Върнах се от рейса в сряда, около два през нощта. Ключът щракна, бутнах вратата и още в антрето усетих, че нещо не е наред. Не беше миризмата на задушено от затворените прозорци. Беше куфарът.
Стоеше до шкафа за обувки — старият, кафяв, с протритите ъгли от времето, когато татко го беше купил от битака в Пазарджик. Върху него — спретнато сгънато вълнено палто. До него — найлонова торба с домашни чехли. Бабините ми чехли.
Влязох в хола. Лампата не светеше, само телевизорът хвърляше синя светлина върху стената. На дивана седеше майка ми, облечена с тъмносинята си рокля — тази, която пазеше за празници и за погребения. В ръцете си стискаше старата кожена чанта, дето още миришеше на нафталин.
– Мамо, къде си тръгнала по никое време?
Тя не вдигна глава. Само пръстите ѝ се стегнаха върху чантата, сякаш някой всеки момент щеше да ѝ я отнеме.
– Иване, закарай ме в дома за стари хора.
– Моля?
– Не искам вие да се разведете заради мен. Аз съм на осемдесет и три години. Стига толкова.
Седнах на ръба на масичката пред дивана. От телевизора някаква жена обясняваше как се прави баница с готови кори, звукът беше намален до шепот. Часовникът на стената тиктакаше. Мама дишаше тежко, с онова леко изсвиркване, което напоследък не я напускаше.
– Откъде ти дойде това? – попитах.
– От сърцето ми.
– Мамо, никой не се развежда. Катя е изморена, ти го знаеш. Работи на смени в болницата, а и вкъщи става напрежение…
Тя ме прекъсна с такова движение на ръката, че млъкнах. После извади от чантата сгънат лист и ми го подаде. Разгънах го под светлината на телевизора. Беше разпечатка от сайт. В горния ляв ъгъл пишеше: „Дом за възрастни хора „Света Петка“ — с. Брестовица, цени и свободни места“.
Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми.
– Кой ти даде това?
– Намерих го в чантата на Катя, като ми каза да ѝ донеса салфетките от коридора. Иване, тя вече е платила депозит. Двеста лева. Видях бележката. Не исках да ги чета, дума да не е, ама листчетата се изсипаха на земята…
Станах. Отидох до прозореца, дръпнах пердето. Отвън по улица „Отец Паисий“ минаваше кола, фаровете ѝ се плъзнаха по тавана. В Пловдив лятото идваше бавно тази година, липите още не бяха цъфнали, но нощта вече миришеше на загрят асфалт.
– Къде е Катя? – попитах.
– Заспа. Има нощна смяна днес. Не искай да я будиш, Иване, моля ти се.
Излязох на балкона. Въздухът беше влажен, откъм махалата долиташе лай на куче. Запалих цигара, макар че отдавна бях свикнал да не пуша вкъщи. Ръцете ми трепереха, но не от умора от дългия път.
Когато се върнах вътре, майка ми стоеше пак седнала, но сега гледаше право в мен. В този момент приличаше на баба си — същата решимост, същият леко повдигнат ъгъл на устата, който у нея не означаваше усмивка.
– Синко, чуй ме. Откакто баща ти почина, аз станах товар. Три години вече. Не съм сляпа. Катя не може да ме гледа. Като вляза в кухнята, тя престава да говори. Като седна на масата, тя става и си взема чинията в другата стая. Вчера нарязах хляба, а тя взе ножа от ръката ми и каза: „Аз сама, вие не ме разбирате, ще го направите криво“. Иване, аз държа хляб в ръцете си откакто съм на дванадесет. Знам как се реже.
Млъкна. Вдигна чантата, отвори я, после пак я затвори. После пак.
– Тя сложи снимката на татко в чекмеджето на коридора. Нашата сватба. Беше на стената до шкафа. Каза, че било време да се „осъвремени интериорът“. Ама аз не съм интериор, Иване. Аз съм ти майка.
Загасих цигарата в празната саксия на перваза. Кучето отвън излая още веднъж и млъкна, сякаш някой го беше срязал.
– Мамо, аз ще оправя това.
– Не, аз ще оправя това. Закарай ме в Брестовица утре сутринта. Сериозно ти го казвам, Иване. Или ти, или ще взема такси. Имам пенсията в чантата.
