Стоян и Елена се ожениха млад, още докато той беше каменоделец в кариерата над Велико Търново. Сватбата вдигнаха в старата му къща в Арбанаси — дворът беше пълен с хора, а от съседната чешма носеха вода, за да има. Баба му, дребна жена с изпънати рамене и очи цвят на изстинала пепел, дръпна Елена настрани още същата нощ. Не ѝ даде накит, не ѝ даде пари. Каза ѝ само:
— Чуй ме. И никога не забравяй. Няма да си легнеш скарана с мъжа си. Ако ще до сутринта да стоите прави насред кухнята. Скара ли ви се, докато не се сдобрите, легло не виждаш.
— Но защо? — попита Елена, която още носеше булчинския венец.
— Защото утрото след кавгата е отрова. Веднъж легнете сърдити, втори път ще легнете. После свиквате. После спирате да се молите заедно. Тогава всичко свършва.
Записване нямаше. Но Елена запомни всяка дума, сякаш с игла ги беше одрала отвътре на клепачите си.
Шейсет години по-късно тя лежеше в кардиологията на областната болница във Велико Търново и гледаше как Стоян разопакова баничка от будката на гарата.
— От пещта я вадят сутринта — каза той и я сложи на нощното шкафче до леглото. Шкафчето беше метално, боята — олющена, на него стърчеше пластмасово шишенце с минерална вода.
— Стояне — започна тя, без да поглежда баничката. — Стига си идвал.
— Кое да не идвам? — той замря над шкафчето с леко приведени рамене. Косата му беше съвсем бяла, а ръцете — нарязани от десетилетията камък.
— Не идвай. Всеки ден. Ти си на осемдесет и три. Автобусът от Арбанаси е стар, смърди на нафта, зимата идва. Ще се разболееш. Какво ще правя тогава?
Той се изправи и остави баничката.
— Тия шейсет години аз съм до теб. И ти сега ми казваш да стоя вкъщи?
— Казвам ти да се пазиш.
— Ти ме гониш ли?
— Обичам те — каза тя. — Затова ти го казвам.
— Ти ме гониш — повтори той и сграбчи шапката си.
Вратата на болничната стая се затвори с късо, сухо изщракване. Съседката на Елена по легло — жена с херпес зостер, която през целия ден се въртеше в просмуканото от болка одеяло — в този момент мълчеше втренчена в тавана.
Елена остана сама в пет и половина следобед. В стаята беше тихо. От радиатора се носеше леко съскане, прозорецът беше запотен, а отвън Ястребец беше побелял.
Стоян излезе от болницата и тръгна към спирката в подножието на хълма. Ноемврийският вятър в Търново беше рязък, размесен със сняг и лепкава кал от Янтра. Той чака. Двайсет минути. Трийсет. Четиресет и пет. На спирката нямаше покрив. Край него мина мъж, който тикаше количка от супермаркета, пълна с мокри кашони.
— Автобуса за Арбанаси ли чакаш? — попита мъжът.
— Него.
— Скъсал се е ремъкът някъде към Шереметя. Няма да дойде до утре.
Стоян остана сам. Снегът падаше върху раменете и образуваше тънка, прозрачна кора върху вълната на палтото му. Краката му — обути в евтини гумени цървули от железарията, — започнаха да се схващат от студ. Той знаеше, че може да се върне в чакалнята на гарата. Можеше да изчака.
Но не го направи.
Защото правилото. Шейсет години. Нито веднъж не го бяха нарушили — дори когато синът им Христо се обеси в гората преди двайсет години и Елена се затвори за месеци в мълчание като в килия. Стоян тогава просто сядаше вечер до нея на миндера и мълчеше до нея, докато една нощ тя не сложи глава на рамото му.
Сега не можеше да остане на гарата. Правилото не позволяваше.
Той се обърна и тръгна обратно. През целия път през града: покрай Царевец, покрай стария конак, покрай бараките на битака. Вървеше бавно, подпирайки се на един дебел, изваден от канавката клон. Вали. Под краката му хрупаше суграшица и кал. Шапката му се беше превърнала в корава, замръзнала черупка. Стигна до спирката пред болницата и видя, че всички лампи на втория етаж, освен една, бяха угаснали.
Той се изкачи по стълбите. Кракът му куцаше — от стария удар с чук в кариерата. Потропа на вратата на отделението. Никой. Потропа още. Още. Накрая излезе санитар — плещест мъж с уморено лице и избеляла униформа, на която липсваше едно копче.
