Йорданка отпи от чашата си. Виното беше евтино и кисело, но поне беше нейно. Купила го бе с първата си пенсия — цели седемстотин и двайсет лева. На масата пред нея се мъдреше пица за двайсет и пет лева, поръчана от Вероника. Доматите по нея лъщяха мазно.
— Лельо Йорданке, време е да поговорим като възрастни хора. — Вероника избърса пръсти в салфетка. Гласът ѝ беше равен, спокоен, почти благ. — Вие вече сте пенсионерка. Разходите ви са… никакви. С Калоян решихме да спрем помощите.
Йорданка остави чашата. Погледна сина си. Калоян чоплеше етикета на бирената бутилка. Гледаше някъде встрани, в тъмния ъгъл на кухнята.
— Какви помощи, момчета? — попита тя тихо.
— Ами, парите, дето ви давахме всеки месец. — Вероника махна небрежно с ръка. — Триста лева. Вече няма нужда. Вие се храните евтино, кварталът е спокоен… Какво повече ви трябва?
Калоян кашля сухо. Не вдигна глава.
— Калояне? — обърна се Йорданка към него. — Ти така ли мислиш?
Синът ѝ сви рамене. Извъртя бутилката в ръце.
— Мамо, нали знаеш… имаме кредит за апартамента. Вероника иска втора почивка лятото. Ти си вкъщи, не харчиш за градски транспорт. Не ти трябват нови дрехи. Справяш се.
— Аз съм вкъщи с твоите деца, Калояне. — Гласът на Йорданка не трепна.
— Е, вие сте им баба! — възкликна Вероника с широка, пресилена усмивка. — Това е вашата радост, не работа!
Йорданка стана бавно. Отиде до шкафа над хладилника. Извади малък бележник с протрити корици. Върна се на масата и го разтвори.
— Триста лева месечно не бяха помощ, Веронике. Триста лева беше заплата. И то — смешна. Аз гледам Теодор и Петя по осем часа на ден. Готвя им. Водя ги на лекар. Купувам им мляко и плодове от моите пари. До вчера ви устройваше да ми плащате. Днес, като взех първата пенсия, изведнъж съм ви в тежест.
Вероника пребледня. После се засмя — кратък, злобен звук.
— Това е нечувано. Пазарлък за собствените внуци. Срам!
— Срамът е ваш, Веронике. — Йорданка затвори бележника и го прибра. — Родихте деца за себе си, не за мен. Аз ви ги гледах от любов. Но любовта не плаща сметките за ток.
Калоян удари длан по масата.
— Стига, мамо! Вероника е права. Да плащаш на майка си, за да гледа децата си — това е перверзия. Край на парите. Точка.
Йорданка кимна бавно. После извади от джоба на халата си връзка ключове. Два ключа на просто халке. Остави ги на масата до чинията на Вероника.
— Какво е това? — навъси се Калоян.
— Ключовете от вашия апартамент. След като съм просто обичаща баба, а не безплатна детегледачка, програмата ми се променя.
Вероника скочи. Столът изскърца оглушително.
— Чакайте, чакайте… Това какво значи?
— От утре водите децата на градина сами. Болничните ги взимате сами. Събота и неделя децата са при вас. Моето работно време приключи. Четиресет и две години стаж в шивашкия цех са ми достатъчни. От днес съм в пенсия.
— Ама аз работя! — извика Вероника, лицето ѝ пламнало.
— И аз работех. Сега почивам.
Йорданка отиде до входната врата и я отвори. Леден въздух лъхна от стълбището.
— Извинете, но скоро ще стане десет. Време е за сън.
Калоян стана тежко. Лицето му беше бяло като платно.
— Ще съжаляваш, мамо. Ще звъниш, като останеш сама. Тогава ще си приказваме.
— Лека нощ, Калояне.
Вратата се затвори с тъп, глух звук.
Първият звънец иззвъня на следващия ден в осем без десет. Йорданка точно си правеше кафе. Истинско кафе, от машината, която си купи за рождения ден миналата година. Никой не пищеше в ухото ѝ за анимационни филмчета. Никой не бе разлял мляко по покривката.
