Аз съм Величка, живея в Габрово от петдесет и три години и работя като чистачка в общинската болница. Не съм от тези, дето обичат да клюкарстват, но каквото видях онзи вторник пред ветеринарната клиника на доктор Асенов, не мога да го забравя.
Клиниката е точно срещу спирката, откъдето взимам автобус номер четири всяка сутрин в шест без петнайсет, за да стигна на смяна. Знам мястото наизуст — жълтата табела, олющена в единия ъгъл, миризмата на дезинфектант, дето стига чак до тротоара, кучешкия лай, който не спира почти никога.
Доктор Емил Асенов беше станал нещо като местна знаменитост през последните две години. По селата около Габрово и в самия град го знаеха като човека, който лекува бездомни кучета без пари, дето кара стар пикап и обикаля с него да прибира ранени животни от пътя. Имаше страница във Фейсбук с почти четирийсет хиляди последователи, снимки с усмихнати кучета, истории как е спасил еди-кое си куче от изоставане, от глад, от бой. Хората пращаха дарения — по пет, по десет лева, някои и повече. Купуваха му фураж, лекарства, а веднъж цяло село от Дряновския край събра пари и му подариха нов хладилник за клиниката.
Аз лично го харесвах. Веднъж му занесох едно коте, дето някой беше изхвърлил в контейнера зад блока ми на улица „Априлов". Той не поиска и стотинка, само ме помоли да разкажа за клиниката на съседите.
Онзи вторник обаче пред входа имаше кола на телевизията и двама души с камера. По-късно разбрах — журналистка от една централна медия беше дошла с документи в ръка, твърдеше, че част от парите за дарения не отиват за лекарства, а в лична сметка. Че някои от кучетата по снимките изобщо не са били болни, само разрошени и изкъпани специално за кадър. Че една жена от Севлиево му е дала хиляда и двеста лева за операция на куче, което всъщност е било приспано седмица по-рано.
Стоях на спирката с найлонова торба, в която носех обяд — баница с лук, увита в кухненска кърпа — и гледах как хората се събират. Един мъж с кожено яке крещеше, че „това копеле е взимало пари от пенсионери". Една възрастна жена плачеше и повтаряше, че тя лично му е пращала по петдесет лева всеки месец от пенсията си, дето е само петстотин и десет.
Асенов излезе от клиниката блед, с престилка, изцапана с кръв — истинска, от операция, която тъкмо беше прекъснал. Не отрече нищо направо. Каза само: „Елате да видите документацията. Елате да видите кучетата." Гласът му трепереше, но не от вина — по-скоро приличаше на човек, комуто внезапно му вадят пода изпод краката.
Автобусът ми дойде и трябваше да тръгвам. През прозореца видях как журналистката подава микрофон на жената, дето плачеше, а Асенов стои настрани, вече без публика около него, само с една ръка облегнат на стената на клиниката, сякаш му се завива свят.
През следващите три седмици историята гърмя навсякъде. Прокуратурата в Габрово отвори преписка. Излязоха банкови извлечения — наистина имаше суми, теглені в брой, наистина част от парите не съвпадаха точно с фактурите за лекарства. Но излязоха и други неща: договор за наем на самата клиника, дето Асенов плащаше от джоба си, защото общината отказваше да му даде помещение безплатно; разписки за операции, дадени наистина безплатно на хора, които не можеха да платят; показания на шестима ветеринарни техници, работили с него, че никога не са виждали да фалшифицира снимки.
Аз минавах покрай клиниката всяка сутрин и виждах как броят на хората намалява, после пак расте, после пак намалява. Едни го проклинаха, други му носеха цветя пред вратата — жест, дето ми се стори абсурден, все едно е умрял, а той просто седеше вътре и чакаше делото.
Не знам какво точно е станало с всичките пари. Не бях там, когато счетоводителят обяснявал разликите пред следователя, не видях документите отблизо. Но видях едно нещо, дето никой репортаж не показа.
Беше сряда сутрин, малко след седем, аз тъкмо влизах в болницата на смяна. До ъгъла на улица „Раковски" стоеше възрастен мъж с патерица, а до него — куче, немска овчарка на три крака, дето Асенов беше прибрал предната зима от магистралата. Мъжът чакаше пред заключената врата на клиниката — беше неделя за прегледа на кучето, но Асенов не беше дошъл, задържан бил в прокуратурата за разпит.
Мъжът с патерицата седна на бордюра, кучето легна до него и той просто зачака. Аз не спрях, минах покрай тях с торбата си с баница, защото смяната ми започваше след десет минути и не исках да закъснявам. Но видях как той гали кучето по главата, бавно, сякаш това е единственото, дето може да направи.
Три месеца по-късно делото приключи с условна присъда — установи се, че част от парите наистина е използвал за лични нужди, около осем хиляди лева за две години, но също, че лекувал безплатно повече от триста животни, чиято документация съвпадаше напълно. Съдът реши да не го лиши от право да упражнява професия.
Клиниката отвори отново през октомври. Първия ден дойдоха само петима клиенти. Мъжът с патерицата и кучето с три крака бяха първи на опашката.
Аз вече не минавам оттам всяка сутрин — прехвърлиха ме на друга смяна миналата година. Но веднъж, случайно връщайки се от аптеката на булевард „Могильов", видях през прозореца на клиниката доктор Асенов, приведен над маса, стриктно записващ нещо в тетрадка — не на компютър, а на ръка, в тетрадка с твърди корици, каквато преди не използваше. До него имаше кутия с надпис „Дарения — само в брой, разписка веднага".
Не влязох да проверя. Не е моя работа да съдя какво е било истина тогава и какво е сега. Просто минах покрай витрината, видях кучето с три крака, легнало под масата му, и продължих към спирката, защото автобусът ми идваше след четири минути.
