Диванът в хола беше ъгловият, дето го купихме преди три години с парите от данъчното облекчение за детето. Тъкмо го бях разтегнала, пъхнах чаршафа под възглавницата, когато Николай застана на прага на хола. От спалнята се чуваше как Виктория тропа с токчетата си по паркета, който бях излъскала сутринта.
— Ти наистина ли ще спиш тук? Това е малоумно! Имаш си легло в спалнята.
Не го изгледах. Продължих да подреждам одеялото — онова дебелото, с шарките на рози, дето майка ми ми го подари за сватбата. Чаршафите миришеха на прах и на онзи син препарат за подове, който купувам от кварталната бакалия на ъгъла на улица „Христо Г. Данов“ и „Отец Паисий“.
— Аз оставам тук, — казах. — Спалнята е ваша. Холът е мой.
Преди два часа беше влязъл с два куфара и с нея. Каза: „Това е Виктория. Докато не решим въпроса с развода и продажбата, тя ще живее тук. Имам право на една трета от апартамента.“ Тогава бях в кухнята и бършех плота — миришеше на пържени чушки и на баница, която бях забъркала за закуска на Мартин. Стиснах гъбата така, че водата капна по крака ми, и си помислих: „Няма да стане, както си го е намислил.“ Той очакваше да разплача, да събера багажа и да отида при майка ми в „Кършияка“. Ама не.
Виктория се появи зад него, облечена в някакво светлобежово палто, което сигурно струваше три мои заплати. Погледнах я отгоре до долу, докато тя се опитваше да изглежда превъзхождаща, но устните ѝ трепереха. После се върнах в спалнята, измъкнах от гардероба една голяма чанта и започнах да хвърлям дрехите си вътре: пуловерите, роклите, бельото. Взех си възглавницата и завивката. Минавайки покрай тях, казах на Николай, без да го гледам:
— Събуйте си ботушите. Сутринта измих пода, а не искам да го тъпчете с кал от улицата. И на нея кажи да си свали токчетата, паркетът е от дъб и се драска.
В хола беше тихо като в изба. Чуваше се как от съседната тераса лае кучето на госпожа Петрова — една стара немска овчарка на име Джеси, която винаги лаеше, когато някой минеше по стълбището. Сложих си лаптопа на масичката до прозореца. Работя като счетоводител от вкъщи за две фирми, така че целият ми офис се събра на два квадрата. От прозореца се виждаше тепето с часовника и част от Стария град, а вечер светлините на ресторантите проблясваха в далечината. Докато се нанасях, чух как вратата на стаята на Мартин се отваря. Той излезе в коридора бос и по бели спортни гащи.
— Мамо, какво става тук? — попита, като гледаше ту куфарите в коридора, ту двамата в спалнята.
— Баща ти доведе новата си жена. Те ще живеят в спалнята. Аз се мести в хола. Иди си учи изпита по наказателно право, утре е датата.
Мартин не каза нищо. Погледна баща си — синът ни беше с една глава по-висок и с рамене на гребец от пловдивската гребна база на река Марица — и после се прибра в стаята си, като хлопна така, че пепелникът на шкафа в коридора подскочи. Николай понечи да каже нещо, но се отказа.
Първата нощ не спах. Лежах на дивана, а от спалнята се чуваше как скърца паркетът му и как Виктория се киска на нещо. Очите ми бяха отворени, но не плачех. В главата ми се въртеше една мисъл: „Апартаментът е на три имена. Моята част, частта на Мартин и неговата трета. Той чужд човек в моя дом няма да водя.“ После, около два през нощта, чух как Николай излиза от спалнята и отива до тоалетната. Върна се, но вместо да влезе вътре, спря пред вратата на хола. Постоя малко, после почука тихо с пръст.
— Дари, отвори. Нека поговорим.
Не отговорих. На сутринта, като излязох в коридора, видях, че е спал на килима пред вратата, завит с палтото си. Това ме накара да се усмихна за първи път от вчера.
Закуската беше първата битка. В шест и половина се вмъкнах в банята и се заключих. Там си имах всичко: душ, сешоар, четки, кремове. Стоях четирийсет минути. Виктория започна да тропа по вратата в седем без десет.
— Даринке, извинете, много ли ще се бавите? На Николай му се ходи на работа, а и аз трябва да се измия.
Не бързах. Излязох, когато бях готова, с коса, вдигната с шнола, и с червило. Тя стоеше отпред по копринен халат и трепереше от студа, защото бях изключила парното в коридора. Подадох ѝ ролка тоалетна хартия.
— Ще ви трябва. Свърши ви от снощи.
После отидох в кухнята. Сложих кафе в джезвето, сварих го, изсипах в чаша за себе си. Николай влезе с набръчкана риза и се протегна към джезвето.