Звънецът не спираше. Нагъл. Дълъг. Истеричен.
Йорданка погледна през шпионката. Вероника стоеше отвън, пребледняла, със стиснати челюсти. С една ръка държеше четиригодишната Петя за качулката на якето. С другата блъскаше по вратата. Теодор, шестгодишен, подскачаше от крак на крак и пищеше, че му се ходи до тоалетна.
— Отваряйте! Чувате ли ме? — Вероника натисна звънеца отново, без да сваля пръст. — В градината е обявена карантина. Не мога да ги заведа. Отваряйте веднага, че закъснявам за работа!
Йорданка натисна бутона на домофона. Гласът ѝ прозвуча спокойно:
— Аз още съм по пижама, Веронике. Не съм в състояние да приемам гости.
— Какви гости?! Това са ви внуците! Аз ги оставям тук на стълбите! Чувате ли? Ще ги оставя на изтривалката и си тръгвам!
— Остави ги. Съседката Райна от петия етаж е в отпуск. Много обича да звъни в полицията. Ще кажа, че майката е изоставила децата в стълбищна клетка и е избягала. След пет минути ще дойде патрулка. Обяснявай после на социалните.
Тишина. Тежка. Задушаваща.
— Вие сте луда… Стара вещице… — изсъска Вероника.
Стъпките ѝ затропаха надолу по стълбите. Асансьорът избръмча и замлъкна. Йорданка се върна в кухнята. Ръцете ѝ трепереха, но вътре в гърдите ѝ цареше странен, железен покой.
Калоян звънна след три часа. Пропусна първото позвъняване. После второто. Вдигна чак на третото.
— Мамо, ти с ума си ли си?! — Гласът му беше дрезгав, задавен. — Вероника закъсня за визитацията. Шефът ѝ се развика пред целия екип. Тя звъня цяла сутрин на баба Цеца в „Люлин“, докато я намери. Децата реваха, баба Цеца им даде стар хляб с лютеница…
— И как се чувства баба Цеца? — попита Йорданка, разбърквайки захарта в чашата си. — Радва ли се на правнуците?
— Не ме предизвиквай. Защо ни правиш на цирк?
— Аз ви предупредих, Калояне. Услугите ми се заплащат. Вие решихте да не плащате.
— Какви пари, мамо?! Това е твоята кръв!
Йорданка остави лъжичката. Погледна към бележника, който още стоеше на плота.
— Кръв? Чудесно. Да поговорим за кръвта. Преди шест месеца ми поиска назаем три хиляди лева. За ремонт на двигателя. Върна ли ми ги?
Калоян млъкна.
— Ще ти ги върна… Като взема заплата…
— Няма да ми ги върнеш. А аз изтеглих бърз кредит, за да ти помогна. Сега плащам вноски от пенсията си. Седемстотин и двайсет лева пенсия. Минус сто и петдесет за ток и вода. Минус двеста за твоя кредит. Колко ми остават?
— Ами аз ти нося продукти! — избухна Калоян. — Всеки месец ти пълня хладилника!
— Един плик с кайма и кисело мляко. За двайсет лева. А децата ти изяждаха вкъщи за четиресет лева на ден. Научих се да смятам, сине. Като почна синът ми да брои моята пенсия, станах счетоводителка.
Йорданка затвори телефона, преди той да успее да отговори. След час получи съобщение от банката. Превод от Калоян — сто лева. Коментар: „Задави се с тях“.
Тя върна парите обратно. Без съобщение.
Минаха две седмици. Тишина. Телефонът мълчеше. Йорданка се разхождаше в парка всяка сутрин. Четеше стари романи. Занесе зимното си палто на химическо чистене. В петък вечерта реши да направи баница с ябълки — просто за себе си. Миризмата на канела и масло изпълни малката кухня, стопли я.
Към девет вечерта на вратата се позвъни.
Тя отвори. На прага стоеше Калоян, смачкан, с разкопчано яке и черни кръгове под очите. За ръка държеше Теодор. Детето беше облечено в мръсно поларче. Носът му течеше.
