя си беше нейна, не моя.
В събота сутринта, в шест без десет, сърцето ѝ спря. Аз бях до нея. Държах ръката ѝ, която вече беше съвсем лека, като изсъхнало листо. Преди да издъхне, тя вдигна очи към вратата – не към мен, а към входа на стаята, сякаш очакваше някой да влезе в последния момент. Никой не влезе. Тя въздъхна и не каза нищо повече.
Обадих се на сина ѝ в осем. Този път той вдигна веднага, гласът му беше почти бодър:
– Да? Умря ли?
Тази прямота ме зашлеви като плесница. Отвърнах сухо:
– Почина тази сутрин. Трябва да уредите документите.
– Е, най-после – въздъхна той шумно. – Днес ще мина да взема нещата ѝ. Какво толкова има, една торба с парцали.
– Ще ви чакам в стаята за разговори до сестринския пост – казах.
Следобед той пристигна. Носеше анцуг и яке с лого на строителна фирма. Дори не попита къде е тялото на майка му, не поиска да види лицето ѝ. Просто подаде ръка за пакета с вещите, който бях приготвила: стара нощница, две пожълтели снимки в пликче, четка за коса, празна чаша за вода. Той го взе и сви рамене:
– Това ли е всичкото?
– Това е – отвърнах аз. – Но има и още нещо.
Извадих от джоба на престилката си сгънатото копие от завещанието и му го подадох. Той го погледна намръщено, а после лицето му започна да се променя – от надменно в недоумяващо, после в червено от ярост.
– Какво е това?! – извика той.
– Последната воля на майка ви. Заверена е от нотариус Георгиев, чийто кабинет е отсреща, и от двама свидетели от персонала, които нямат нищо общо с мен. Апартаментът на улица „Тракия" 14 и всичките ѝ банкови спестявания са завещани на мен.
Той преглътна шумно. Пръстите му стискаха листа така, сякаш искаше да го скъса, но не смееше.
– Това е незаконно! Тя не беше на себе си! Ще ви съдя!
– Заповядайте – казах спокойно. – Нотариусът лично я е питал три пъти дали е сигурна, преди да подпише. Свидетелите не са свързани с мен по никакъв начин. А в книгата за свиждания на входа на отделението пише черно на бяло, че за месец и половина сте се разписвали един-единствен път. Съдът обича такива подробности.
Той не отговори нищо. Стоя така няколко секунди, като че ли не виждаше нищо пред себе си, после стисна плика с вещите до гърдите си и излезе от отделението, без да продума.
Вечерта, когато слънцето вече залязваше зад тепетата, взех автобус номер 26 до квартирата си под наем в „Тракия". Не запалих лампата веднага. Седнах на кухненската маса с копието на завещанието пред себе си и дълго гледах през прозореца как небето над складовете притъмнява. После станах, извадих от чантата си празната бутилка от минерална вода „Банкя", която бях взела от нощното шкафче на Марийка, без сама да съм сигурна защо, и я сложих на перваза до саксията с мушкато. Едва тогава запалих лампата.
