Работя като касиерка в аптеката на ъгъла на улица „Раковски" в Пазарджик вече седемнайсет години, откакто дойдох от Пловдив след развода. От тезгяха се вижда пряко входа на съседния блок и от там познавам почти всички истории на квартала — кой с кого не си говори, кой чака внуци, кой купува повече лекарства за сърце, отколкото трябва. Госпожа Радка от втория етаж на номер 14 идваше всеки вторник за инсулина си и всеки път ми разказваше по нещо — не защото имах време да слушам, а защото на касата няма опашка в десет сутринта и старите хора говорят с първия срещнат.
Тя беше на шейсет и осем, вдовица от осем години, живееше в двустаен апартамент, купен още при социализма, платен изцяло, без ипотека. Синът ѝ Пламен се беше оженил преди четири години за момиче на име Виктория, която работеше в счетоводна кантора някъде към центъра. Двамата живееха под наем в квартал „Дружба" и плащаха триста двайсет лева месечно — сумата я знам, защото Радка ми я повтаряше всеки път като молитва, сякаш повтарянето щеше да я намали.
Онзи вторник в началото на март, докато ѝ броях рестото, тя ми каза нещо различно от обичайното. Каза, че Пламен я помолил да пусне тях двамата да се преместят при нея — временно, докато съберат пари за самостоятелно жилище. Аз си помислих, че е хубава новина, майка и син под един покрив, компания за възрастна жена. Радка обаче стоеше пред щанда и въртеше кесията с лекарствата в ръце, без да я прибира в чантата си, сякаш вече не бързаше за никъде.
Не проговори веднага. После каза само: „Втората стая е на Мирослав, откакто почина. Не съм пипала нищо там."
Мирослав беше по-малкият ѝ син, загинал при катастрофа на пътя за Велинград преди единайсет години, когато бил на двайсет и три. Аз не го познавах лично, но цялата аптека знаеше историята — Радка водеше цветя на аптечния хладилник за студен чай всяка Задушница и купуваше две опаковки аспирин, макар да живееше сама, „защото Мирко имаше главоболия през пролетта, навик ми е." Стаята му стоеше непокътната единайсет години — леглото със същата покривка, плакатите по стените, дори чашата му за зъбни четки в банята.
Мина месец. Радка идваше по-рядко, а когато идваше, изглеждаше отслабнала — не физически, а сякаш нещо вътре в нея се беше свило. Един ден дойде не във вторник, а в петък, без ред за лекарства, само да седне за пет минути на пейката пред входа на аптеката, докато си почина. Аз излязох при нея с чаша вода, защото беше горещо за април.
Тя ми разказа, че Виктория преместила нещата на Мирослав в мазето — сама, без да пита никого — и превърнала стаята в кабинет, откъдето работела вкъщи два дни седмично. На стената, където висял плакатът на любимия му отбор, сега имаше дъска с графици. Радка не се била скарала на снаха си. Просто влязла една вечер да си вземе якето от гардероба в старата стая на Мирослав и не намерила нищо от него — само бюро, стол и принтер.
Попитах я дали е говорила с Пламен. Каза, че синът ѝ ѝ отговорил: „Мамо, той е мъртъв единайсет години. Не можем да живеем в музей заради стая, дето стои затворена."
Радка не спореше с тази логика на глас. Но от онзи ден престана да влиза в апартамента през централния коридор, откъдето се минаваше покрай бившата стая на Мирослав — заобикаляше през кухнята, дори когато беше по-дълъг път до банята.
През май се случи нещо, за което разбрах не от самата Радка, а от съседката ѝ Йорданка, която също пазаруваше в аптеката. Йорданка ми каза, че Виктория сменила ключалката на входната врата на апартамента — не на стаята, а на цялата врата — докато Радка била на преглед в болницата за един ден. Когато Радка се прибрала вечерта, старият ѝ ключ не влизал. Позвънила. Отворил ѝ Пламен и обяснил, че сменили бравата, защото старата „заяждала", а на нея забравили да ѝ дадат нов ключ, но щели.
Йорданка ми каза, че Радка стояла на прага на собствения си апартамент близо десет минути, преди сина ѝ да я пусне вътре.
Не видях Радка близо три седмици след това. После дойде един вторник, обичайния ден, и купи инсулина си както винаги. Носеше найлонова торба, различна от обичайната ѝ чанта — по-голяма, с дръжки, каквато не бях виждала преди у нея. Не попитах за какво е. Тя плати, прибра рестото и на излизане каза, сякаш на себе си, а не на мен: „Днес отивам при нотариус Драгомирова на булевард „България"."
Разбрах цялата история чак през юли, когато Радка дойде отново — този път не за инсулин, а за да ми благодари, задето през онзи труден месец винаги съм ѝ подавала чаша вода и не съм я разпитвала излишно.
Оказа се, че в деня с торбата тя не отивала при нотариуса за да променя завещание в полза на Пламен, както той очаквал, когато научил за срещата. Отишла да състави дарствен акт — на племенницата си Даниела, дъщеря на починалата ѝ сестра, момиче на двайсет и шест години, което работеше като медицинска сестра в градската болница и наемаше стая от три години, защото не можело да събере пари за самостоятелно жилище. Радка ѝ прехвърлила апартамента изцяло, при условие, че тя, Радка, ще живее там до края на живота си, с право на обитаване, вписано в акта — юридически гарантирано, необратимо.
На Пламен казала едва след като актът бил вписан в Агенцията по вписванията. Занесла копие от документа в найлонова папка на масата в кухнята и му го оставила да го прочете, докато тя си наливала чай. Не викала, не обяснявала. Само добавила едно изречение, което Радка ми повтори дума по дума, защото явно го беше повтаряла и на себе си много пъти: „Ключалката се сменя веднъж. После вече знаеш кой има ключ и кой не."
Пламен и Виктория напуснали апартамента до края на юли — намерили друго жилище под наем, пак триста двайсет лева, но вече без майка му на прага. Радка ми каза, че Даниела пренесла малкото си багаж през август и първото нещо, което направила, било да остави стаята на Мирослав такава, каквато си беше — не от сантименталност, а защото Радка я помолила и Даниела ѝ отговорила само: „Не бързам за нищо, лельо."
Радка все още идва всеки вторник за инсулина си. Вече не носи найлонова торба и не заобикаля през кухнята. Миналата седмица ми каза, че Даниела започнала да пере пердетата на терасата в събота сутрин, точно като преди, когато Мирослав беше жив и това беше негова задача. Не каза нищо повече по въпроса. Прибра рестото, каза „до вторник" и излезе на слънцето по улица „Раковски", както винаги.