— Мамо, помогни ми. — Калоян почти бутна момчето в коридора. — Вероника е в болница. Съмнение за апендицит. Трябва да ходя там веднага, да търся хирург. Петя е у баба Цеца, а за Теди няма кой да се погрижи. Остави го до сутринта. Моля те.
Йорданка погледна внука си. Той стоеше с наведена глава и държеше с две ръце таблет с пукнат екран.
— Помогни ми, мамо, моля те…
— Добре. Влизай, Теди. Събуй си обувките и си измий ръцете.
Калоян издиша шумно. Сякаш беше тичал километри.
— Благодаря ти. Ще звънна сутринта.
Вратата се затръшна зад него по-бързо, отколкото Йорданка успя да попита в коя болница е снаха ѝ. Теди хвърли якето си на пода.
— Вдигни го и го закачи, моля те. — Гласът ѝ бе спокоен, без гняв.
Момчето я изгледа мрачно, но се наведе и вдигна якето.
Тя му сипа топло мляко и сложи парче баница.
— Как е мама? — попита Йорданка.
Теди дъвчеше лакомо и не вдигаше поглед.
— Не я боли коремът на мама.
Ръката на Йорданка замръзна над чайника.
— Не я ли боли?
— Не. Мама си мери банския. С татко отиват на СПА хотел. Тя има рожден ден на леля Калина.
Нещо в гърдите на Йорданка се заключи с глухо щракване. Тя остави чайника. Взе телефона. Отвори профила на Калина, по-малката сестра на Вероника.
Първата публикувана история засвири с весела музика. Дървена тераса. Външен басейн със светлини. Вероника, в зелено бельо с висока талия, държеше чаша с шампанско и се смееше. Надпис: „Момичетата се събраха! Съпрузите ни подариха цял уикенд! #рожден ден #Банско“. Публикувано преди трийсет и две минути.
В телефона иззвъня съобщение. От Калоян: „Мамо, тревогата е фалшива. Нямало апендицит, само възпаление. Останахме у баба Цеца да си почива Вероника. Ще вземем Теди в неделя вечер. Целувам те!“.
Йорданка гледа екрана почти минута. После погледна Теди, който вече бе изял баницата и размазваше с пръст трохите по покривката.
— Теди, обувай си обувките. Отиваме на гости.
— Къде? Сега ли? Тъмно е.
— На гости при мама и татко. Да им честитим празника.
Таксито ѝ струваше осемдесет лева. Нощта беше ясна и студена. Теди заспа на задната седалка. Йорданка беше спокойна. Никаква ярост. Само студен, чист разум.
Хотелът беше луксозен. Каменни стени. Мека музика. Персонал в бяло.
— Добър вечер. Бихте ли ми казали в кой салон е рожденият ден на госпожа Калина Миткова? — усмихна се тя любезно на рецепцията.
— В ресторант „Езерото“, в дъното на коридора. Да ви придружа ли?
— Не, благодаря. Ще се оправим.
Тя хвана Теди здраво за ръката. Детето се влачеше полузаспало. Якето му беше разкопчано. Шапката — накриво. Бузата му беше зачервена и лепкава от сладкото.
Йорданка бутна високата дървена врата на ресторанта. В салона имаше двайсетина души. Дълга маса, отрупана с предястия. Полумрак и свещи. Вероника седеше до рожденичката. Носеше черна дантелена рокля. Косата ѝ беше прибрана в елегантен кок. Калоян беше срещу нея. С бяла риза. Вдигаше наздравица с пълна чаша уиски. Смееше се.
Йорданка направи крачка напред. Токовете на ботушите ѝ отекнаха по паркета. Няколко глави се обърнаха. Музиката сякаш стана по-тиха. Калоян вдигна очи и я видя. Усмивката му се стопи за част от секундата. Лицето му стана пепеляво.
— Мамо? — устните му едва изрекоха думата.
Вероника се наведе напред. Очите ѝ се разшириха от ужас. Чашата в ръката ѝ увисна.
