— Аз не съм наемна готвачка да храня майка ти с готови порции от нашите чинии! — изсъсках и тръшнах вратата на хладилника.
Мартин тъкмо беше седнал да прегледа нещо на телефона си. Вдигна глава, сбърчи вежди.
— Пак ли? Какво толкова? Тя е сама, нека си вземе.
— Сама, ама всеки ден. От три седмици. Идва в два следобед, седи до девет вечерта, играе си с Борис, а после прибира половината вечеря в пластмасови кутии. Вчера замина с половин тава мусака, дето я готвих два часа.
Хвърлих шпатулата в мивката. Тя издрънча, подскочи и се завъртя.
Мартин остави телефона на масата.
— Е, и? Ако ѝ е вкусно… Ние не сме закъсали. Имаме кредит за колата, ама гладни не ходим.
— Не става дума за това, че е вкусно. Става дума, че тя изведнъж спря да готви. Изобщо. И не купува нищо за ядене. Ама ти си мъж, ти не виждаш, че нещо ѝ има.
Той въздъхна, протегна се на стола.
— Мамо, тя е в отпуск. Каза, че си почива. Ще иде на пазара, ще си сготви. Какво си се вторачила в нея като следовател?
Стиснах ръба на плота. Кокалчетата ми побеляха.
— Твоята майка се хвали, че е счетоводителка с тридесет и пет години стаж. Никога не би яла чужда храна, защото има собствено мнение за солта и мазнината. А сега мете като с метла. И не ме гледа в очите, когато си прибира кутията.
Мартин стана, целуна ме по косата, сякаш бях дете, което се страхува от тъмното.
— Ще се оправи. Утре ѝ се обаждам.
Но тя не се оправи.
На следващия ден Стефка дойде пак. В половина четири. Стоеше на вратата с найлонова торба в ръка, облечена в старото си синьо палто, дето го помнех от сватбата ни. Борис се хвърли към нея с вик „Баба!“, а тя го вдигна, макар че я чух как изпъшка. После седна на дивана и разгъна стария албум със снимки, който Борис мъкнеше навсякъде.
Вечерта, като стана време за вечеря, тя пак помоли:
— Ако е останало нещо, дай ми за утре. Имаме нова микровълнова в стаята за почивка. Ще си стопля, вместо да давам пари в столовата.
Говореше бързо, а пръстите ѝ барабанеха по закопчалката на торбата.
Не казах нищо. Сложих ѝ три кюфтета в една кутия, парче баница от снощи и две филии хляб. Тя грабна торбата като просяк.
В този момент усетих, че нещо мирише на лошо.
И не беше от хладилника.
На другия ден Мартин замина за ден в София. Борис заспа след обяд. А аз се качих на колата — стария ни Фолксваген Голф — и отидох в центъра, при Стефка. Тя живее на улица „Иван Вазов“, в една стара кооперация с високи тавани и миризма на липи от двора.
Донесох ѝ рисунките на Борис и буркан сладко от вишни, дето майка ми беше направила още преди да се разболее. Знаех, че Стефка обича вишнево.
Позвъних веднъж, два пъти. Зад вратата се чу шум от чехли. После ключът се завъртя.
Стефка стоеше на прага по стар избелял халат. Косата ѝ беше сплескана от едната страна, сякаш току-що беше станала от леглото, макар че беше четири следобед.
— Еленке? Защо не се обади? — Гласът ѝ трепереше.
— Минавах, пък и Борис все пита за теб. Ето, давам ти рисунките.
Тя се опита да вземе пакета и да затвори, но аз пристъпих напред.
— По-добре да ги сложа на кухненската маса, че пакетът е тежък. Сладкото е стъклено, да не се счупи.
— Не, не, аз… В кухнята ми е бъркотия, не съм мила чинии.
— Няма значение, не съм дошла на оглед.
Влязох.
Кухнята беше чиста. Прекалено чиста. Плотът лъщеше. На масата нямаше нито солница, нито салфетка. На печката не стоеше дори чайник.
Извадих буркана със сладкото и го оставих на масата. После, уж да помогна, отворих хладилника.
Вътре беше празно.
Не, не съвсем. На първата скара стоеше бурканче лютеница, на етикета му с избелял химикал пишеше „Домашна, 2021“. На втората — парче мухлясало сирене, увито в целофан. И на най-долната скара — двете кутии от снощи. Едната с кюфтетата, другата с баницата. И двете наполовина изядени.
Нищо друго. Нито яйца, нито прясно мляко, нито кашкавал. Нито хляб на масата. Нито кафе в шкафа, проверих по-късно.
Затворих вратата на хладилника. Ръката ми трепереше.
Стефка стоеше зад мен. Видях я с ъгъла на окото — беше се снишила, прегърнала собствените си лакти, пръстите ѝ мачкаха ръба на халата.
— Ами… да… Преди отпуската всичко изядох, за да не се развали, — измърмори тя. — Утре ще ида на пазара. Ще си купя месо, сирене…
Не отговорих. На перваза на прозореца видях празни блистери от лекарства. Скъпи. За кръвно. Мартин веднъж спомена, че тези хапчета струват колкото една вечеря за двама в „Стария град“. Едното блистерче — към осемдесет лева, а тя пиеше две на месец. До тях лежаха сметки за ток и вода. Червени печати. Просрочени от два месеца.
— Добре, че те видях, — казах и взех чантата си. — Трябва да готвя вечеря.
Тя не ме изпрати.
