Казвам се Стефка. На шестдесет и осем години съм. Трийсет и две от тях прекарах зад гишето на пощата в Пловдив, на улица „Капитан Райчо“, където минаваха пенсии, ток, вода и чужди писма. Научих се да броя чужди пари, без да ги пожелавам, и да слушам чужди истории, без да ги разказвам. Когато излезнах в пенсия, си мислех, че най-после ще спя до осем и ще си пия кафето гледайки към тепетата, а не към часовника.
Моите деца, Калоян и Елица, решиха друго. Апартаментът ми в „Тракия“ спря да бъде мой дом и стана нещо като безплатен лагер. В началото беше „само за час-два, мамо, докато свърша работа“. После спряха да питат. Калоян идваше в седем и половина сутринта, оставяше двете си момчета заедно с раници, които миришеха на старо сирене и мокри кърпички, и изчезваше с колата си. Елица се появяваше към девет, блъскаше вратата, зарязваше малката и казваше: „Имам среща, ти нали си вкъщи“.
Един вторник имах записан час при кардиолог. Казах им седмица по-рано. И двамата кимнаха, че ще се оправят. В осем без пет звънецът изкрещя. Калоян стоеше на прага с двете момчета и една торба с банани.
— Елица не може, а аз имам важна среща. Ти ще се оправиш, мамо. Няма да е дълго.
Той пъхна торбата в ръцете ми и хукна надолу по стълбите, преди да успея да кажа, че сърцето ми от седмица прескача като стари часовник. Часът отпадна. После го презаписвах два пъти, защото се появи нещо друго. Чакалнята на ДКЦ-то беше пълна с хора, които си гледаха телефоните, и нямаше кой да задържи две деца, докато ме прегледат.
Обичам внуците си. Обичам миризмата на бебешки шампоан и начина, по който малката казва „бабо“ с б вместо в. Но коленете ми вече не пазят нищо. Имам скенер отпреди две години, на който пише ясно: гонартроза. Аз го повтарям наум, докато Калоян ми обяснява, че децата имали нужда от чист въздух, затова ще ги водят при мен всяка събота.
Един петък обещаха да вземат децата в шест. Аз сготвих супа от коприва, изкъпах и трите, сложих ги на дивана с одеяла. Шест мина. Седем мина. Телефоните им даваха свободно, но никой не вдигаше. В къщи угасих лампата в коридора, защото крушката от седмица примигваше, и седнах до децата. Те се сгушиха в мен, питайки кога идват мама и тати. Заспаха с мокри мигли. Калоян и Елица дойдоха в два и половина през нощта. Смееха се и миришеха на ракия. Елица вдигна дъщеря си, без да ме погледне.
— Мамо, не драматизирай. Ти си вкъщи, какво друго правиш?
Думата „драматизирай“ звънна в ухото ми като чуждо насекомо. Аз не драматизирах. Аз бях измила три чифта детски чорапи в леген, защото пералнята още не беше доставена. Аз бях платила от пенсията си петдесет и шест лева за памперси, защото Елица „забравила“ портфейла си. Аз бях отменила кардиолога.
На другия ден Елица ми се скара, че съм дала на сина ѝ филия с лютеница.
— Ти да не искаш да го пратиш в болница? Алергията му! Трябва да внимаваш, това не е игра.
Гледах я как вади от чантата си вафла „Мура“ и му я подава. Започнах да чистя масата. Тя взе детето и тръгна, без да каже „благодаря“.
Най-гадното беше, че вече не бях Стефка. Бях „мама на Калоян“ и „майката на Елица“. Един ден чух Калоян да говори по телефона в коридора, докато си обувах обувките.
— Не се притеснявай, брат, майка ми няма какво да прави. Ще гледа децата. Тя си е там.
Той не ме видя. Аз бях зад закачалката, с една ръка на стената, защото ми се зави свят. После се чу как затваря вратата и тръгва надолу. В къщи стана тихо. Аз седнах на стол в кухнята, до купчината с негласени неща. На перваза отдавна беше засъхнало едно мушкато.
В събота Калоян и Елица дойдоха с куфари. Бяха наели нещо на морето, без да ми кажат. Калоян ми подаде едно листче, на което беше написал от коя аптека да взимам капките за ушите на по-малкото.
— Ще се върнем в неделя. Или понеделник. Ще ти пишем.
Взех куфарите. Усмихнах се. Помахах им от прозореца, докато колата завиваше зад блока. После се обърнах и видях, че на масата са оставили трийсет лева — за храна. Трийсет лева. Толкова струваха три капучино в заведението на ъгъла.
В неделя сутринта станах в шест, преди слънцето да е напече тепетата. Обадих се на една съседка, Иванка от втория етаж, пенсионирана учителка по география. Дадох ѝ ключ и ѝ казах, че излизам за няколко дни. Тя не зададе въпроси. Само каза: „Дръж, вземи си едни банички от „Пекарна Мама“, докато чакаш автобуса.“
Отидох до гарата. Купих си билет до Бургас. После от Бургас — до Созопол. Тръгнах без куфари, само с една плажна чанта, бански, кърпа и книгата на Иван Вазов, която от десет години винаги оставаше за „когато имам време“.
