Работя като счетоводителка в една малка фирма в София от двайсет и три години. Познавам всяка цифра в отчетите и всяка гърбица на колегите, които се сменят покрай мен. А хората не ги познавам вече. Това го разбрах едва когато Георги се появи отново след петнайсет години мълчание и ми каза, че съм му единствената надежда.
Беше краят на октомври. Пазарех тиква от пазара на „Женски пазар“, мрънкаше ситен дъжд, а в джоба ми завибрира телефонът. Погледнах – непознат номер. Вдигнах.
– Марги, аз съм. Само не затваряй.
Познах го по начина, по който преглъщаше думите. Георги. Бившият ми съпруг. Последният ни разговор беше в кантората на нотариуса преди петнайсет години, когато подписвахме развода. Той тогава каза „Ще съжаляваш“ и аз наистина съжалявах – че не го направих по-рано.
– Жена ми ме изгони – гласът му беше дрезгав, сякаш беше плакал. – Хвърли багажа ми на стълбището. Нямам пари, нямам работа, нямам роднини в София. Марги, помогни ми.
Трябваше да затворя. Да кажа „това не е моя работа“ и да се прибера вкъщи с тиквата. Вместо това попитах:
– Къде си сега?
– На гарата. От три часа стоя и гледам разписанието, без да знам закъде да тръгна.
Четиресет и девет години. Живеех сама в двустаен апартамент в „Младост 1“, който с мъка изплатих след развода. Дъщеря ми Елена беше в Брюксел с мъжа си и двете деца, връщаше се веднъж на година за Коледа. Приятелките ми се бяха разбягали – една почина преди две години, друга се премести в Бургас, третата просто спря да вдига телефона. Имах си апартамент, работа и много часове, в които никой не ми говореше.
– Ела – казах. – Ще пренощуваш на дивана, докато си стъпиш на краката.
Пристигна с един куфар, смачкан и стар, и с лице на човек, когото са прегазили. Беше остарял, но не зле. Оредяла коса, коремче, уморени очи. В първите седмици беше внимателен и тих като мишка. Ставаше рано, правеше кафе, купуваше хляб от кварталната фурна, миеше чиниите, без да го моля. Казваше:
– Ти ме спаси, Марги. Не знам къде щях да съм без теб.
И аз повярвах. Или по-точно – исках да повярвам.
Минаха месец-два и си заприличахме на семейство. Вечер гледахме новините заедно, после стари български филми. Той си спомняше нашата младост в Пловдив, разказваше смешни случки, смеехме се. Понякога се разхождахме до Южния парк. Аз си купих ново яке, което ми отиваше, и се хванах на мисълта, че на петдесет години мога отново да бъда обичана.
На петия месец нещо се преобърна. Георги започна да си позволява коментари. Отначало леки, почти шеговити.
– Марги, това ядене пак ли е без сол? Забрави ли как се готви?
– Не носиш ли нещо по-цветно, жено? Вървиш облечена като пенсионерка.
– Защо си пускаш телевизора толкова силно? Съседите ще помислят, че си глуха.
Преглъщах. Записах се на курс по готварство в читалището, макар че готвех добре. Купих си две блузи в ярки цветове, които не харесвах. Намалих звука на телевизора дотолкова, че спрях да чувам репликите.
После стана по-зле.
– Цял ден седиш в тази кантора и броиш чужди пари. За двайсет и три години – същата длъжност. Ти изобщо амбиция имаш ли?
– Приятелката ти Румяна е ужасна клюкарка, разбра ли? Говорих с нея десет минути и ми изприщи мозъка. Не знам как я търпиш.
Румяна беше последната ми близка приятелка. След още два такива коментара спрях да ѝ звъня, а тя не ме потърси.
Една вечер седях в кухнята и плащах сметки. Той дойде и погледна бележките през рамото ми.
– Само толкова ли получаваш? Хиляда и двеста лева? Ти майтапиш ли се?
– Това е заплатата ми – казах тихо.
– Е, аз не знаех, че си толкова зле. Мислех, че си се уредила нещо.
Не казах нищо. Само наредих бележките в плик и го прибрах в чекмеджето. Той си легна, а аз останах на масата и гледах лампата над печката – крушката беше изгоряла още миналата седмица и аз още не я бях сменила.
Това беше вторникът, когато всичко се разпадна.
