Дъждът в Смолян валеше от три дни без прекъсване, когато Веселин Тодоров затвори геоложката си лаборатория и седна пред компютъра с чаша изстинало кафе. На екрана — снимки от последната му експедиция в Южна Америка, изпратени от колега бразилец преди месец. Веселин, на петдесет и осем години, преподавател по геология в Пловдивския университет, ги отваряше за десети път тази вечер, сякаш търсеше в тях отговор на въпрос, който не смееше да зададе на глас.
Въпросът се казваше Радост — дъщеря му, двадесет и шест години, биоложка, която от три седмици не му вдигаше телефона.
Всичко тръгна от една свада на терасата на къщата в Пампорово, миналата пролет. Радост беше получила покана за научна експедиция до планина, за която баща й никога не беше чувал — Рорайма, на границата между Венецуела, Бразилия и Гвиана. Плоска отгоре, заобиколена от отвесни стени, високи по няколкостотин метра. На върха — свят, откъснат от всичко останало: тъмни скали, извайвани от водата и вятъра милиони години, естествени басейни, кристални образувания и растения, каквито никъде другаде по земята не растат, включително месоядни видове, хванали в капана си насекоми край локвички дъждовна вода.
— Няма да ходиш — беше казал Веселин тогава, стиснал парапета на терасата толкова силно, че кокалчетата му побеляха. — Майка ти умря на планина. Няма да те загубя и теб.
Майката на Радост, Илияна, беше алпинистка. Загина преди единадесет години при изкачване в Пирин, когато Радост беше на петнадесет. Веселин продаде тогава семейната вила край Банско — мястото, свързано с най-щастливите им спомени, но и с последното сбогуване — и се закле, че дъщеря му никога няма да поеме по същия път.
Радост не отговори нищо на терасата. Прибра си документите, купи билет с парите от стипендията си и замина, без да остави адрес.
Сега, три седмици по-късно, Веселин преглеждаше снимки на планина, която приличаше на декор от друга планета. На едно от изображенията — плато на височина около 2810 метра, забулено в мъгла, сякаш самото небе беше пуснало корени в камъка. Точно тази гледка беше вдъхновила Артър Конан Дойл да напише „Изгубеният свят" — място, останало недокоснато толкова дълго, че там оцеляват форми на живот, срещани в шепа други кътчета на планетата.
Телефонът иззвъня в единадесет без петнадесет вечерта. Не беше Радост — беше непознат номер с код +58, венецуелски.
— Господин Тодоров? Обажда се доктор Ана Мендес, ръководител на експедицията. Става дума за дъщеря ви.
Стомахът на Веселин се сви на топка.
— Какво е станало?
— Радост е добре, не се тревожете за здравето й. Но… преди два дни при слизане от платото се изгуби връзка с базовия лагер. Открихме я снощи, невредима, в една пещера близо до водопада Кукенан. Тя настоя аз лично да ви позвъня, защото знаела, че вие сте единственият, който наистина ще разбере какво е открила там.
Веселин седна тежко на стола до бюрото си, кафето се разля по разпечатаните снимки.
— Открила е нещо?
— Нов вид растение-хищник, ендемичен само за онази пукнатина в скалата. Но не затова ви звъня. Тя написа писмо — помоли ме да ви го прочета, ако… ако нещо се случи с връзката. Мога ли?
Веселин кимна, макар докторката да не можеше да го види, после се насили да произнесе:
— Четете, моля.
Гласът от другата страна на океана заговори бавно, превеждайки от испански написаните на бърза ръка думи на дъщеря му:
„Тате, лежа тук в тази пещера и гледам същите скали, дето е гледала мама преди двайсет години, когато е дошла тук с една снимка в бележника си — знаех, че е идвала, намерих го в архива на факултета. Не дойдох, за да те нараня. Дойдох, защото исках да разбера защо тя обичаше височините повече от страха. И разбрах нещо друго — тя не е умряла заради планината. Умряла е, защото ти никога не си й простил, че отиде, а тя никога не си е простила, че те остави сам с мен. Аз няма да повтарям тази грешка. Прибирам се догодина, ще ти покажа растението, кръстих го на нея — Утрикулария Илияна."
Веселин затвори очи. В стаята се чуваше само тиктакането на старинния часовник, подарък от Илияна за петата им годишнина.
На следващата сутрин той отиде в нотариалната кантора на улица „Раковски" в Пловдив с папка документи под мишница. Продаде апартамента под наем, който пазеше от години „за черни дни" — сто и десет хиляди лева влязоха по сметката му същия следобед. Част от парите — четиридесет хиляди — прехвърли директно на банковата сметка на дъщеря си, с превод „За следваща експедиция и за отпечатване на научната статия". Останалите отдели за фонд, който основа седмица по-късно на нейно име, за млади учени без средства за теренна работа.
Радост се обади сама, три месеца по-късно, от летище София.
— Тате, защо ми преведе толкова пари? Не се налагаше.
— Наложи се — каза той, стиснал телефона с две ръце, докато чакаше на паркинга пред терминала. — Купувах си билет обратно към теб. Плащал съм единадесет години за страх, който вече не искам да нося.
Когато вратите на пристигащите се отвориха, тя вървеше с раница и куфар, пълен с образци от планината, увита в кристалния прах на Рорайма. Веселин не каза нищо за прегръдка, нито за сълзи — просто взе куфара от ръцете й и го понесе към колата, както носеше багажа й, когато беше на седем и се връщаха от летен лагер.
— Утрикулария Илияна — каза само той. — Хубаво име.
— Расте само на едно място по света — отвърна Радост. — Точно като нея.
