Имах една притурка за слух — евтина, бяла, купена от сервиза в Добрич след скарлатината на ухото преди две години. Точно в нея ми се обади Росица в четвъртък, към осем и половина вечерта, докато редях чаршафите след пране. Говорихме десетина минути. Тя пак почна отдалече: как апартаментът на баща ѝ — моят стар тристаен на „Христо Ботев“ — се обезценява всеки месец, как данъкът се вдига, как на моите шейсет и осем не ми е работа да чистя стаи, в които никой не живее. Аз слушах, сгъвах калъфки и от време на време казвах „да, мило“. Тя обеща да мине в събота с Ивайло, да пием кафе, да поговорим.
Сбогувахме се. Свалих притурката от ухото, хвърлих я на масата до телефона и отидох да окача прането на балкона. Телефонът остана на масата. Дали съм натиснала червеното копче, или батерията на притурката пак е направила някакъв номер — не зная. Като се върнах в хола, от високоговорителя се чуваше мъжки глас. Ивайло. Спрях с коша за щипки в ръка.
— И какво, съгласи ли се? — попита той.
После гласът на Росица, но не онзи, с който ми говореше преди малко. Друг. Сух, като че ли даваше нареждане:
— Още не. Ама ще се съгласи. Старата няма представа от пазара и от данъци. Утре ѝ пращам „данъчна оценка“, дето ще направим с един приятел. Като излезе някаква страхотна сума, ще я подписваме бързо.
Изтръпнах. В хола вонеше на омекотител и на застоял въздух от затворените прозорци. Стоях по чехли, с коша в ръце, и не смеех да дишам.
— Ама внимавай, майка ти не е съвсем изкуфяла — каза Ивайло. — Като разбере, че апартаментът е прехвърлен на теб, а тя отива в старчески дом, ще вдигне скандал.
Росица се изсмя. Познатото ѝ кискане, само че сега премина в нещо като кашлица.
— Къде ще скандали? Тя е на шейсет и осем, с високо кръвно и болна щитовидна жлеза. Аз вече говорих с д-р Михтарски, той е готов да даде становище, че има начална деменция. Агресивност, неориентираност, всичко по учебник. Настаняваме я в дома край Осеново, там подписва, без да чете. Правото на разпореждане с имота го взимам аз като дъщеря.
Не усетих как кошът се изплъзна от ръката ми. Дървените щипки се разпиляха по пода — една, две, седем, десет. Чух ги да подскачат, а краката ми не помръдваха.
Телефонът продължаваше да говори с гласа на зет ми:
— Ами ако откаже да подпише?
— Няма. Ще ѝ обещая, че остава да живее в апартамента до края на дните си. Че прехвърлянето е само формалност. Тя е от старото поколение — вярва на думата. Нали цял живот е била счетоводителка, а си няма и двайсет хиляди спестени. Като ѝ покажа „данъчната оценка“, сама ще ме помоли.
Замълчаха. После Ивайло каза нещо по-тихо, не разбрах какво, и двамата се засмяха. Не се гледахме с телефона, той просто лежеше на масата, а аз стоях срещу него като ученичка пред директор. На терасата пердето потрепваше от вятъра, а откъм улицата долиташе мирис на липи — сладък, тежък, прекалено хубав за тази вечер.
Някъде след полунощ, когато къщата утихна, извадих стария касетофон от скрина. Онзи, дето беше на мъжа ми, с две ленти за два часа. В него нямаше касета — само една от вечерните литургии, записвана преди години. Извадих я, сложих нова. Пренавих лентата до началото. След това намерих в телефона си приложението за запис, натиснах червеното кръгче и оставих всичко на нощното шкафче да записва тишината в спалнята.
Не бях сигурна какво точно смятам да направя. Знаех само, че ако не запиша собствения си глас, потвърждаващ чутото, ще полудея. И че ако стана прекалено предпазлива, ще се издам.
