Не ти харесва – прибирай се при майка си – каза Ганка Петрова, без дори да се обърне. Стоеше до прозореца на спалнята на третия етаж и гледаше паркинга на блока на улица „Дунав" в Пловдив, сякаш точно с двора водеше този разговор, а не със снаха си.
Мария замръзна на прага с плика от „Лидл" в ръка. Мляко, хляб, пилешко за супата – нищо от това вече нямаше значение. Лицето ѝ не трепна. Беше се научила на това през последните осемнайсет месеца – толкова точно траеше съвместният живот със свекървата.
Ганка се беше нанесла при тях преди година и половина. Трябваше да е за три седмици, защото в нейния апартамент в квартал „Тракия" уж съседът отгоре ги беше наводнил. Ремонтът отдавна беше приключил, ключовете от собственото ѝ жилище си стояха в чантата – а тя си остана. Като фотьойл, който някой е внесъл в хола „временно" и после е забравил да изнесе.
Апартаментът беше четиристаен, в панелен блок от деветдесетте. Кредитът – хиляда и осемстотин лева месечно – го плащаше Мария, сама, от заплатата си като управител на отдел в строителна борса. Съпругът ѝ Дарин държеше семейния автосервиз на булевард „Васил Априлов", същия, който преди беше на баща му. При него парите винаги свършваха по-рано, отколкото идваше срокът за вноската. „Клиентът не плати", „резервната част трябваше да купя от джоба си", „мама зае пари и още не ги върна" – всеки път различна версия на една и съща песен.
В петък вечерта Ганка беше събрала гости. Съседката Пенка с мъжа си и някакъв чичо Стефан, когото Мария беше виждала може би за втори път в живота си. Настаниха се в кухнята, извадиха домашна ракия, телевизорът гърмеше на максимум – мач на Ботев.
Мария се прибра от работа в седемнайсет и петнайсет. На плота – купчина мръсни чинии от предишното такова събиране, пепелник, пълен до горе, на пода изсъхнало червено петно, изглежда от боров сок. Надникна в хола.
— Дарин. — Съпругът ѝ лежеше на дивана, прелистваше нещо на телефона. — Видя ли какво става в кухнята?
— Ами мама е дошла с хора. — Сви рамене. — Какво лошо има?
— Нищо — каза тихо. — Абсолютно нищо.
Отиде в спалнята, заключи вратата и седна на ръба на леглото с телефона в ръка. Отвори банковото приложение, провери баланса – дванайсет хиляди лева в спестовна сметка, нейна, само нейна, събирани от две години за всеки случай. Още не знаеше точно за какъв случай. Сега започваше да разбира.
През следващия месец броеше. Не сълзи – сметки. Колко пъти Ганка канеше хора без да пита. Колко пъти Дарин казваше „ами тя ми е майка" вместо каквото и да било друго. Колко пъти самата Мария миеше след тях чинии в един през нощта, защото сутринта тръгваше на работа, а свекървата спеше до единайсет.
Кулминацията дойде в събота в началото на септември. Ганка беше поканила „няколко души" за рождения ден на сина си Дарин – негов, не неин – без да пита Мария, без да пита дори самия имениик. Поръча кетъринг, купи алкохол, наредиха маси на терасата и в хола. Петнайсет души. Мария се беше върнала от командировка в София ден по-рано от планираното, точно за да успее за рождения ден на мъжа си. Отвори вратата с ключа си – а бравата не се завъртя. Заключена отвътре с допълнително резе, което никой преди не беше монтирал.
Позвъни на домофона. Отвори Ганка, с престилка, с точилка в ръка.
— А, ти си. По-рано се върна. Тук тъкмо приготвяме нещата, може ли по-късно да дойдеш?
Мария стоеше на прага на собственото си жилище и гледаше жената, която току-що я беше попитала дали може да дойде „по-късно" в собствения си дом. Зад гърба на Ганка в кухнята се суетеше Пенка, на масата лежаха подаръчни пакети, които Мария не беше купувала. Дарин седеше на масата и се смееше на нещо, което тя не чуваше.
Не каза нищо. Влезе, подмина свекървата, отиде право в кабинета, където в едно чекмедже на бюрото държеше папка с документи. Нотариален акт за жилището – само на нейно име, защото така се бяха уговорили с Дарин от самото начало, за да избегнат съпружеска имуществена общност заради дълговете му от предишната връзка. Договор за кредит. История на вноските.
Излезе с папката под мишница, без да сваля палтото си. До вратата спря за миг – не за да каже нещо, а просто за да закопчае едно копче.
— Мария, какво правиш, сега ще дойдат хора — подхвърли Дарин и се надигна от масата.
— Отивам при нотариус. В понеделник. Разделен режим на имуществото вече имаме, сега ще уредя условия за наем за майка ти. Пазарната цена за стая в този квартал е около четиристотин лева. Или плаща, или се изнася до края на месеца.
В кухнята застина всичко, макар телевизорът да продължаваше да играе. Ганка остави точилката.
— Аз? Да плащам? В собствения… — не довърши, защото изречението нямаше как да завърши. Жилището не беше нейно.
Понеделник. Нотариалната кантора на площад „Централен", две пресечки от работата на Мария. Подписа анекс към предишния имуществен договор, потвърждаващ, че жилището – заедно с целия самоучастие и изплатения дотогава кредит, шейсет и пет хиляди лева – остава нейна изключителна собственост. Към папката добави още един документ: отмяна на пълномощното за сметката, което навремето, във вълна на доверие, беше дала на Дарин за общите разходи.
Вечерта смени ключалката. Не от драматизъм – ключарят от улица „Христо Ботев" дойде за четирийсет минути, смяната струваше сто и двайсет лева. Нови ключове – два комплекта. Единият за себе си. Другият остави на масичката в антрето, за Дарин, с бележка: „За теб остава ключ. За майка ти – срок до края на месеца, както е по договора за наем, който можете да обсъдите в кантората, при същия нотариус, при когото бях и аз."
Ганка се изнесе на двайсет и осми септември, в наето гарсониера в квартал „Кючук Париж" – с пари, които накрая сама трябваше да намери, защото синът точно тогава „имаше недостиг от клиент". Почука още веднъж на вратата на Мария, вече с куфар в ръка.
— Ти наистина ли мислиш, че така може? Да изгониш майката на сина си от дома?
Мария стоеше на прага, в ръката си държеше телефона с отворено банковото приложение – същото, в което осемнайсет месеца по-рано беше проверявала баланс от дванайсет хиляди лева. Сега сумата беше друга, по-висока – защото от месец никой не добавяше към сметките за ток и вода, които преди растяха заради гости всеки петък.
— Това не беше твоят дом — каза тя. — Беше моят. Винаги е бил.
Затвори вратата. Не я тръшна – просто завъртя новата ключалка, тази за сто и двайсет лева, и се върна в кухнята, където на плота стояха една чиния, една чаша и спокойствието, което най-накрая принадлежеше само на нея.