После стана от дивана, взе куфара и бавно, без да ме поглежда, влезе в стаята си и затвори вратата.
На сутринта Катя стана в седем. Вече беше облякла униформата си — бяла, колосана, с надпис „УМБАЛ „Свети Георги“ на джоба. В кухнята заварих нея и майка ми една срещу друга. Катя си правеше кафе. Мама стоеше до мивката и миеше чинията си.
– Добро утро, Иване. Закуси ли? – попита Катя, без да обръща глава.
– Добро утро. Катя, седни, трябва да поговорим.
Тя замръзна. Свърна се към мен, вдигна чашата с кафе и я поднесе до устните си, но не отпи.
– Разговор преди работа? Нещо се е случило?
Майка ми спря да търка чинията. Топлата вода продължаваше да тече от чешмата. Видях я как гледа втренчено в плочките на стената, сякаш броеше пукнатините.
– Мамо, ти иди да си починеш. Аз с Катя ще се разбера.
– Не, нека остане – каза Катя. – Щом е разговор за дома, нека бъде тук.
Сложи чашата на плота. Не седна. Просто застана до хладилника, с гръб към прозореца, и скръсти ръце.
– Добре – рекох. – Тогава директно. Намерих разпечатката на дома в Брестовица. И че си дала двеста лева депозит.
Тя пребледня, но остана така. Устата ѝ се сви в тясна линия.
– Така е. И какво? Аз съм лош човек? Аз съм изморена, Иване. Три години. Три! Ти си на рейс по четири-пет дни. Аз съм тук с нея. Тя хърка така, че стените треперят. Разлива супа върху плота. Забрави газта веднъж! Едва не подпали апартамента! Аз не мога повече. Не ставам за болногледачка. Имам си работа, имам си живот.
Майка ми понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка.
– Катя, никой не те прави болногледачка. Но не си имала право да започваш това без мен. Да плащаш депозит зад гърба ми. Да слагаш снимката на баща ми в чекмеджето, без да питаш. Тази жена ме е отгледала. Държала ме е за ръката, когато се връщах от казармата с разбито сърце. Сега ще я дадем на чужди хора, защото ти не можеш да търпиш миризмата на старост?
– Не ме карай да се чувствам виновна! – извика Катя. – Аз не съм лош човек, ти го знаеш! Ама вкъщи вече не е вкъщи, разбираш ли? Аз идвам от смяна, а тя е тук, винаги тук, като сянка. Не мога дори да плача спокойно, като ми дойде тежко от работа, защото тя седи в хола и слуша!
По лицето ѝ се търкулна сълза. Тя бързо я изтри с опакото на ръката си, сякаш ѝ беше омръзнало да бъде слаба.
Майка ми се обърна към мен. Изглеждаше толкова дребна до мивката, че сърцето ми се сви. Хвана кърпата, избърса ръцете си, сгъна я и я остави точно в ъгъла.
– Иване, виждаш ли? Не губете живота си заради мен. Аз просто ще си отида. Там ще си намеря баби, ще си пием кафето на двора. Дома не е затвор. Всичко ще бъде наред.
– Там няма да е наред, мамо. Там ще си сама.
– А тук? Какво е тук?
Този въпрос увисна във въздуха като дим. Катя отвори уста, после я затвори. Аз гледах двете жени в кухнята — едната в бяла униформа, млада, силна, ядосана; другата в тъмносиня рокля, свита, но с вдигната брадичка. Между тях стоеше дървената дъска за хляб. Върху нея — половин самун.
Излязох в антрето. Отворих чекмеджето на коридора. Вътре, под сметките за ток, беше снимката на нашата сватба. Плъзнах пръсти по черно-белите лица. Татко държеше мама под ръка така, както никой друг не я е държал. Той не питаше дали има място за нея вкъщи. Просто беше тук.
Върнах се в кухнята. Извадих телефона. Отворих банковото приложение. Превъртях сумата.
– Катя, слушай сега. Депозитът от двеста лева ти е върнат по сметката. Това е моето решение: мама няма да ходи в дом. Няма да я даваме на чужди хора. Но и няма да я оставям тук, където ѝ режат хляба от ръцете.
