Първата неделя на октомври дъщеря ми Виктория влезе с празна чанта и попита направо от прага: „Мамо, туршията готова ли е?“ После, на сбогуване, внукът Борис, на шест годинки, се обърна към майка си и каза високо, така че да чуя от кухнята: „Мамо, ние само за буркани ли ходим при баба?“
Тя го сръчка леко по рамото, засмя се пресилено и отговори нещо от рода на „не бъди глупав“. Но въпросът остана да виси в коридора, като миризмата на загорял пипер, която не излизаше от апартамента вече втори ден.
Ако някой ми беше казал преди година, че ще броя бурканите, които редя в багажника на зетя, щях да помисля, че е полудял. Аз, Пенка Димова, на шейсет и осем, трийсет и пет години библиотекарка в читалището на Велико Търново, пенсионирана от пет. Цял живот съм подреждала книги по азбучен ред, а сега подреждам буркани по срок на годност. Човек се променя. Понякога е достатъчно едно изречение на шестгодишно дете, за да видиш неща, от които сам си бягал.
Виктория и Мартин живеят в София, в апартамент под наем, който наричат „двустаен с потенциал“. Идват веднъж месечно. С колата, натоварена отзад. Не идват – влизат. Защото тези посещения си имаха свой ритъм, който започнах да забелязвам едва напоследък.
Виктория влизаше първа, целуваше ме по бузата, питаше „как си, мамо“ и без да дочака отговор, вече беше в кухнята, отваряше хладилника, проверяваше дали съм сложила лютеницата в малките бурканчета, както тя ги харесва. Мартин носеше празни кашони от колата, подреждаше ги до вратата и казваше: „Легнали сме само за малко, трябва да се връщаме, защото Борис има утре плуване.“ Борис сядаше на дивана с таблета и не вдигаше глава.
Аз поднасях обяда.
И тук е онази част, за която искам да разкажа.
Откакто мъжът ми Георги почина преди шест години, готвенето стана моят начин да запълня тишината. Не самотата – тишината. Самотата е, когато искаш да говориш с някого, а няма с кого. Тишината е, когато не чуваш дори себе си. Затова готвех. Боб в понеделник, пълнени чушки в сряда, баница в събота. Лятото – лютеница, туршия, сладко от сини сливи, компоти от круши. Мазето ми приличаше на етаж от магазин за зимнина.
В началото правех за мен. После започнах да давам на Виктория. Един буркан, два. „Вземи, дъще, домашно е, по-хубаво от купешкото.“ Тя взимаше. Мартин благодареше. Борис питаше само за сладкото от ягоди.
Не помня кога от два буркана станаха осем. После дванайсет. После започнах да готвя с една седмица по-рано – в четвъртък пазарувах, в петък варех, в събота пекох, в неделя сутринта ставах в пет и половина, за да е всичко топло, прясно, наредено. Виктория никога не попита колко време ми отнема. Нито колко пари. Веднъж, докато редях в багажника на Мартин поредната торба, казах на шега: „Дъще, почнах да броя бурканите, че мазето ми се опразни.“ Тя се засмя. „Значи готвиш добре, мамо.“
И тогава дойде онази първа неделя на октомври.
Обядът изядоха за двайсет минути. Аз бях станала в пет, за да опека баницата с точени кори – Виктория ги обича с повече сирене – и бях сварила пилешка супа, и бях направила салата с печени чушки. Мартин погледна часовника на стената в хола – онзи стар часовник с кълбото, който Георги купи от панаира в Лясковец – и каза: „Трябва да тръгваме, че после става задръстване на „Хемус“.
Аз стоях в кухнята и редях последните буркани в кашон, когато чух Борис в коридора. Беше обул обувките си на светкавицата и държеше раницата си с двете ръце. И попита високо и ясно, както децата правят, когато не знаят, че някои въпроси не се задават пред хората, за които са задавани:
– Мамо, ние само за буркани ли ходим при баба?
В коридора стана тихо. Истинска, гъста тишина, в която се чува само хладилникът как бръмчи и някаква кола откъм улицата. Виктория свали ръката си от рамото на Борис, хвана го за ръка и го изведе на стълбището, без да каже нито дума. Мартин взе последния кашон, махна ми с ръка през рамо и каза: „Благодарим, бабо Пенке. Ще се обадим през седмицата.“
Не се обадиха.
Затворих вратата и седнах на кухненската маса. Върху плота бяха останали три празни буркана – тези, които Виктория ми беше върнала миналия месец. Немити. Слепени от лютеница по ръба.
Онази нощ не спах. Броих. Не бурканите – броих времето. Пет дни подготовка за едно посещение. Двайсет минути обяд. Петнайсет минути товарене. И „ще се обадим през седмицата“, което така и не се превръщаше в телефонно обаждане.
Трийсет и пет години учех децата да четат между редовете. А собственото си дете не можех да прочета. Или не исках.
Следващият четвъртък не отидох на пазара. В петък не запалих котлона. В събота, когато по правило щях да меся кори, отидох на кафе при Еленка от втория етаж. Еленка, както си е Еленка, още от вратата попита защо съм такава жълта.
Разказах ѝ. Не за бурканите – за Борис. За онова изречение в коридора.