Не можех да заспя. Беше почти полунощ, Георги хъркаше в хола, а аз седях в спалнята с лаптопа в скута. Влязох в интернет, пуснах си някаква музика, после отворих сайт за запознанства – не знам защо, просто пръстите ми го направиха, може би от самота, може би от любопитство.
И го видях.
Профилът се казваше „Джентълмен_63“. Снимка отпреди десетина години, когато Георги още имаше коса и се усмихваше с онова самоуверено изражение, което мразех. В описанието пишеше: „Успял бизнесмен в заслужен отдих. Търся млада, свежа и лека дама без излишен багаж. Обичам живота и искам да го споделя с някой, който още не е спрял да мечтае.“
Продължих да цъкам.
Кореспонденция с Кристияна, на двайсет и шест, от Благоевград. Наричаше я „слънчице“. Обещаваше ѝ море в Гърция, вечери в шикозни ресторанти, подаръци. Писаше ѝ комплименти, които на мен не беше казвал дори когато бяхме младоженци.
След това друга – Моника, на двайсет и девет, от Русе. После трета.
Всичките млади. Всичките вярващи на приказките му.
Седях и гледах екрана, а пръстите ми бяха студени. Чувах как хърка в съседната стая – човекът, който живееше в моя дом, ядеше моята храна, носеше дрехите, които му купих с парите от моята заплата, и всяка сутрин ми казваше, че съм провал.
И не бях изненадана. Това беше най-страшното – че не бях изненадана.
Дълбоко в себе си го разбрах още на гарата преди година и половина. Не беше бездомен и отчаян – беше хищник, който си търсеше удобна дупка и ме намери.
На сутринта той стана, направи си кафе, сложи си две лъжици захар, разбърка бавно, застана до прозореца и погледна двора, сякаш беше господарят на квартала.
– Днес ще изляза – каза, без да ме поглежда. – Ще се видя с един приятел по бизнес.
– Разбира се – отвърнах. – Само искам да ти покажа нещо.
Отворих лаптопа си и завъртях екрана към него. Профилът му беше още там, отворен на кореспонденцията с Кристияна.
Георги погледна. Лицето му дори не трепна. Само остави чашата с кафе на плота.
– Това не е това, което си мислиш.
– А кое е?
– Просто развлечение. На теб какво ти пука? Ние не сме семейство.
Издишах бавно, някак спокойно, сякаш някой беше развинтил кранчето на напрежението и цялата пара беше излязла навън.
– Права си – казах му. – Не сме семейство.
Отидох в спалнята и извадих от шкафа папката с документите за апартамента. Пуснах я на масата пред него.
– Това е моят апартамент. Плащам го аз. Ти си гост. А гостите си тръгват.
– Марги, не бъди смешна. Накъде ще ходя?
– Не знам. Но до края на седмицата този апартамент трябва да е празен от теб.
Той се разсмя – оня неприятен, метален смях, който помнех отпреди петнайсет години.
– Ти няма да ме изгониш. Ти си сама. Кой ще ти оправи крушката в кухнята? Кой ще ти говори вечер?
Погледнах го право в очите.
– Същата тази жена, която ти ядеше храната, ще оправи крушката. А за разговорите – предпочитам да говоря с хора, които не ме лъжат.
В петък той си тръгна. Изнесе куфара си, смачкан и стар, същия, с който беше дошъл. Остави ключовете на масата. На вратата понечи да каже нещо. Затворих му вратата, преди да успее.
Същата вечер оправих крушката в кухнята. Отне ми десет минути и стълба. После седнах на масата с чаша чай и телефон в ръка.
На следващия ден се обадих на Румяна.
– Извинявай, Руме – казах. – Един глупак ме накара да забравя кои са важните хора. Искаш ли да пием кафе в градинката?
Тя помълча две секунди.
– Чакам те след час. И да си вземеш баничка от „Слънчогледа“ – не съм ти простила още.
После отворих сайта за запознанства и докладвах профила на „Джентълмен_63“ като фалшив. Написах в полето за коментар: „Мъжът на снимките е с петнайсет години по-млад от реалния. Живее на чужд гръб и търси следваща жертва. Няма стотинка в джоба си.“
Беше петък вечер, шест и половина. Натиснах бутона „Изпрати“, оставих телефона на масата до чашата с изстинал чай и погледнах към кухнята, където новата крушка светеше равномерно, без нито едно примигване.
