Студеният февруарски вятър свистеше през прогнилите дъски на старата къща в Горно Люляково. Стефка се беше свила на кълбо върху железния креват, завита с две одеяла и старо палто. До нея, под мишницата ѝ, спеше котаракът Писан — единственото живо същество, останало ѝ на този свят.
— Търпи, старо коте — прошепна тя, пръстите ѝ бавно минаваха през сплъстената му козина. — Утре ще ида до село. Може да дадат нещо от магазина. Ако не… ще си легнем и ще чакаме пролетта.
Писан измяука тихо. Не беше ял от два дни. Мишките в мазето ги беше изял още през есента.
Къщата беше тъмна. Електричеството спряха преди месец заради неплатени сметки. Последната свещ беше догаряла снощи. Вятърът блъскаше капаците на прозореца в кухнята и влизаше през пукнатините. Стефка затвори очи и се опита да не мисли за глада, който я стискаше под лъжичката.
Навън беше минус десет.
***
Шумът я събуди. Не вятърът — този път беше друго. Мъжки гласове, трясък на врата, двигател. Писан скочи от леглото, изсъска и се скри под масата.
Стефка се надигна бавно. Ставите я боляха. Стъпалата ѝ докоснаха ледения дюшем, докато напипваше чехлите. Чу потропване по вратата — силно, настоятелно.
— Отворете! Има ли някой?
Тя се поколеба. Кой ще търси стара жена в това забравено от Бога място? Може би съдебен изпълнител. Може би някой с лоши намерения. Но гласовете звучаха млади и някак… весело.
Вратата скръцна и Стефка надникна през тясната цепка.
На двора, потънал в сняг до колене, стоеше голям джип с ремарке. До него трима млади мъже в дебели якета газеха снега и разтоварваха чували. Единият — висок, с прошарена брада, държеше моторна резачка. Другите двама носеха кашони.
— Какво искате? — гласът ѝ трепереше, но се опита да го направи твърд. — Нямам пари. Сбъркали сте къщата.
Мъжът с брадата спря и се усмихна.
— Госпожа Стефка Димитрова ли сте? Вие сте в списъка ни. Ние сме от планинската спасителна служба. Казвам се Момчил. Идваме да ви помогнем.
— Ама аз нищо не съм плащала…
— И не трябва. Безплатно е. Разрешавате ли да вляза? Трябва да поговорим.
Стефка отвори вратата по-широко, но веднага вдигна ръка.
— Чакайте. Как така безплатно? Кой плаща за всичко това? Не искам чужди подаяния. Цял живот съм се оправяла сама, и сега ще се оправя.
Момчил спря на прага, сне шапката си и я погледна сериозно.
— Не са подаяния, бабо Стефке. Има хора, които даряват. Ние само доставяме. Кметът на Люляково ни даде вашия адрес. Знае, че сте самичка тук.
Единият от другите мъже, по-млад и нетърпелив, пристъпи напред.
— Абе, жено, замръзваме тук отвън. Ще ни пуснете ли, или да си ходим?
Момчил го изгледа остро, но Стефка усети как нещо в гърдите ѝ се сви. Гордостта ѝ се бореше със студа и глада. После погледът ѝ падна върху Писан, който надничаше изпод масата със свити уши. Въздъхна.
— Влезте. Но да знаете — нищо нямам за вас. Дори водата ми е ледена.
Момчетата влязоха и се огледаха. Момчил веднага забеляза празната печка и тъмнината.
— Дърва имате ли?
— Свършиха още декември. Клонки горя.
Той кимна към другите двама.
— Ванкате, Ицо — донесете дърва от ремаркето. И двете газови бутилки.
Най-младият, Ванката, остави кашоните на масата, но не се сдържа:
— Леле, пълен мрак е тук. Като в гробница.
— Ванкате! — скастри го Момчил тихо. — Излизай и носи дърва.
Стефка не каза нищо, но челюстта ѝ се стегна обидно. Тя седна на ръба на кревата и загледа мълчаливо как мъжете щъкат навън, после вътре, разчистват печката, редят дърва и палят огъня. Само когато пламъците припламнаха и облизаха ръждясалата решетка, раменете ѝ леко се отпуснаха.
Момчил се приближи.
— Може ли да седна?