— Остави, това е моето кафе. Аз си го купувам с моите пари. Твоето е в горния шкаф, разтворимото. Или си свари сам, ако знаеш.
Той отвори уста да възрази, но аз извадих от джоба на престилката си чековата книжка за тока и я размахах пред носа му.
— И токът, и водата, и парното дойдоха миналия месец 478 лева. Платих ги от моята карта. Ако искаш да ползваш кухнята, дай си дела.
Николай преглътна. Виктория се опита да свари макарони онази вечер. Резултатът беше чудо: загоряла тенджера, подгизнал под от мазнина и локва вода на плота. На сутринта всичките ми тенджери, тигани, чинии — всичко, което бях купувала с години, го бях прибрала в кашони под леглото си в хола. Останах само с една чаша за мен и една за Мартин.
— Къде е посудата? — изкрещя Николай, влизайки в хола, където поливах фикуса на перваза.
— Моята посуда е на сигурно място. Твоята е в магазина на ъгъла. Купи си. И не забравяй да миеш след себе си, защото аз не съм прислужница.
Той понечи да избухне, но от стаята си излезе Мартин, който си играеше с ключовете от колелото си и го гледаше с такова лице, че Николай се отказа. Само изсумтя и се прибра в спалнята.
Така мина седмица. Виктория се опитваше да се движи по коридора като крадла, но паркетът под старите дъски издаваше всеки неин ход. Аз бях почти непрекъснато в хола: работех, четях, гледах телевизия, гладех. Всеки път, когато минаваха покрай мен, усещах как им е неудобно. Веднъж Николай се опита да занесе на Виктория чаша вода в спалнята, но аз застанах на прага на кухнята.
— Водата е обща, ама чашата е моя. Върни ми я, като я изпие.
Той върна чашата с трясък. В петък сутринта Виктория се опита да се изкъпе. Влезе в банята, пусна водата. Аз изчаках пет минути, после започнах да чукам по вратата с дръжката на метлата.
— Извинете, трябва да пусна пералнята! Имам спешна поръчка!
Тя излезе след три минути, цялата мокра, с кърпа на главата. Оттогава не смееше да влиза в банята без да пита.
В събота Николай и Виктория отидоха до мола в район „Тракия“. Аз се обадих на ключар от квартала — един мъж на име Бай Стоян, който си има работилница на булевард „Марица“. За двайсет минути смени бравата на входната врата. Взех пет ключа: един за мен, един за Мартин, един за Николай. За Виктория — няма.
В понеделник сутринта Николай се приготвяше за работа. Виктория беше по пижама. Аз излязох в коридора и му подадох нов ключ.
— Какво е това? — попита той.
— Смених бравата. Старата заяждаше. Ето ти екземпляр.
— А на Виктория?
— На нея няма. Тя не е собственик, не е регистрирана тук, няма дял. Тя е гостенка. А гостенка не получава ключ.
Той понечи да възрази, но аз го прекъснах с члена от Закона за собствеността: „Разпореждането и ползването на обща вещ става по съгласие на всички съсобственици. Аз не съм съгласна в моя апартамент да живее чужд човек.“
Николай се опита да се засмее, но му се получи някакво изсумтяване.
— Тя си е вкъщи, щом аз съм тук. Когато изляза, ще се заключи отвътре.
— Тогава аз ще се обадя в полицията. Докато теб те няма, тя е незаконно проникнала на територията на моя имот. Ще видим.
Виктория пребледня. Хвана го за ръкава.
— Ники, тя какво приказва?
— Нищо. Стягай се и излизай с мен.
Той излезе. Виктория стоеше в коридора и трепереше. Аз извадих телефона.
— Какво правиш? — попита тя с тънък глас.
— Обаждам се на районния инспектор. Имам телефонния му номер от последното общо събрание на входа. Ей сега ще дойде.
Тя изтича в спалнята, звънна на Николай, но той вече беше в колата и, изглежда, не вдигаше. След двайсет минути позвъниха на вратата. Отворих. На прага стоеше млад полицай, с таблет и уморено лице.
— Добър ден. Какъв е проблемът?
Обясних ситуацията спокойно: аз съм съсобственичка, синът ми също. В апартамента се намира жена, която няма право да бъде тук без съгласието ми. Показах си личната карта и нотариалния акт, който бях извадила от папката с документи — онази, дето стои на горния рафт в гардероба, заедно с банковите извлечения.
Полицаят влезе в коридора. Виктория се беше облякла набързо, косата ѝ стърчеше във всички посоки.
— Вашият паспорт, госпожо. Имате ли адресна регистрация тук? Договор за наем?