Онази нощ не спах. Лежах до Мартин и гледах в тавана, като слушах как дъждът бие по прозореца. На сутринта, когато той се върна от София, го хванах още на вратата.
— Майка ти няма нищо за ядене. Освен моите кюфтета от снощи. И няма пари да си купи хляб.
Мартин остави сака на пода.
— Чакай, какво? Тя е счетоводителка, има добра заплата.
— Тя няма заплата. Празни блистери от лекарства. Просрочени сметки. Хладилник с една лютеница и едно мухлясало сирене. И това е.
Той ме гледаше, без да разбира. После грабна якето и излезе.
Отидохме заедно. Мартин не звънна, а заблъска с юмрук.
Стефка отвори. Погледна го, после мен. Очите ѝ се наляха. Тя отстъпи назад.
Мартин влезе, отвори хладилника, огледа го. После се обърна и попита с глас, който не познавах:
— Мамо, какво става?
Стефка седна на ръба на стола до прозореца. Тя дълго гледа надолу, към пода, и търкаше едно петно от кафе върху мушамата.
— Нищо, сине. Ще се оправя.
— Как бе, как ще се оправиш? С моите кюфтета ли?
Тя трепна, сякаш я ударих. После вдигна лице. По бузите ѝ течаха две тънки вадички.
— Преди два месеца ме съкратиха. Дойде нов директор, на двадесет и осем години. Каза, че на пенсионерите им е време да си гледат внуците. Дадоха ми обезщетение от триста лева и ме изпратиха.
Мартин се хвана за главата.
— И ти мълча? Без никакво предизвестие, без никакво нещо?
— Какво да ви кажа? Вие имате кредит за колата, ремонт на банята, Борис расте. Не ви трябвам като чувал на врата. Исках да си намеря работа. Но на шестдесет и седем кой ще ме вземе? За чистачка ме викаха, ама гърбът ми… не мога да се навеждам.
Тя млъкна, после посочи към перваза.
— А тия проклети лекарства… Налягането ми скача, в очите ми причернява. Дадох цялата пенсия за ток и вода и за тях. Останаха ми сто и петдесет лева за ядене. За месец. Ядох хляб и лютеница, докато не дойдеш ти с ония кюфтета.
В стаята стана тихо. Само дъждът шуртеше в улука.
Мартин седна до нея. Сложи ръка върху нейната.
— Срам те е? Срам те е да кажеш на сина си, че си гладна? А не те е срам да ядеш половин порция и да се правиш, че си в отпуск?
Тя не отговори. Само свали очилата и избърса стъклата с крайчеца на халата, макар че сигурно не виждаха нищо от сълзите.
Мартин стана, свали палтото ѝ от закачалката и ѝ го подаде.
— Обличай се. Отиваме в хипермаркета. От днес нататък ще ядеш като човек, а не като мишка в мазето.
Стефка се опита да възрази, но той я хвана за раменете.
— Мамо, нямаш амин. Ако откажеш, утре те товаря в колата и те местя при нас. Избирай.
Тя послушно пъхна ръце в ръкавите.
Тогава не казах нищо. Просто тръгнах с тях.
През следващите седмици Мартин ѝ зареди хладилника. Поне веднъж седмично ходеше с торби. Сметките за ток и вода пое той. Лекарствата също.
Стефка постепенно спря да крие очи. Започна да идва пак, но не за да взима — а за да гледа Борис. Един следобед я заварих да бърше плота в кухнята и да си тананика. Носеше престилка на цветя, която не бях виждала от години.
Аз все още нещо търсех. Знаех, че тристата лева обезщетение отдавна са свършили. Знаех, че тя не иска да зависи от нас. И знаех, че ако продължава така, пак ще стигне до празния хладилник.
Затова една сутрин, преди да отида на работа, се отбих в банката. Открих спестовна сметка на нейно име. Внесох петстотин лева. После отидох в нейната квартира, оставих банковата книжка на кухненската маса и върху нея сложих едно листче: „За лекарства и хляб, докато си стъпиш на краката. Това не е заем. И не е милостиня. Ела в четвъртък да вземеш Борис от градина, защото имам смяна в болницата и ще закъснея. Това е цената.“
Не звъннах. Не чаках отговор.
В четвъртък, в шест и половина, Стефка се появи на вратата на детската градина. Носеше червен шал, онзи, дето ѝ подарих за Коледа преди три години. В ръката си държеше найлонова торба.
— Донесох ти баница, — каза тя и я сложи на масата. — Искаш ли да я режа на парчета?
Борис ѝ се хвърли на врата, а тя го вдигна и го целуна по темето.
После ме погледна и добави:
— За парите… утре ще ти върна поне половината. Като си намеря работа.
— Не си ми ги давала, — отвърнах. — Ти ги имаш. И ако не искаш да съм ти готвачка, ами ти бъди на Борис баба в четвъртък. Следващата седмица пак. И по-следващата.
Тя тръгна към портата, като държеше Борис за ръка. Спря за секунда, без да се обръща.
— Тази баница е с коприва. Сама я месих. Да ви е сладко.
И продължи. Червеният ѝ шал се вееше на вятъра.
Аз стоях на стълбите на градината и гледах как двамата минават покрай кофата за смет до ъгъла. После чух как Борис вика: „Бабо, искам на люлките!“
Усмихнах се. Прибрах се вкъщи. На масата ме чакаше баницата, още топла. Отчупих си едно парче. Беше по-хубава от моята.
