Изписаха ме от «Света Анна» в сряда сутринта. Сестрата търкулна инвалидната количка до стъклената врата, навън ръмеше, а в ръката ми подръпваше пликът с епикризата. Четири листа с гриф «Обединена болница – Варна». Лекарят беше казал пред сина ми и снаха ми всичко, което не исках да чуя: старата не може да остава сама след инсулта, има нужда от помощ за лекарствата, за храната, за тоалета. Поне месец някой да е до нея.
Седях в болничното фоайе с една найлонова торба на коленете. Лявата ми ръка все още трепереше, а думата «благодаря» излизаше от устата ми на срички. Всичко разбирах. Понякога ми се иска да не беше така.
Синът ми Пламен стоеше до колоната и гледаше дисплея на телефона — някакъв график за смени в склада. Снахата, Румяна, търкулваше с върха на обувката си едно празно шише от айран. Никой не ме погледна. Аз бях просто багаж, който трябваше да бъде откаран някъде.
— Докторе, не се притеснявайте — каза Румяна. — Ние вече сме се разбрали с леля ѝ в Добрич.
Тя изрече «леля ѝ» така, както се казва «третата рафта в мазето». Не ме попита. Не попита и Пламен. Той само кимна и прибра телефона в джоба на якето си.
Докато се качвахме в колата, Румяна вървеше напред и говореше по телефона с една нейна приятелка. Думите ѝ се носеха назад като пушек:
— …на нас ни трябва ремонт в спалнята, не болногледачка. Пък и цял ден е вкъщи, ще трябва да я наглеждаме сякаш е бебе. Не е нормално да ни я натоварят сега.
Пламен отвори задната врата на старото си «Опел Астра», без да каже нищо. Аз се наведох бавно, както ме бяха учили от рехабилитацията, и се отпуснах на седалката. От седалката миришеше на мокро куче и на един особено сладък аромат — дъвка с ягода. Румянина.
Не ме закараха нито в Добрич, нито у дома. Първо спряхме пред един нотариус на булевард «Цар Освободител». Румяна излезе, без да изключи мотора на колата. Върна се след двайсет минути с папка под мишница и с лице, което се опитваше да изглежда съчувстващо.
— Ма, ей сегинка ще се отбием у вас, да вземете някоя пижама — каза тя. — После потегляме, че от Добрич леля ви чака.
Домът ми беше на четвъртия етаж в панелен блок в квартал «Владиславово». Пламен ме хвана под лакътя, сякаш бях чужд човек, на когото помага да пресече улица. Когато отключих вратата, видях, че в антрето няма пантофи. На мястото им стоеше кашон с надпис «Стари битови вещи – мазе».
Не казах нищо. Влязох в спалнята, отворих гардероба. Върху долния етаж бяха струпани няколко мои блузи, а горният беше изпразнен. Румяна стоеше зад мен. Видях в огледалото на гардероба как погледът ѝ шари по пръстените ми.
— Вие седнете, ще приготвя чантата — рече тя.
Но не отвори чанта. Отвори чекмеджето с документите. Не чу, че съм станала. Аз стоях на прага, стиснала дръжката на бастуна, и я гледах как вади дебел плик. На него пишеше с моя ръка: «Нотариален акт – апартамент».
— Ма, защо станахте? — сопна се тя. — Казах ви да седнете.
— Този плик е мой — произнесох бавно.
— Е, Ваш е, ма. Не споря. Но за какво Ви е сега? Да го носите в болницата? Да го изгубите? Пламен ще го пази.
Отнесоха ме в Добрич. В къщата на сестрата на покойния ми съпруг Недялка. Там нямаше ремонт и нямаше стая за мен — само едно разтегателно легло в кухнята до вратата към двора. Първата вечер, докато търсех лекарството си, чух как Недялка шепне по телефона в коридора:
— Те ѝ взеха апартамента, ама на мен какво? Ако ти дадат сто лева отгоре, дай да я оставим. Не, викам, обади се на Пламен.
Тогава не плаках. Преглътнах хапчето с хладък чай от лайка и дълго гледах как една муха се бие в стъклото. Не знаех, че именно в Добрич, в топлата кухня на Недялка, ще прекарам най-скъпото лято в живота си.
На сутринта отидох до кметството. С бастун в лявата ръка и с фотокопие на нотариалния акт, сгънато на четири, в джоба на халата ми. Дойдох бавно, с автобуса в осем и нещо. Шофьорът ми даде билетче от една лев и шейсет и изчака да седна.
На гишето младата служителка с име Елена ме погледна над очилата.
— Трябва ми справка за имот — казах. — Апартамент във Владиславово. Искам да видя кой е собственик.
— Ваш личен документ?
Подадох паспорта си. Седнах на твърдия стол и загледах тавана. От радиото на гишето тихо звучеше народна музика. Като ми подадоха справката, пръстите ми трепереха, но го направих — погледнах. Редове, цифри, имена.
Апартаментът вече беше на името на Румяна Петрова Колева. Собственост. Дял — 1/2. Пламен държеше другата половина.