На сутринта се обадих на Геновева — съученичка от гимназията, сега адвокат по граждански дела. Срещнахме се на една пейка в парка пред старата баня, не в офиса ѝ. Носех запис на телефона си в джоба на шлифера, като че ли носех жив плъх.
Геновева изслуша всичко, без да ме прекъсва. После си свали очилата, избърса ги в полата и каза:
— Този запис не струва пред съд. Слушан е през тонколони, без знание на участниците. Добре е за убеждаване, не за доказване.
— Тогава какво?
Тя ме погледна над рамките на очилата.
— Ще им дадем възможност да го кажат още веднъж. Но този път пред свидетел, който е длъжен да разкаже какво е чул и видял. Или пред институция, която води протокол.
Разбрах я веднага. Изкуството на счетоводителя е да накара клиента сам да си изпее цифрите. Най-добре пред данъчния инспектор.
Същата събота Росица и Ивайло ме взеха с колата — сив „Опел Астра“, паркираха под прозореца ми точно в девет. Росица носеше кутия с локум, от онези розовите, дето купуваме за гости. Ивайло носеше черна папка с надпис „Данъчна оценка“.
Направихме кафе. Говорихме за покрива на кооперацията, за двайсетте лева такса за асансьора, за атентата с топлата вода на четвъртия етаж. После Росица сложи локума в една синя чиния и каза:
— Мамо, говорих с един познат в НАП. Оказа се, че апартаментът ще скочи двойно в данъчната оценка от догодина. Ако го прехвърлим сега, докато си жива, ще платиш триста лева. Ако чакаме, наследството ще ни струва поне десет хиляди.
Кимнах. Пиех кафето си на бавни глътки, чувах как сърцето ми брои до три.
— И какво трябва да подпиша?
Росица отвори папката. Вътре имаше декларация, молба и три копия. Ивайло стоеше до прозореца и гледаше към улицата, но аз виждах как ушите му се движат, когато слуша.
— Доверително пълномощно за разпореждане с недвижим имот — каза Росица. — За да не се разкарваш до общината в тази жега. Аз ще оправя всичко.
Протегнах ръка. Взех химикалката, която тя ми подаде — същата, с която си водеше бележки в бележника. После я оставих на масата и казах:
— Имам нужда от копие, за да го прегледам. Остави ми един екземпляр.
Росица премигна.
— Няма нужда да четеш, мамо, то е стандартно.
— Именно защото е стандартно, няма да е проблем да го прегледам. Остави ми копие.
Тя се усмихна със стиснати устни. Ивайло се извърна от прозореца.
— Милка, ние не искаме да те притесняваме. Просто искаме да ти спестим разкарването.
— Спестете ми разкарването, като ми оставите копие — казах.
Накрая си тръгнаха без подпис. Росица остави папката на масата, като че ми оставяше бомба с таймер. Ивайло ме целуна по бузата, устните му бяха сухи.
На вратата Росица се обърна и каза:
— Само не протаквай, мамо. Срокът е до края на месеца.
После вратата се затвори. Аз стоях в коридора, докато не чух асансьора. Тогава взех папката и я занесох в спалнята.
Геновева проучи копието два дни. Обади ми се в понеделник сутринта, преди осем.
— Това не е пълномощно, Милка. Това е договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за гледане. Точка четири: „Придобилата се задължава да осигури на прехвърлителката настаняване в специализирано заведение“. Подписът ти върху този лист означава, че Росица става собственик на апартамента веднага, а ти отиваш в дом. Докато си жива.
Не плаках. Не легнах. Стоях боса в кухнята и гледах как кафеварката плюе тъмни капки върху котлона. Два лева и петдесет за кило захар — така пишеше на една опаковка, останала от снощи. Два лева и петдесет.
— Какво искаш да направим? — попита Геновева.
— Искам да отидем при нотариус. Утре.
