Баща ми казваше, че мъжът не трябва да говори много. Че думите са за жените, за поповете и за ония, дето продават на пазара. А мъжът трябва да гледа, да мълчи и да оправя каквото може с ръцете си. Аз това и правех — четиресет и три години, без да се оплаквам.
Когато синът ми Калин доведе Милена за пръв път, Златка я огледа от главата до петите като нещо на витрина. И рече:
— Е, поне не е кожа и кости. Слабите жени са нервни.
Аз си траех. Държах в ръцете си една запушена дюза от бойлер на съседа и я въртях, без да вдигам очи. Милена дойде, седна накрая на масата, стискаше чантата си така, сякаш ще я откраднат. В това време Златка обясняваше колко трудно е отгледала сина си, колко момичета са гонили Калин, колко хубаво работи той. Всичко в един дъх.
Аз не казах нищо. После на двора сковах една табуретка от остатъци от чамов материал. Стана здрава. Дадох им я, без да гледам никого в очите.
Сега, петнайсет години по-късно, стоя на верандата, а до мен телефонът вибрира. Обажда ми се Калин. След развода вече втори път. Сигурно пак ще иска нещо — той така се сеща за мен, когато има нужда от пари или от документи.
Не вдигам.
Милена искаше да ми помогне в кухнята на сватбата. Златка ѝ се озъби:
— Стой си на стола. Сама си знам.
Аз тогава взех един плик, сложих вътре хиляда и двеста лева и го тикнах към нея през масата, без да ставам. Тя ме погледна изненадана. Аз излязох на стълбите. Стоях, пъхнал ръце в джобовете на стария панталон, и гледах към двора, където преди години още баща ми беше засадил лозницата.
Калин? Той вдигна наздравица. Говори. Много говори. Ама само когато е празник и има кой да го гледа.
На петата година от сватбата Златка занесе на Милена буркан с туршия и ѝ каза:
— Яж. Ти така и не се научи да правиш туршия.
Аз си замълчах. На масата слагаха пържени чушки с чесън — Милена не ги ядеше, веднъж ми беше казала. Беше ги оставила в чинията си, а Златка не беше забелязала. Аз забелязах. Запомних. И оттогава винаги придърпвах тавата към себе си, на другия край, далеч от нея.
След това Калин почна да се прибира по-късно. Най-напред с час. После с два. После обяви, че има нощни смени в автокъщата. Аз знаех, че няма никакви нощни смени. Милена също знаеше. Но тя мълчеше, а и аз мълчах. Мъжът не трябва да говори много.
Веднъж тя каза на Златка, че от Калин се носи чужд парфюм. Златка отговори:
— Човекът е уморен. А ти си се пуснала. Мъжът иска до себе си жена, която да поддържа вид.
Милена се сви. Аз я погледнах край ръба на чашата. Тя беше приведена, с поглед надолу. Аз отрязах едно клонче от стария чемшир до вратата, подрязах го, после станах и го пъхнах в една празна бутилка. Сложих бутилката пред нея. Тя не разбра.
После дойде онова лято. Калин закъсня с почти два часа, Милена го чакаше в коридора. Тя само рече:
— Миришеш на женски парфюм.
А той се наведе, развързваше обувките си, дори не я погледна:
— Измисляш си. От работата е.
На другия ден отидох в квартирата им. Носех си комплект ключове. Смених смесителя в кухнята — беше протекъл, но не от старост. Беше от удар. Калин, като се напиеше, удряше с длан по мивката. Милена ми предложи кафе. Отказах. Смених смесителя, проверих сифона, изметох под мивката. После си тръгнах.
Не казах нищо.
Златка говореше. Непрекъснато. Че Милена не ражда, че Милена не готви, че Милена не знае да пази мъжа си. Аз я слушах, но не я чувах. Гледах как Милена си реже хляба, как измива чиниите, как се усмихва насила.