Върнах се у Недялка. Не казах нищо. Сложих плика под дюшека на разтегателното легло. И седнах да плета на двора, под старата слива. Недялка попита какво правя. Отговорих, че чакам нотариуса.
Тя се изсмя.
— Нотариус ли ще дойде тук?
— Не — казах. — Аз ще отида. Но като се подготвя.
Тя не разбра, че подготовката ми беше тайна. В продължение на три седмици всеки ден ходех до читалището. Там имаше компютри и една библиотекарка на име Стефка, която ми показа как да отварям интернет. Аз се учех. Търсех «иск за връщане на имот», «съдебна практика, измама, нотариус». Четях бавно, с пръст по екрана. Лявата ми ръка все още изтръпваше, но вече не ме спираше.
Стефка ми носеше кафе в пластмасова чашка. Веднъж ме попита защо жена на моята възраст чете закони. Казах ѝ, че имам апартамент с гледка. Тя се засмя и повече не попита.
На двайсет и първия ден отидох в адвокатска кантора в центъра на Добрич. Адвокатът се казваше Васил Тончев. Мъж на около петдесет, с мазниста коса и писалка с изгризан връх. Слуша ме внимателно, без да ме прекъсва. Накрая ме попита само:
— Вие лично ли подписахте нещо у нотариуса?
— Нищо не съм подписвала. Не съм била там.
Той дълго преместваше чашата с вода на масата. После написа името ми на един лист и сумата под него: сто и петдесет лева.
— Толкова струва първата консултация и проверката — каза. — Но аз ще ви го свърша за осемстотин.
Сумата, която промени всичко. Осемстотин лева. Имах ги. Спестяванията ми лежаха в буркан в кухнята на Недялка. Недялка ги знаеше. Затова и ме пазеше.
— Добре — казах. — Свършете го.
Когато изпратих на Пламен съдебния иск по пощата, той ми позвъни. Гласът му беше висок и чужд.
— Ма, ти какво правиш? За какво съдиш жена ми?
— За апартамента — казах. — Той е мой.
— Глупости. Ти ни го даде.
— Не съм — казах бавно. — И съдът ще го каже.
В слушалката се чу как Румяна пищи на заден план. Пламен затвори.
Месец по-късно бяхме в съда във Варна. Аз седях на пейката с бастуна между коленете. Румяна не дойде. Пламен дойде сам. Носеше синьо сако, но то беше с ръкави до китките — малко му беше. Когато съдията ме попита защо съм завела дело, отворих папката, която бях подготвила със Стефка. В нея нямаше излишни думи. Имаше копие на нотариалния акт, болничната епикриза, свидетелство за мой десетгодишен трудов стаж в „Вагонен завод – Варна“. И един стар платен билет за електричество.
Говорих бавно, но ясно:
— Този апартамент го купихме с мъжа ми през 1994-та. Плащахме го единайсет години. Той го построи. Аз го изплатих. Никога не съм подписвала дарение.
Съдията мълчеше. После попита Пламен дали ще каже нещо.
Той стана. Огледа се.
— Майко, защо го правиш? Нали е и наш. Ние сме ти семейство.
Не отговорих. Стисках папката с две ръце. Единственият човек, който можеше да говори вместо мен, беше адвокат Тончев.
Съдът отне на Пламен и Румяна половината. Не защото бяха лоши. А защото нямаха право. Върнаха ми пълната собственост. Румяна подаде жалба. На втората инстанция я отхвърлиха. Докато течеше обжалването, аз бях продала апартамента на едно младо семейство от Бургас.
В деня на подписването на окончателния договор стоях пред нотариуса с химикал в ръка. Беше същият химикал, който Васил Тончев беше изгризъл, докато ме слушаше. Смешно. Подписах с бавно движение, а после преброих парите. Точно триста и четиридесет и две хиляди лева.
Половината преведох на сметка за старчески дом. Не благотворителен. Обикновен — «Свети Мина» в Провадия. Другата половина оставих на себе си. Бях си я заработила.
Пламен научи. Дойде в Добрич един вторник. Стоеше на двора, а Недялка го гледаше през пукнатината на вратата. Той викаше през оградата:
— Ма, казвам се Пламен! Аз не искам пари! Искам да разбереш!
Излязох на прага. Държах в ръката си една малка кутия. Не сватбен албум. Кутия от обувки. В нея бяха снимките от неговото детство. Подадох му я през оградата.
— Разбрах — казах. — Затова тази кутия е за теб. А апартаментът — за хората, които не ме наричаха чужда в собствения ми дом.
Той я взе. Погледна вътре. На лицето му имаше нещо, което не бях виждала от години — същата гримаса, с която като ученик беше счупил стъклото на съседския автомобил и ме чакаше да кажа, че той не е виновен. Само че тогава бях аз. А сега го гледах през оградата.
Влязох. Затворих вратата. Чух как подметките му шляпат по мокрия тротоар. После настъпи тишина — и аз я обикнах. Не като чужда. Като жена, която най-сетне си беше у дома.
