Работя като нотариус в Стара Загора от седемнайсет години. Виждала съм всякакви документи, всякакви подписи, всякакви сълзи над масата ми. Но онова, което се случи с госпожа Радева и снаха ѝ, го помня, защото свърши по начин, който не съм очаквала.
Казвам се Йорданка. Кантората ми е на втория етаж над аптеката на "Цар Симеон", точно над магазина за прежда, откъдето сутрин мирише на кафе от съседното заведение, а следобед — на нафталин, защото собственичката суши вълнени чорапи на прозореца. Онзи ден имах записан час в единайсет и половина. Дойде по-рано.
Казваше се Мирела, беше на трийсет и четири, работеше като касиер в супермаркет на смени. Дъщеря ѝ Ния — дванайсетгодишна, с очила, с раница на "Пепа Прасе", отдавна изгубила детския си вид — я чакаше на стълбите отвън, защото не пуснах децата в чакалнята, откакто едно момченце преобърна вазата с изкуствени лалета на бюрото ми.
Мирела дойде да провери документите за апартамента, който бе наследила от родителите си преди три години — двустаен на булевард "Руски", четвърти етаж, без асансьор. Държеше папка, стегната с ластик за коса вместо кламер — това ми направи впечатление, защото хората обикновено носят документите в найлонов плик от магазина.
— Искам да съм сигурна, че всичко е наред — каза ми. — Свекърва ми твърди, че апартаментът вече не е само мой.
Обясних ѝ, каквото знаех — че наследство, придобито преди брака или дори по време на брака, но по наследствен ред, си остава лична собственост и не подлежи на делба, освен ако собственикът сам не реши друго. Записах ѝ го и на лист, защото хората забравят приказаното под стрес, но пазят написаното.
Тя ми разказа останалото, докато чакахме куриера с преписа от Агенцията по вписванията. Не се оплакваше — просто разказваше, сякаш проверяваше сама себе си дали е сънувала.
Свекърва ѝ, Диана Костова, дошла предния ден в апартамента им — Мирела живее с мъжа си Пламен и с дъщеря ѝ от предишен брак, момичето с очилата — и хвърлила документи на масата за наследство. Заявила, че двамата с бащата на Пламен вече били намерили голяма къща в село Змейово, извън града, и че цялото семейство трябвало да продаде апартамента на Мирела и да се съберат там. Мирела отказала. Свекървата ѝ казала право в очите, че Ния "не е по кръв", че Пламен я осиновил от жалост, и че на нея, Диана, ѝ трябва истински внук.
— Каза ми, че съм временна жена с чуждо дете — повтори Мирела думите, без да повишава глас. Държеше телефона си в ръка, отворен на снимка на преписка с мъжа ѝ — той пишел на майка си: "Мамо, права си, тя е прекалено вързана за апартамента на родителите си, трябва да я убедим."
Дъщеря ѝ седеше на стълбите отвън и белеше слънчоглед от джобно пакетче, което ѝ бях дала аз — винаги държа едно в чекмеджето за клиентите с деца. Виждах я през стъклената врата. Не влизаше, не питаше нищо. Просто чакаше.
Куриерът дойде с преписа. Всичко беше точно както го знаех — апартаментът е изцяло на нейно име, съпругът няма никакви права върху него, освен ако тя не го впише доброволно. Обясних го отново, бавно, защото исках да е сигурна, че го е чула, не само прочела.
— А ако той е подписал нещо предварително с майка си? — попита тя. — Има някакъв "предварителен договор" за къщата.
— Предварителен договор за покупко-продажба на чужд имот е просто хартия — казах ѝ. — Без вашия подпис няма стойност.
Видях как раменете ѝ се отпуснаха с два сантиметра. Не се разплака. Само извади химикалка от чантата си и си записа нещо на гърба на папката, до ластика за коса.
Не знам какво се случи вкъщи онази вечер — предполагам разговор между съпрузите, защото след девет дни Мирела дойде отново, този път сама, без дъщерята на стълбите. Носеше същата папка. Поиска ми съвет как да учреди банкова сметка само на нейно и на дъщеря си име, отделно от семейния бюджет, и как да състави пълномощно, с което да отдава апартамента под наем без съгласието на съпруга — така, каквото беше правила и досега, само че сега искаше го документирано, черно на бяло, защото каза, "за да няма после втора версия на историята".
Изготвих ѝ пълномощното. Помогнах ѝ да открие отделна сметка в банката на ъгъла на "Хан Аспарух" — самата аз я придружих дотам, защото беше на пътя ми към вкъщи и денят се проточи. Наемателите от апартамента — млад лекар от болницата и жена му — превеждаха по четиристотин и петдесет лева месечно. Тя ми показа екрана на телефона, докато чакахме реда си на гишето — сумата беше там, черно на бяло, вписана в приложението на банката.
Три седмици по-късно я видях случайно на пазара до "Роден край", носеше пресни домати в найлонова торба и Ния до нея с нова раница — вече не с Пепа Прасе, а обикновена, тъмносиня, за седми клас. Мирела ми каза, че се е разделила с Пламен — не с трясък, а с едно писмо до нотариус, с което го уведомила, че оттегля всякакво право да представлява интересите ѝ пред трети лица, и с промяна на ключалката на входната врата, докато той бил на работа. На неговите вещи оставила кашон на стълбищната площадка с бележка да си ги вземе до края на седмицата.
Свекърва му, Диана, се появила на другия ден пред блока, звъняла на домофона половин час. Мирела не отворила. Видяла я през прозореца — жената стояла долу с найлонов плик в ръка, вдигнала глава нагоре, крещяла нещо, което от четвъртия етаж звучало само като шум на улицата. После си тръгнала.
— Единайсет години бях с него — каза ми Мирела на пазара, докато мереше доматите на ръка, преди да ги пусне във везната. — А апартаментът е моят, само моят. Вече го знам и на хартия.
Ния стоеше до нея и хрупаше нещо от целофанов плик — вафла, май. Не каза нищо, но за пръв път я видях да се усмихва, докато майка ѝ плащаше на продавачката и прибираше рестото в едно старо портмоне с скъсан цип.
Не знам какво стана после с Пламен — дали се премести при родителите си в Змейово, дали още чака някой да му отвори онази врата. Не е моя работа да питам. Моята работа свърши с подписа под пълномощното и с преписа от Агенцията. Но помня папката, стегната с ластик за коса, и как жената, която дойде да провери дали има право на собственото си, си тръгна с ключ, който вече беше сменила сама.
