Шарен се изтегна на топлия перваз и отпусна лапи. От кухнята се носеше мирис на прясно сварено кафе — стопанката му Росица си тананикаше някаква мелодия, докато режеше хляб. „Ех, че хубав живот имам! — промърмори си той, примижавайки от удоволствие. — Само дето почва да ме бута от дивана точно когато съм нагласил всичките си шарки за следобедната дрямка.“ Искаше му се да ѝ се обиди, но не успяваше. Твърде много я обичаше. А и имаше защо — само преди няколко месеца Росица беше полупрозрачна като парче найлон и през рамото ѝ се виждаше всяка напукана плочка в парка.
Всичко започна един октомврийски вторник. Дъждът се лееше като из ведро и барабанеше по ламарините на кофите за смет. Шарен, тогава без име и без дом, се беше сгушил под дървена пейка в градинката зад пазара „Събота“. Лапите му бяха подгизнали, а стомахът — свит от глад. Точно когато си мислеше, че светът е приключил, до него долетя шумолене на плик и глас:
— Пис-пис, малкото! Гладно ли си? Ето ти малко наденица.
Той вдигна очи и настръхна. Жената държеше разтворен чадър, облечена в избелял шлифер, но капките на дъжда преминаваха право през нея и се разбиваха в асфалта на сантиметри от краката ѝ. Когато му протегна парче пушена наденица, Шарен видя как през ръката ѝ прозира избелелият надпис на близката спирка. Козината на гърба му се изправи, но гладът надделя. Той сръбна наденицата, без да откъсва очи от прозрачната фигура.
— Браво, добро момче. Ще дойда пак утре… ако не се стопя напълно — издиша тя и тръгна по алеята с отмерени стъпки.
Шарен остана като закован. „Стопя? — премигна той. — Май тази жена е на път да изчезне съвсем. Трябва спешна намеса на специалист. Ще ходя при Грача.“
Грач беше стар, едър и черен като въглен котарак, обитаващ тавана на една схлупена панелка от другата страна на булеварда. Местните котки го отбягваха и шушукаха, че предсказва само беди, но Шарен знаеше, че зад мрачното му мяукане се крие древна мъдрост. Когато се промъкна през счупения прозорец на тавана, Грач седеше с гръб към него, вперил очи в дъжда.
— Грач, нуждая се от съвет — жално мяукна Шарен.
Старият котарак дори не помръдна. — За какво ти трябвам? От мен никой не иска съвети.
— Защото ти знаеш защо хората стават прозрачни. Току-що срещнах една — през нея се виждаше спирката.
Настъпи дълга пауза. После Грач извъртя глава с отмерено движение и впери в младия котарак жълтите си очи.
— Това не е болест, момче. Нарича се Ненужност. Когато човек няма никого — ни роднини, ни куче, нито дори едно котенце да му дере завесите, той започва да се разтваря. Първо става полупрозрачен, после съвсем безплътен… и накрая спира да съществува.
Шарен преглътна тежко. — Има ли лек?
— Да стане нужен. За някого. Дори за една котка. — Грач присви очи и замълча.
Някъде в главата на Шарен светна електрическа крушка с мощност на цяла лампа. „Семейство искаш, а? Значи ще стана нейното семейство! И тя ще спре да се топи, и аз ще имам топъл дом и пълна паничка. Две птички с един камък!“
На следващия ден валеше лапавица, но Шарен чакаше на същото място. Когато прозрачната жена се появи с разкъсан найлонов плик и нова наденица, той излезе изпод пейката треперещ и мокър до последния косъм. Жално измяука и леко се отърка в крака ѝ.
— Ох, миличко, пак ли си сам? Чакал си ме… Студено ти е, нали? — Жената се наведе и го погали. Дланта ѝ беше почти безплътна, но Шарен усети някаква топлина. — Искаш ли да дойдеш с мен? Нямам много, обаче покрив има.
