— Предател си ти, Панчо, истински предател — каза Калина и остави с тракване чашата с кафе на кухненската маса. — Аз ходих чак до Бургас за теб, бих се с цели тълпи от зли чиновници в приюта, измъкнах те от лапите на бюрократични дракони… А ти какво правиш? Ти ме зарязваш за някаква постна пилешка пържола от ръцете на Елена.
Панчо, едър рижав котарак с пухкава яка около врата и с цвят на есенни листа, дори не трепна. Само присви кехлибарените си очи и прозя широко, показвайки розовия си език, все едно целият този упрек беше под неговото котешко достойнство.
Апартаментите на двете сестри, Калина и Елена, бяха разположени едно до друго в стара кооперация в центъра на Пловдив. Свързваше ги дълга тераса, преградена по средата с ниска дървена преграда, която приличаше по-скоро на покана, отколкото на бариера. За Панчо тази преграда беше просто още една дъска за прескачане, и той го правеше с грацията на гимнастик — лек скок, гъвкаво приземяване и вече беше в чужда територия.
При Елена и приятеля ѝ Андрей. И там, очевидно, беше раят.
— Гледай, гледай — Калина мушна телефона си под носа на сиамската котка Мърко, която спеше свита на възглавницата. На екрана светеше видеоклип, изпратен от Елена преди час. Панчо се търкаляше по гръб, лапите му във въздуха, и се опитваше да хване връвчица с пъстро перце. Мъркаше като трактор. — Той тук не си и помръдва пръста за игра. Само ядене и спане. А при нея се превръща в клоун. И не ме гледай така, Мърко, ти си също толкова виновна. Защо не отидеш да го доведеш, а?
Мърко вдигна глава, измяука тихичко и затвори очи.
Не беше само играта. Преди два дни Елена се похвали, че Панчо вече ядял от ръката ѝ дори маслини и сирене — неща, които вкъщи подминаваше с царствено безразличие. Вкъщи той изискваше само телешко филе и неподсладено кисело мляко и то сервирано в определена купичка до вазата с палмата. Всяко отклонение от менюто се наказваше с презрителен поглед и демонстративно обръщане на гръб.
Калина гледаше видеото и нещо я човъркаше отвътре. Не беше ревност, или поне не само. А някакво странно, необяснимо безпокойство. Сякаш Панчо усещаше нещо там, в съседния апартамент, което тя не можеше да види. Беше нелепо, разбира се. И все пак…
Отговорът дойде в три и половина сутринта във вторник.
Калина спеше дълбоко, когато нещо тежко се стовари върху гърдите ѝ. Тя рязко отвори очи и видя два кехлибарени фара, втренчени в нея от разстояние на сантиметри. Панчо стоеше върху нея и виеше. Не мяукаше. А виеше с нисък, гърлен глас, който караше кожата да настръхва.
Мърко, до леглото, беше скочила и плачеше с онова пронизително тънко гласче, което сиамските котки пазят за беда.
Калина бутна котарака и седна рязко, сърцето ѝ блъскаше в гърлото. Единствената ѝ мисъл беше „пожар“. Тя изскочи от леглото, но в тъмнината се спъна в пантофа, залитна и се блъсна в скрина. Лампата издрънча и падна. Паниката я заля с ледена вълна.
— Какво? Какво става, Панчо?
Котаракът скочи от леглото и се понесе към балконската врата, която беше открехната заради топлата пролетна нощ. Там спря и изрева отново — остър, настоятелен звук, който казваше „Веднага! Там!“.
Калина го последва, без да мисли повече. Прекрачи прага на балкона, босите ѝ крака усетиха хладния гранитогрес. Панчо вече беше от другата страна, върху парапета на Еленината тераса, и гледаше надолу в тъмната стая.
Тя прескочи ниската преграда, влетя през отворената плъзгаща се врата в дневната на сестра си. В първия момент видя само размазани сенки. После чу звук — задавен хрип, идващ откъм пода до леглото. Елена лежеше на килима, само на метър от ниското нощно шкафче. Ръката ѝ беше протегната нагоре, пръстите ѝ бяха докоснали абажура на лампата, но не я бяха достигнали. Тялото ѝ беше отпуснато, а дишането ѝ беше тежко и опасно неравномерно. В леглото, само на крачка от нея, Андрей спеше дълбоко, с тапи в ушите, без да подозира нищо.