Тя кимна, все още сдържана. Той придърпа единствения стол и въздъхна.
— Не му се сърдете. Ванката е още хлапак. Но добро момче, иска да помага, само дето езикът му изпреварва ума.
— Аз не съм гробница — каза Стефка тихо. — Това си е моят дом.
— Зная — Момчил се наведе напред и заговори по-меко. — Вижте, ние от две години обикаляме тези махали. Преди време спасихме един дядо горе в Долно Люляково — беше паднал в снега и не можеше да стане. Оттогава направихме тази програма. Събираме дарения — храна, дърва, батерии, каквото хората дадат — и ги разнасяме на старите хора. Не сме чиновници, не сме и държава. Просто хора, дето искат да помогнат. Разбирате ли?
Стефка слушаше и нещо в нея бавно омекваше. Но все още имаше съпротива. Тя огледа кашоните, които Ванката беше струпал на масата — брашно, мед, хляб, боб. Не можеше да повярва, че всичко това е за нея.
— А ти? — попита тя. — Ти защо го правиш? Не ми приличаш на човек с много свободно време.
Момчил се засмя уморено.
— Защото имам малка дъщеря. На седем години. Болна е, и то сериозно. Аз всеки ден се чудя какво ще стане с нея, ако ние с жена ѝ я нямаме. И тогава си казвам — ако някой на нея ѝ подаде ръка, когато е самичка… ще означава целия свят. Е, реших, че мога да бъда тази ръка за някого другиго. Утре цял ден ще обикаляме още старци. А довечера ще се прибера при нея.
Стефка мълча дълго. После стана и отиде до стария гардероб. Отвори го бавно и от долния рафт извади кутия, която не беше пипала от години. Вътре бяха спомени — писма, снимки. И нещо друго. Тя го разгъна и го положи на масата.
Беше чифт вълнени чорапи. Дебели, на червени и жълти райета. Изплетени преди повече от двадесет години.
— Това е — каза тихо тя, държейки ги с две ръце. — Моят мъж, горският Петър, ги носеше, когато ходеше в планината. Умря преди петнайсет години. Но тези чорапи… никога не се скъсаха.
Тя ги побутна към Момчил.
— Вземи ги. Не за теб. За малката ти щерка. Каза, че е болна. Да са ѝ за спомен. И за здраве. От мен — подарък.
Момчил пое чорапите и ги погледна. Усмивката му изчезна. После бавно ги притисна до гърдите си.
— Ще ѝ ги дам. И ще ѝ разкажа за вас. Благодаря ви, бабо Стефке.
В този момент Ванката се провикна откъм вратата:
— Шефе, намерих още едно нещо в колата!
Той влезе, задъхан, с голям пакет в ръце. Беше радио с батерии — черен апарат със сребърна антена.
— Откъде го имате? — попита Момчил.
— Ами от даренията. Беше за този дядо от Камен дол, но той почина миналата седмица. Помислих си…
Ванката погледна Стефка и замълча, изведнъж неуверен. Тя се изправи и пристъпи към него. Протегна ръка и докосна радиото с върховете на пръстите си.
— Моят Петър имаше същото. Преди години. После спря да работи.
Тя се разплака. Без силен звук, само сълзите се търкулнаха по бръчките ѝ. Ванката прехапа устна и внимателно сложи радиото на масата. После извади от джоба си две резервни батерии.
— Сложих нови. Нагласих и антената. То работи.
Момчил стана и тихо даде знак на другите да излизат. На вратата се обърна.
— Утре сутринта ще минем пак. Ще оставим още дърва за банята.
Стефка ги изпрати до прага. Вятърът все още беше силен. Но когато затвори вратата, печката бучеше, лампата хвърляше мека жълта светлина, а Писан се беше изтегнал до огъня и мъркаше.
Тя седна до масата, поколеба се, после натисна копчето на радиото. Стаята се изпълни с пукане, после с далечен, но чист женски глас, който пееше стара градска песен. Песента, която Петър винаги си тананикаше, докато връзваше чорапите си на прозореца.
Стефка погали Писан зад ушите.
— Чу ли, коте? Утре пак ще дойдат. А довечера ще вечеряме топло.
Тя не каза нищо повече. Просто седна до печката, уви рамене с одеялото и слушаше как снегът скърца под нечии далечни стъпки.