В Созопол си взех стая при една баба, която даваше по двайсет и пет лева на нощ. От прозореца се виждаше морето, а вечер миришеше на пържени миди. Спях до обед. Ядох диня. Купих си сандали от уличен сергия и часовник от бижутерията до църквата. Часовникът беше най-скъпото нещо, което бях купувала за себе си от години — осемдесет и девет лева.
Телефонът ми звъня денонощно. Игнорирах го. После го изключих. Една вечер, седнала на пейката до кметството, го включих. Двайсет и седем обаждания. Петнайсет съобщения. Елица пишеше: „Мамо, ти нормална ли си? Децата са болни.“ Калоян беше пратил снимка на апартамента ми, все едно съм го подпалила. Продължих да гледам морето. Вълните влизаха и излизаха, без да питат никого.
Върнах се в сряда. Слязох на спирката до блока в пет и половина следобед. На входа стояха Калоян и Елица. Елица държеше малката на ръце, Калоян — едно момче за ръка. И четиримата изглеждаха изцедени. На Елица косата ѝ беше на мазнина. На Калоян му личеше, че не е спал.
— Мамо, извинявай — каза Калоян.
Аз минах покрай тях, пъхнах ключа в ключалката и отворих вратата. В коридора миришеше на чужд чужд пот и прегоряло.
— Децата бяха болни — почна Елица. — Чакахме те. Защо не вдигаше?
— Бях на почивка — казах.
Тя се опита да влезе. Аз застанах на прага.
— Не днес.
— Мамо, ние само за малко. Трябва да идем до магазина.
— Днес не гледам деца.
Тя се засмя, сякаш съм казала, че летя до Марс.
— Ти нали си вкъщи. Какво друго правиш?
И тогава направих нещо, което не бях планирала. Пъхнах ръка в чантата си, извадих една напукана чиния — купих я от сергията в Созопол, защото на нея имаше нарисуван делфин, а пукнатината минаваше точно през опашката му. Подадох ѝ я.
— Вземи. Това е за теб. Ако решиш да я залепиш, може и да стане. Ако не — хвърли я.
Елица взе чинията, без да разбира.
— Мамо, какво общо има…
— Има. Когато я залепиш, ще разбереш.
Затворих вратата. Постоях в коридора, докато чух стъпките им надолу по стълбите. После седнах на дивана, пуснах радиото и си налях студена вода. На масата още стояха трийсетте лева. Взех ги, сгънах ги и ги пъхнах в портфейла си, сякаш бяха чужди.
След три дни Елица дойде сама. Носеше чинията. Пукнатината беше залепена с прозрачно лепило, но си личеше. Тя я остави на масата.
— Не става както трябва — каза.
— Аха.
— Мамо, съжалявам. Наистина. Не си помисляхме… Ти винаги казваш „да“.
— Вече не винаги.
Седнахме на кухнята. Сварих кафе. Тя мълча дълго, после каза, че двамата с Калоян са обсъждали да наемат детегледачка. Че няма да влизат без позвъняване. Че ще гледат децата сами през уикендите. Говореше бързо, като ученичка, която казва урок, научен наизуст.
Аз слушах. После станах и взех един лист от чекмеджето. Написах: „Сряда — аз не гледам. Кардиолог. Четвъртък — само ако се обадите предния ден.“ Подадох ѝ листа.
Тя го взе. Прочете го. Сгъна го и го сложи в джоба си.
— Това е — казах. — Искам и един обяд у вас. В неделя. С кюфтета, както ги правиш ти.
— Добре.
Когато си тръгна, погледнах напуканата чиния. Беше на масата, с добре видима следа. Станах, взех я и я сложих на полицата над печката, до буркана с чубрица. Не я изхвърлих. Понякога нещата, които са се счупили, остават на рафта, за да ти напомнят, че си ги залепил сам.
На следващия вторник отидох на кардиолог. Сестрата ми взе кръвно. Сто и петдесет на деветдесет. Докторът ми написа едно лекарство на стойност двайсет и четири лева. Каза да пия, без да пропускам. Аз му отговорих, че сега вече ще пия, защото си имам време.
Вечерта Калоян се обади. Пита как съм. Каза, че в събота ще дойдат на гости, ако искам. Че децата питали за баба.
— Остави ги — казах. — Но да ми донесете баница. Със сирене.
— Ще донесем. И аз ще измия чиниите.
— Е, то няма да те убие.
Той се засмя. Чух го как казва на децата: „Хайде, ще ходим при баба.“ Аз затворих и си сипах чая. Навън мръкваше. Улицата долу миришеше на липи. Пералнята беше дошла. Отворих прозореца, изтръсках чергата и си легнах в десет.
На сутринта се събудих в седем и половина. Не звънеше никой. Направих си бавно кафе и седнах на балкона с книгата на Вазов. От съседния вход излезе Иванка с пазарската количка. Махнах ѝ. Тя махна. После се сетих, че не съм платила тока. Взех телефона и отворих приложението. Двеста и двайсет и седем лева. Платих ги, изключих екрана и оставих телефона на масата. Над тепетата летеше някаква птица, която никой не бързаше да опише.