„Хипогликемия. Захарта ѝ е паднала.“ Мисълта прониза съзнанието на Калина като светкавица. Елена беше диабетик от тийнейджърска възраст, и такова падане на кръвната захар през нощта беше кошмарът, от който и двете се бояха. Тя плесна ключа на лампата, светлината заля стаята. После се наведе, сграбчи раменете на сестра си и я разтърси леко.
— Лени! Лени, чуваш ли ме?!
— А? Какво? — Андрей се сепна и седна в леглото, объркан.
— Помагай ми! Носи сок от хладилника, бързо! — извика му Калина, вече вдигайки главата на сестра си.
Следващите няколко минути бяха като в мъгла. Сокът, извикването на Бърза помощ, студените пръсти на Елена, които бавно се затопляха, докато глюкозата навлизаше в кръвта ѝ. Когато линейката пристигна и фелдшерите поеха контрола, Калина успя да си поеме дъх едва когато видя как съзнанието се завръща в очите на сестра ѝ.
Едва тогава тя се обърна. В ъгъла, скромно седнал на един стол, Панчо ближеше лапата си и я търкаше зад ухото си със спокоен, делови вид. Все едно нищо не се е случило.
Калина приклекна до него. Не го вдигна, не го смачка в прегръдки. Просто приклекна и каза тихо:
— Благодаря ти, рижо страшилище.
Панчо спря да ближе и я погледна изпод вежди. После бавно протегна лапа и я сложи върху коляното ѝ. Само за миг.
След тази нощ всичко си дойде на мястото. Калина вече не възразяваше Панчо да прекарва дните си при Лени. Напротив, тя го насърчаваше. Сякаш разбираше, че той има двойно гражданство, че това е негов дълг, а не предателство. И котаракът си беше изработил правото да идва и да си отива, когато пожелае. През деня следеше Елена, после прескачаше преградата с лекота, влизаше в техния си дом, отъркваше се в Мърко като за поздрав, и заспиваше дълбоко на любимия си перваз.
И всеки път, когато се прибереше, Калина сядаше до него и започваше да му разказва онази история. Тяхната история. Вече променена и доукрасена.
— Значи, слушай как беше — започваше тя един неделен следобед, докато чешеше Панчо зад ушите, а Мърко се беше сгушила на скута ѝ. — Аз, значи, тръгнах на специална мисия до Бургас. Секретна. Там, в една крепост на име „Общински приют за безстопанствени животни“, зли великани държаха в плен прочутия Спасител от Пловдив, известен още като Червената пантера.
Котаракът изръмжа тихо и доволно, а върхът на опашката му потрепна.
— Трябваше да мина през пустиня, през градушка и порои от кал. Дадоха ми картечница, бронежилетка и две фенерчета. Биех се с пазачите, разбира се. Трима бяха, с ей такива зъби. Но аз ги надвих. Грабнах теб и една сиамска принцеса за компания и ви докарах тук, на сигурно място. И ти, разбира се, веднага започна работа. Да спасяваш хора. Защото това си ти, специален агент Панчо.
Той протегна шия и бутна глава в ръката ѝ, за да го почеше точно под брадичката. Мъркаше оглушително, със затворени очи, и от време на време поглеждаше към Мърко с изражение, което казваше: „Чуваш ли? Чуваш ли колко съм велик? А ти, ти онзи ден ми удари шамар“.
Мърко прозя демонстративно и заоблизва лапичката си на сантиметри от муцуната му. Никакво впечатление.
— А ти какво чакаш? — измяука Панчо рязко и леко я зашлеви с меката си лапа. — Аплодисменти!
Сиамката изсъска като развален радиатор и му отвърна с точен удар в носа.
В следващия миг двамата се търкулнаха от перваза в шумна гмеж от размятана козина, ръмжене, вой и заплашително вдигнати опашки. Траекторията на битката включваше прекатурване на саксията с палмата, подхлъзване върху купчина списания и паническо бягство под холната маса, след което сражението продължаваше вече там с нова сила и искри от раздрани тапети.
Калина се облегна назад в стола и взе чашата с изстинало кафе. Цялата къща се тресеше от котешка война, а тя само се усмихна и отпи глътка. Шумът беше абсолютно непоносим и абсолютно щастлив.