— Какво искаш, дядо? Посещенията свършиха.
— Пусни ме. Трябва да я видя.
— Не може. Има ред.
— Слушай, момче… Аз съм женен от шейсет години. Имаме едно правило. Ако не вляза сега, ще го наруша. Разбираш ли?
Санитарят го погледна. Погледна треперещите ръце, зачервени от студ. Погледна леда в косата му и начина, по който пръстите му все още стискаха мокрите ръкавици. Чу се как вятърът отвява последните сухи листа по перваза. И тогава санитарят мълком направи крачка встрани от вратата на отделението.
Стоян влезе в стая №4. Вътре беше сумрачно, само една нощна лампа светеше над леглото на Елена. Тя беше с отворени очи.
— Не спиш — каза той.
Тя го гледаше как стои на прага, подпрян на клона, с мокро до кости палто, с хлътнали от умора бузи.
— Дойде.
— Ами как? — той пристъпи напред, остави клона до вратата и се наведе над нея. От дрехите му се носеше мирис на сняг и автобусна нафта. — Не мога аз. Не и така. Прости ми, че ти повиших тон.
— Аз ти казах да не идваш — прошепна тя.
— Знам. Но аз… аз как да не дойда?
Елена протегна ръка, хвана ледените му пръсти и ги пъхна под завивката, до гърдите си, за да ги стопли.
— Седни — каза тя. — Седни и се постопли. Глупав си.
На следващата сутрин Стоян получи висока температура. Двустранна пневмония. Извикаха линейка за него, докато седеше на стола до леглото на Елена. Сложиха го в съседното крило, на пулмология. Лежаха двамата на петдесет метра един от друг, разделени от коридор, асансьор и две пожарни врати.
На третия ден Стоян почина. В шест сутринта. Пневмонията премина в сърдечна недостатъчност. Елена разбра чак когато дойде лекарката — млада жена с вдигната набързо коса, която просто каза:
— Съжалявам. Той ни напусна в шест часа тази сутрин.
Елена не заплака веднага. Тя просто кимна, свали одеялото и бавно, опирайки се на стената, отиде до прозореца. Оттам се виждаше Янтра, която течеше сива и спокойна под снега. На перваза стоеше забравената баничка от оня ден, която сега беше суха и натрошена.
След погребението тя взе автобуса до Арбанаси сама. В къщата беше студено — печката беше изгаснала, котката я нямаше, вероятно се беше преместила при съседите. Елена седна на миндера в кухнята, където двамата със Стоян бяха прекарали всеки зимен следобед отваряйки компоти с вишни, и не направи нищо. Просто седя.
Мина месец. После два. После дойде адвокатът, който обработваше наследството — млад мъж от Габрово на име Ивайло, пристигнал с опънат костюм и папка, пълна с формуляри.
— Сега, бабо Елено — започна той, докато разлистваше документите на грубата дъбова маса, — трябва да решим какво ще правите с къщата. Вие сте единствен наследник.
Тя го изгледа, без да докосва кафето, което му беше сварила.
— Донесохте ли всичко?
— Всичко е тук — той потупа с длан по папката.
— Добре — тя се наведе, взе химикалката и я завъртя веднъж в пръстите си. — Значи така. Не я продавам.
— Не я продавате?
— Дарявам я. На болницата. Кардиологията. Правиш документ за дарение. Сега. Искам на вратата да сложат табелка. Да пишат: "Дарение от Стоян и Елена Петрови, Арбанаси. Шейсет години."
— Цялата къща ли? — адвокатът примигна. Къщата беше на три нива, с двор и лозе — сумата беше сериозна дори за пазара извън селото.
— Цялата.
— Но… струва поне сто и двайсет хиляди.
— Знам — каза Елена. — Толкова струва едно правило, което не се нарушава. Искам да го платя.
На следващата сутрин, точно в осем и половина, Елена влезе в нотариалната кантора на площада. Беше с чисто нова блуза, която още помирисваше на колосана памучна тъкан и на кутия с лавандула, и държеше старата вълнена шапка на Стоян в ръка. Нотариусът й подаде химикалката. Тя се подписа бавно и ясно, без да трепне, натискайки силно, така че мастилото да влезе дълбоко в хартията. Отвън спря автобусът за Търново, но този път никой не се качи на него.