Катя разтвори устни:
– Иване…
– Аз наемам апартамент в „Тракия“. Вчера говорих с един мой приятел, който има свободно жилище на първия етаж. Сто лева на месец, защото е мой. Днес ще подпиша договора. Мама идва с мен. Не ти ли отива да живееш с нас, не е проблем. Аз ще си бъда при нея.
Настъпи тишина. Дори хладилникът изглеждаше смутен да замръзне. Майка ми стоеше с кърпата в ръце, а устните ѝ трепереха.
– Иване, недей така… ти си ѝ мъж, вие сте семейство…
– Именно, мамо. Семейство. А семейството не се разменя за свободна стая и тиха закуска.
Катя си пое дълбоко въздух. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но не от жал. От ярост? От страх? Не можах да разбера.
– Ти сериозно ли ми казваш, че се местиш с нея? Ами аз? Аз като каква оставам тук?
– Ти оставаш тук. С твоя чист апартамент. С твоите модерни стени. С твоя ред. Ако искаш да се виждаме, ела. Ако не — съди се.
Взех куфара от антрето. Погледнах майка ми. Тя все още държеше кърпата. Протегнах ѝ ръка.
– Хайде, мамо. Обувай си чехлите.
Тя ме изгледа дълго. После пусна кърпата върху плота, точно до чашата с кафе, която Катя така и не беше допила. Отиде до антрето, обу си чехлите, наметна си синьото палто.
На излизане чух как Катя извика отвътре:
– Иване, недей! Аз не исках това! Аз просто исках малко въздух!
Не отговорих. Затворих вратата след себе си. В ръката си стисках ключовете за новия апартамент, които още не бях виждал, но вече знаех, че ще паснат на всяка врата, през която минаваш с гордо вдигната глава.
Половин час по-късно стояхме в апартамента на първия етаж в „Тракия“. Миришеше на прясно боядисани стени и на стария паркет от бай Иван. Майка ми седна на единствения стол в празната стая. През прозореца влизаше топлината на майския следобед, а отвън някаква птица правеше гнездо в корниза.
– Иване – каза тя, без да ме гледа, – ами сега? Какво ще правиш?
– Сега ще ти купя хляб, мамо. И после ще те заведа до пазара да си избереш домати. Искаш ли?
Тя замълча. После протегна ръка и побутна с пръст прашинка от перваза.
– Искам – каза. – Ама, синко, недей така да се отказваш от жена си. Аз не искам да си самотен заради мен.
– Аз не съм самотен, мамо. Аз съм с теб.
В апартамента нямаше още нищо. Само куфарът. Стоеше в ъгъла, притихнал, сякаш разбираше, че е най-важната мебел в целия дом. Навън някъде звънна църковна камбана — вероятно от „Света Троица“ в центъра. Чу се как някой подвикна на дете от съседния вход.
– Мамо – казах. – Ти няма да ходиш в никакъв дом. Ще живееш тук. С мен. И когато дойде време, ще си отидеш от този свят в собственото си легло, с чаша вода до главата и с моята ръка върху твоята. Така ще бъде.
Тя не отвърна. Но след малко стана, отиде до куфара, отвори го и извади снимката на татко. Подпря я на перваза, с лице към стаята. После седна до прозореца, извади от торбичката си старата си гребен и започна бавно да разресва косата си — сякаш подреждаше не само нишките, а и целия си ден.
Вечерта телефонът ми вибрираше непрестанно. Оставих го с екрана надолу. Седях на прага на новия дом, гледах как небето над Пловдив става първо розово, после виолетово, после синьо като мастило. От съседния двор долиташе мирис на печена чушка.
Майка ми ме извика отвътре:
– Иване, да ти направя ли една попара? Имам хляб.
– Направи, мамо. Само без много олио, че утре съм на работа.
– Без олио, синко. Както обичаш.
И за пръв път от много месеци чух в гласа ѝ не молба, не извинение. А спокойствие.
Затворих очи. Отвътре долиташе дрънчене на тенджера и лекото потракване на газта. Някъде из квартала свиреше цигулка, някакво дете се смееше, а вятърът леко полюшваше изсъхналия лист на липата над отворения прозорец. Беше просто вечер. Обикновена, майска, пловдивска.
Ама беше моя. И на мама.