Еленка ме изгледа над чашата с кафе, остави я на масата и каза:
– Пенке, аз на моя син и снахата им казах направо: ако не идвате поне два пъти в месеца да ме видите, а не да ми опразвате мазето, апартамента го завещавам на съседското момче. То поне ми помага да си нося багажа от магазина.
Помълча и добави:
– Не се шегувам.
Когато Виктория се обади в следващата неделя – защото се обади, разбира се, беше първият уикенд на месеца – гласът ѝ беше бодър, почти прекалено:
– Мамо, в неделя идваме. Борис пита за сладкото от ягоди. Да взема ли и някакви буркани от магазина, ако ти е свършило?
И тогава казах нещо, което никога досега не бях казвала.
– Дъще, този месец нищо не съм сготвила. Бях уморена.
Тишина в слушалката. Дълга, съвсем различна от онази в коридора. Най-накрая Виктория се обади:
– А, добре… то тогава може да го отложим за другия месец. Мартин и без това има някакъв обект в Перник.
Затворих и останах права с телефона в ръка. През прозореца на хола се виждаше как по уличката към „Самоводската чаршия“ пада първият сняг – ситен и мокър, който се топи още преди да докосне паветата. Гледах как изчезва, преди да стигне до земята.
После отидох в спалнята, отворих скрина и извадих една стара картонена кутия. Вътре беше тефтерът с рецептите, който водех още от майка си. На последната страница, със синия химикал на Георги, който стоеше до телефона от шест години, написах две изречения. Няма да казвам какви. Може би някой ден Виктория ще ги прочете. Може би тогава ще разбере, че майката не е мазе, пълно с буркани.
А може би няма да разбере. И това също е отговор.
Но това не беше краят. Защото аз не съм от жените, които само пишат в тефтери.
В понеделник сутринта се облякох, сложих си дебелото палто, което Георги ми купи от „Пазара на пчеларите“ в Габрово, и отидох до общината. Там попитах за адрес на нотариус, който работи със завещания. Не обяснявах нищо – само попитах.
Във вторник беше пред нотариуса. Една млада жена, която приличаше на бивша ученичка от читалището, ме погледна над очилата си и попита дали съм сигурна.
– Сигурна съм – казах. И за пръв път от месеци, гласът ми не трепереше.
В сряда подписах.
В четвъртък се обадих на Еленка и ѝ казах, че ще я черпя баница, но този път ще я изядем двете, горе, с кафе и без никакви кашони.
В петък Виктория звънна. Отново. Гласът ѝ беше друг – не бодър, а рязък, като човек, който току-що е прочел нещо, което не му харесва.
– Мамо, какво си направила? Мартин казва, че си прехвърлила част от апартамента на… на някакво читалищно настоятелство? Ти сериозно ли?
Слушах как диша в слушалката. Учестено.
– Да – казах. – Четирийсет процента от апартамента ми принадлежат вече на читалище „Николай Хайтов“, с уговорката, че до края на живота си имам право да живея тук. Ако искаш, ела да видиш документа. Или питай Мартин да ти прочете.
Тя замълча. Чух как на заден план Борис пита нещо за футбол. После Виктория каза:
– Не мога да повярвам, че го направи зад гърба ни.
– Не е зад гърба ви – отвърнах. – Пред очите ви е. От много години. Просто никога не сте ме гледали.
Затворих.
В събота сутринта, докато пиех кафе и гледах през прозореца как съседът от блока на отсрещната страна изнася празна газова бутилка, на вратата се позвъни.
Беше Мартин. Сам. Без Виктория, без Борис. Носеше един кашон.
– Добро утро, бабо Пенке – каза той.
– Добро утро – отвърнах. – Забравил си нещо ли?
Той остави кашона на пода в коридора. Беше пълен с празни буркани. Измити. Подредени.
– Виктория каза, че трябва да ги върна – промърмори той.
Погледнах кашона. Бяха двайсет и три буркана. Всичките, които бях дала през последните два месеца.
– Остави ги там – казах.
Мартин не си тръгна. Стоеше на прага, мъчеше се да каже нещо, но не успяваше. После вдигна глава:
– Борис ме пита снощи дали баба му вече не го обича.
Не казах нищо. Взех кашона, вдигнах го и го оставих до вратата на терасата. После се обърнах към него:
– Предай на Борис, че баба му го обича повече от всичко на този свят. И че сладкото от ягоди е в мазето. Ако иска, да дойде сам някой ден. Без кашони.
Мартин преглътна. Каза „довиждане“ и си тръгна.
В неделя не дойде никой. Аз седнах на кухненската маса, извадих тефтера с рецептите и отворих на първа страница. Първата рецепта беше за баница с точени кори, записана с почерка на майка ми, отпреди петдесет години.
Затворих тефтера.
После станах, сложих си престилката и извадих брашното от шкафа. За първи път от години месих за себе си. Само за себе си.
Баницата остана в тавата до вечерта. Не я увих във фолио. Не сложих буркани до вратата.
Просто седях, гледах през прозореца към светлините на хълма Царевец и чаках да мине времето. А то минаваше. И за пръв път не бързах никъде.