Йорданка стигна до тяхната маса. Не викаше. Не обиждаше. Говореше тихо и ясно, но така, че целият салон я чуваше.
— Калояне, забравихте си багажа.
Тя леко побутна Теди напред. Момчето затича към майка си и заби лепкавото си лице в дантеления ѝ корем.
— Мамо, гладен съм! — изхленчи то.
Вероника стисна челюстите си толкова силно, че скулите ѝ побеляха. Няколко гости ахнаха. Рожденичката Калина стана от мястото си.
— Калояне, какво е това? Нали каза, че децата са уредени.
Калоян скочи. Хвана Йорданка за лакътя. Пръстите му се впиха болезнено.
— Какво си дошла да правиш тук?! — изсъска той.
Тя бавно свали поглед към ръката му. После го погледна в очите. С поглед, който не беше на майка. Беше на човек, премахнал препятствие.
— Махни си ръката, Калояне.
Той я пусна веднага. Трепна.
— Излъгахте ме. — Гласът на Йорданка беше равен, почти светски. — За апендицита. За болницата. Хвърлихте детето като чувал с картофи и тръгнахте да пиете.
— Ние имаме право на почивка! — изсъска Вероника, цялата почервеняла.
— Имате. Но за своя сметка. Децата си ги вземете с вас. Аз съм в пенсия. Работният ми ден приключи преди две седмици.
Тя се обърна рязко. Полата на палтото ѝ описа полукръг.
— Бабо! Не си тръгвай! — изписка Теди.
Тя не се обърна. Крачеше към изхода, гледайки право напред. Ръката ѝ вече напипваше телефона, за да поръча такси обратно. Зад нея избухна хаос — Калоян крещеше нещо, Вероника ридаеше от яд, Калина пищеше, че рожденият ден е провален. Тежките дървени врати се затвориха и погълнаха всичко.
Коридорът беше тих. Покрит с червен мокет. Йорданка вървеше бавно към изхода на хотела. Въздухът беше студен и чист. Вътре в нея имаше странна празнина, от която ѝ беше толкова леко да диша.
В неделя сутринта ключарят дойде в девет. Йорданка му плати осемдесет лева от пенсията си. Новата брава щракна меко и сигурно.
Калоян и Вероника пристигнаха в един. Без да звънят. Просто ключът не се завъртя. Ударите по вратата бяха тежки. Звънецът пищеше безспир.
— Отвори веднага! Сменила си ключалките! — Калоян крещеше, гласът му се късаше.
Тя се облегна на стената до вратата. Беше си сварила прясно кафе.
— Смених ги.
— Ти си полудяла! Вероника не ми говори втори ден! Калина ни изгони от празника! Шефът ми беше там, той видя целия този срам!
— Това си е твой проблем, Калояне.
Зад вратата се чу гласът на Вероника — писклив, истеричен:
— Изнесете ни багажа! Инструментите на Калоян, зимните дрехи на децата! Всичко, дето е останало в килера!
— В сряда ще го оставя до шахтата за смет. Събрано в чували. Можете да си го вземете оттам.
— Ти осакати психиката на детето! — извика Калоян. — Изложи го пред непознати хора!
— Психиката му я осакатявате вие, когато ви пречи да пиете шампанско в СПА хотел. Не аз.
Тишина. Дълга, плътна, пълна с неизречена злоба.
После Калоян изсъска, бавно, смачкано:
— Ще пукнеш сама. Никой няма да ти даде чаша вода.
Йорданка се усмихна. На отражението си в огледалото в коридора. Усмивката ѝ беше твърда и чиста.
— Ще си купя диспенсър. С доставка до вратата.
Тя изчака стъпките по стълбите да затихнат. После отиде в кухнята. Седна на масата. Кафето беше горещо, прясно, ароматно. В апартамента беше тихо. Нямаше счупени играчки. Нямаше мръсни чинии. Нямаше разпилени дрехи. Имаше само светлина, тишина и уханието на прясно изпечен кекс. За първи път от много години апартаментът принадлежеше само на нея.
Тя отпи глътка и затвори очи.