После Калин си събра багажа. И замина при друга. Разводът мина бързо. Златка каза на Милена:
— Ти сама си виновна. Ако беше позагледала Калин, той нямаше да се разведе.
Аз не казах нищо и тогава. Не казах нищо много години.
После разводът стана. И тогава, по някое време, седнах на масата в кухнята, взех телефона и набрах номера на Милена. Тя вдигна.
— Ало.
Чувах дишането си. После казах:
— Прости, че толкова години мълчах.
Четири думи. Тя помълча. Аз затворих.
Седях така на тъмното. В кухнята миришеше на старо дърво и на машинно масло. В далечината проскърца спирачка на автобус от градския транспорт. На масата до мен лежеше отворен тефтер, в който записвах сметките за ток и вода. Но тази вечер не пишех нищо. Ръката ми беше върху плота, до празната чаша за вода.
На сутринта станах рано. Извадих от гардероба един плик, който бях приготвил още преди развода. В него бяха сложени документи за оня парцел в покрайнините на Стара Загора, дето го бях купил преди двайсет и пет години с пари от къщата в село. Не беше кой знае какво — три декара и половина овощна градина. Но все пак беше мое. Беше единственото, което Златка не беше успяла да превърне в скандал.
Отидох до нотариуса. Прехвърлих парцела на Милена. Тя не знаеше. Не и казах.
После отидох до квартирата на Калин. Не беше там. Оставих плика под вратата. Не беше за него. В плика пишеше: „За Милена. Да си има нещо, което никой да не ѝ вземе.“
Седнах на пейката пред блока. Мина някаква комшийка, поклони ми се. Аз кимнах. До мен в калта лежеше едно малко гуменото топче — някое дете го беше забравило. Взех го, избърсах в ръкава си, оставих го на пейката.
После се обадих на Милена. Този път тя вдигна на втория сигнал.
— Милена, ти си добра жена. Калин не го заслужаваше. Аз… оня ден ти се обадих, за да ти кажа, че табуретката беше за теб. И смесителят беше за теб. И чушките ги дърпах настрани, защото ти ги не обичаш. Аз не съм ти казвал нищо, но съм виждал всичко.
Тя мълчеше. После каза:
— Благодаря, татко Стояне.
Тя ме наричаше така — татко Стояне. Никой друг не ме беше наричал така.
— Какво благодаря, момиче. Няма за какво. Аз само гледах. Хората говорят много, ама аз не умеех. Не умеех да ти кажа направо, че ти не беше длъжна да търпиш всичко.
— Аз знаех — каза тя. — Отдавна знаех. Още от сватбата. Когато ми даде плика. Не за парите. А за това, че не каза нищо. Че беше до мен, без да го обясняваш.
Стиснах телефона. Зад мен вървеше някакъв мъж с куче. Кучето спря, подуши нещо в тревата, дръпна каишката. Мъжът го повика. Аз гледах към блока отсреща.
— Милена, слушай сега. Имаш три декара и половина на твое име. Нотариалният акт е в плика, дето ще ти дам. Не казвай на Калин. Не казвай на Златка. Те няма да те попитат пак. И да те попитат — ти си вече свободна.
Тя замълча. Чух как си поема дъх.
— Защо го правите, татко Стояне?
— Защото баща ти, като е бил жив, е казвал, че мъжът не трябва да говори много. Ама аз това и правех — мълчах. И сега разбирам, че е трябвало да кажа поне четири думи, преди петнайсет години.
— Казахте ги — рече тя.
— Казах ги — повторих.
Затворих. Седях на пейката. В далечината биеше камбаната на църквата „Свети Димитър“. Някъде отворен прозорец пусна глас на радиоводещ, който обявяваше задръстване по булеварда. Аз държах в ръка телефона и едно гуменото топче, дето бях намерил в калта. После станах и го оставих на пейката.
Тръгнах към къщи. Към моята къща. Към Златка, която сигурно пак щеше да говори. И към тихия си ъгъл в кухнята, където мъжът не трябва да говори много.
Но вече имах с кого.