— Аз съм приятелка на втория собственик! Той ми разреши!
— Вторият собственик тук ли е в момента?
— Не, на работа е.
— Тогава, госпожо, няма съгласие на всички съсобственици. Трябва да напуснете жилището. В противен случай ще съставя протокол за незаконно проникване.
Тя изглеждаше като ударена. Сграбчи си чантата, обу си обувките и излетя навън, като за малко да събори полицая. Аз затворих вратата, превъртях ключа и отидох в кухнята да си направя чай от липа — бях набрала цвят от дървото в двора през май.
За Виктория започна ад. Беше ноември, студен вятър духаше откъм река Марица, а по улиците се нижеха локви от разтопения сняг. Тя нямаше работа — живееше от парите на мъжете, които я издържаха. Цял ден трябваше да се скита, докато Николай не се върне. Ходеше до мола, седеше в кафенетата, гледаше в телефона. Когато ѝ свършваха парите, плачеше по пейките в парк „Цар Симеон“. Вечерта Николай я намираше на стълбите пред входа, премръзнала, с червен нос.
— Ти защо стоиш навън? — питаше той.
— Твоята луда жена ме изгони с полиция! Ти ми обеща, че тя ще си отиде! Аз цял ден се скитам като куче! — пищеше тя.
Той я вкарваше вътре, а аз стоях на прага на хола и гледах. Една вечер Николай се опита да ме заплаши, че ще извика полиция за това, че съм сменила бравата без негово съгласие. Аз му подадох един лист — нотариално заверена декларация, че бравата е сменена поради техническа неизправност и че му е предоставен ключ. Той я смачка и хвърли на пода.
В четвъртък вечерта, след два дни така, Виктория влезе в спалнята, грабна куфара, с който беше дошла, и започна да тъпче дрехите си вътре. Николай се опита да я спре.
— Какво правиш, ма?
— Заминавам си! Не мога повече! Ти си едно нищожество! Не можеш да се справиш с една счетоводителка! Мислех, че си мъж, а ти си парцал! Живееш в нейния апартамент, ядеш нейната храна, а тя те командва!
Тя изкрещя, хвърли един чифт обувки по него, после изхвърча от стаята и се запъти към входната врата. Аз бях застанала на вратата на хола, с чаша чай в ръка. Не казах нищо. Тя ме изгледа, сълзи се стичаха по лицето ѝ.
— Доволна ли си? Изгони ме!
Аз отпих от чая. Беше топъл, с малко мед.
— Аз не те гони. Просто не позволявам чужд човек да живее в моя дом без моето съгласие. Сбогом. И внимавай по стълбите, лампата на втория етаж е изгоряла.
Тя хлопна вратата. В апартамента се възцари онази особена празнота, когато някой си отива завинаги. Николай стоеше в коридора, с увиснали рамене. Целият му блясък на човек, решил да започне нов живот за чужда сметка, се беше изпарил. Приличаше на изстискана туба.
— Дари… — започна той, като направи крачка към мен. — Може би… прекалихме. Това беше някаква лудост. Криза на средната възраст. Да забравим, а? Ще си върна нещата в спалнята.
Допих чая и оставих чашата на масата в коридора.
— Не, Николай. Няма забравяне. Утре подавам молба за развод в Районния съд в Пловдив. Апартаментът отива за продажба. Парите ще се разделят на три равни части, според закона. Моята и тази на Мартин ще отидат за двустаен апартамент в „Кършияка“. Твоята — за каквото решиш.
— Дарина, не го прави! Къде ще ходя? Наемите са по осемстотин лева!
— Това не е мой проблем. Ти имаше двайсет и пет години, за да помислиш. Сега е късно.
Той стоеше пред мен, а аз вдигнах слушалката на стария домашен телефон, който висеше на стената в коридора. Набрах номера на брокерската агенция, която бях намерила в интернет.
— Добър вечер. Обажда се Дарина Петрова от улица „Христо Г. Данов“ 24. Искам да пусна апартамента за продажба. Тристаен, сто и двайсет квадрата, трети етаж. Оценка около двеста и десет хиляди лева. Моля, уговорете оглед за утре.
Николай ме гледаше с отворена уста. Не каза нищо. Само се обърна и влезе в спалнята, като тихо затвори вратата след себе си.
Аз се върнах в хола, изгасих лампата на масата, свалих си пантофите и легнах на дивана. Под прозореца уличната лампа хвърляше решетъчна сянка през щорите. От съседната тераса отново се обади кучето на госпожа Петрова, но този път сякаш лайна от радост, че навън е спряло да вали. Завих се с одеялото и затворих очи. Утре започваше новото.
Спах до сутринта, без да сънувам.