Той не дочака втора покана и закрачи подире ѝ, прескачайки локвите, докато се озоваха пред вход на стара кооперация на улица „Цар Симеон“. Апартаментът миришеше на нафталин и застоял въздух. В коридора имаше мътно огледало, което почти не отразяваше нищо, а в ъглите висяха сиви сенки. Росица му сипа от вечерята си — пилешка чорба с фиде в една стара чиния. Шарен изсърба всичко до капка и за първи път от седмици усети, че стомахът му спира да къркори. После скочи в скута ѝ и започна да мърка така, сякаш в гърдите му работеше малък трактор.
Следващите седмици Шарен превърна лечението в своя мисия. Скачаше на бюрото и събаряше моливите, когато тя се взираше с празен поглед в избелелия килим. Криеше се зад пердето и подскачаше върху чехлите ѝ, мяукаше за храна в четири сутринта, обвиваше опашка около глезените ѝ, докато тя си миеше зъбите. Росица започна да става по-рано, за да му свари риба. Поръча от интернет шарена котешка къщичка с форма на риба и две красиви панички. Отиде на фризьор за първи път от години — просто защото искаше някой да я погледне с одобрение, дори това да беше котката. Закачи на прозореца саксии с мушкато, а старият шлифер беше заменен с вишневочервено палто. И най-важното — дланите ѝ вече не бяха прозрачни. Станаха топли и живи, а пръстите потъваха в пъстрата козина на Шарен с увереност.
Една вечер в края на март Росица се приготвяше за среща — беше си сложила червило и нови обеци. Преди да излезе, открехна прозореца да влезе свеж въздух. Шарен се възползва, скочи на перваза, после на клона на стария орех и се озова навън. Беше време да благодари.
Той се промъкна в познатия таван, където живееше Грач. Само че таванът беше празен — нямаше я старата шушлява постелка, нямаше го и черния котарак. Шарен усети как сърцето му се свива. „Закъснях…“ — прошепна си той и сведе муцуна.
Изведнъж нещо изскърца. От прашната дървена кутия за инструменти, захвърлена в ъгъла, се показа познатата черна глава с прошарени мустаци. Грач излезе бавно и седна насред стаята, козината му лъщеше, а в очите му гореше тиха гордост.
— Да не си ме погребал преждевременно? — изръмжа той.
— Чакай, ти… ти не си мъртъв! — Шарен подскочи от радост. — Исках да ти благодаря. Твоят съвет сработи. Тя вече не е прозрачна, смее се, ходи на срещи и даже ми купи играчка с пера!
Грач отметна опашка и започна да ближе лапата си. — Радвам се, момче. И аз последвах собствения си съвет, знаеш ли? Сетих се за баба Катя от втория етаж, дето ми носеше кренвирши всеки ден. Една сутрин просто отидох у тях, мяукнах под вратата и… тя ми отвори. Оказа се, че и тя беше започнала да избледнява. Сега си живеем заедно — аз спя на канапето, а тя ми разказва за младостта си, докато гледа турски сериали. Гледай, дори ми купи ей такава кутийка. — И той посочи с лапа към стара метална кутия от бонбони „Своге“, в която блестеше парченце синьо стъкло. — Полезно нещо е да си нужен.
Шарен поклати муцуна, невярващ на ушите си. — Значи и ти си я спасил?
— Взаимно. Ние, котките, сме най-добрите лекари на душата. — Грач притвори очи в доволно съгласие и тихо измърка: — А сега се махай, защото твоята стопанка всеки момент ще се прибере и ще те търси. Помни: докато има кой да те чака, не можеш да изчезнеш.
Шарен хукна обратно. Затича се по мокрия тротоар, изкатери ореха, вмъкна се през прозореца и се просна на дивана точно когато ключът изщрака в ключалката. Росица влезе с книжен плик и широка усмивка, от която лъхаше топъл въздух.
— Шарен, кой е най-гладният котарак на света? Донесох ти пържена цаца!
Той се отърка о краката ѝ, обгърна я с опашка и вдигна розовия си нос за целувка. Навън най-сетне спря да вали.