— Добре. Аз ще изготвя предварителен договор.
На другата сутрин в десет влязохме при нотариус в центъра, на двайсет метра от съда. Геновева беше подготвила документ за продажба.
— Не искам да чакам да ме настанят в дом край Осеново — казах на нотариуса, млад мъж с очила с телени рамки. — Искам да продам апартамента си.
Той ме изгледа внимателно.
— Сигурна ли сте, госпожо? Искате ли купувач?
— Да. Купувачът е тук — казах и посочих жената до себе си.
Тя се казваше Стоянка Тодорова. Седеше до мен с изправен гръб и стискаше чантата си в скута. Не беше роднина. Не беше стара приятелка. Беше жената от седмия етаж, която преди три години, когато паднах в банята и счупих китката си, ми носеше топла супа всеки ден в продължение на месец и шест дни. Която ми плати таксито до болницата в Балчик и не ми поиска парите обратно.
— Госпожа Тодорова иска да купи апартамента за сумата от двеста и четирийсет хиляди лева — казах. — Плащането ще бъде разсрочено в продължение на пет години, без лихва. Аз оставам да живея в имота до края на дните си. Срещу това тя поема всички такси, ремонти и консумативи.
Нотариусът повдигна вежди.
— Разбирам. А вашата дъщеря?
— Дъщеря ми ще разбере — казах. — Тя е на четирийсет и две. Наследи от баща си гараж в „Добротица“. Ние с нея вече приключихме.
Нататък подписвах бавно, като че учех ръката си да пише наново. Стоянка подписа след мен с треперещи пръсти, отронвайки въздишка, като човек, който влиза в нов дом. Геновева шмугна по едно заверено копие в пликовете.
Десет дни по-късно Росица дойде сама. Беше облечена в светла рокля, косата ѝ прибрана на опашка. Имаше вид на дъщеря, дошла да пие кафе с майка си. Вместо кафе ѝ подадох плика.
— Какво е това? — попита тя.
— Копие от нотариалния акт за продажба на апартамента.
Тя отвори плика с едно рязко движение. Очите ѝ тичаха по редовете, устните ѝ се движеха без звук. След това вдигна глава.
— Какво си направила? — попита, а гласът ѝ беше тънък като нишка. — Ти си го продала? На Стоянка? На жената от седмия етаж?
— Да — казах. — За двеста и четирийсет хиляди лева. Разсрочено за пет години.
Росица пусна плика на масата. Той се плъзна по покривката и спря до чинията с локума, още неначенат.
— Това са пълни глупости! Нищожна сделка! Аз съм твоя дъщеря! Ти нямаш право да продаваш нищо без моето съгласие!
— Право имам — казах. — Апартаментът е бил лично мой. Баща ти го остави на мен в завещанието си. Прочети точка шеста от договора.
Тя я прочете. После се изправи, а столът изскърца по пода.
— Това не е краят, мамо. Аз ще обжалвам. Ще докажа, че си невменяема. Д-р Михтарски е готов да свидетелства. Ивайло също.
— Добре — казах. — Отиди. Жалбата е двайсет и пет лева. Внасяш се в сметката на Районния съд. Само не пропускай срока — четиринайсет дни от получаване на преписа.
Тя ме гледа втренчено. Дишаше тежко. После грабна чантата си, плика и излезе, затръшвайки вратата така, че дръжката издрънча.
Седях в кухнята още дълго. На масата пред мен стоеше старата чиния с локум, а до нея — химикалката, с която бях подписала пред нотариуса. Стоянка се обади по-късно, за да ми каже, че е сложила ключа от новия апартамент на връзката си, до онзи от ателието.
Казах ѝ да мине на кафе, ако иска. И ѝ оставих едно парче от розовия локум. Тя го изяде на входа, без да сваля шала си. После излезе на балкона да гледа липите, а аз стоях в хола и слушах как телефонът на масата отново мълчи.
