— В неделя се събираме у теб, точка по въпроса! — процеди Веселина Христова в слушалката, без дори едно „здравей“. — Петдесетте на Ивайло се падат точно на осми февруари, кръгла дата е, не се спори. В твоя апартамент на „Гурко“ има място за всички, не като в нашата дупка на четвъртия етаж. Направи оная баница с праз, дето я правеше за Никулден. Само без тия твои билки, дето ги слагаш последно, направи я по старому. Ще сме към шест и половина. — Мама е права, Диа — грабна слушалката Ивайло, с оня провлачен, капризен тон, с който говореше винаги, сякаш прави услуга на цялото човечество. — И кажи на съседката отдолу да не хлопа по тръбите, ако решим да пуснем караоке. Все пак имам рожден ден веднъж годишно. Твоите приятелки не ги викай, ще сме си семейно — аз, мама, леля Стефка с братовчед им, и колегите от сервиза. Към петнайсет души стават. Парите за храна вземи от тия, дето ги пестяхме за Гърция през август. Хайде, размърдай се. Свободно.
Изгасна разговорът с късо изпиукване. Диана остана права в средата на празната кухня, залята от студената светлина на февруарския следобед, стиснала телефона до ухото си още цели десет секунди. В гърдите ѝ нямаше нито ярост, нито познатата парлива обида — само странна, звънтяща празнота, като течение в изоставена къща. Четири години брак минаха пред очите ѝ като низ от компромиси, в които нейното желание винаги оставаше последно. Апартаментът беше неин — от баба ѝ, покойница вече осем години — но роднините на Ивайло се държаха все едно правят на бедната сирачка някаква огромна милост, като изобщо стъпват тук.
Диана бавно свали ръка, отиде до прозореца и погледна оловносивите облаци над блоковете в квартал „Дружба“. После премести очи към запечатаните кашони, наредени спретнато до стената в антрето, и тихо, само с устни, каза:
— Добре. Празнувайте.
Към шест и половина пред входа на старата тухлена сграда вече беше шумно. Веселина, наметната с палто от изкуствена яка и пухкава якичка от фалшив самур, командваше слизането на цялата процесия. Ивайло, в тъмносиньо сако, което вече му стягаше в раменете и корема, оправяше нервно вратовръзката си и носеше под мишница полупразна бутилка мастика. Зад него пъхтеше леля Стефка с чанти, от които стърчаха пластмасови кутии с туршия и съмнителен домашен пача, а най-отзад — четирима едри мъже с кожени якета, колегите от автосервиза, вече „загряти“ с по две бири по пътя от спирката.
— Вальо, размърдай се бе! — изрева единият, широкоплещест с пурпурно лице на име Тодор. — Замръзнахме тука. Къде е онази баница на жена ти? Устата ми вече е пълна със слюнка.
— Ей сега, момчета, пет минути търпение — самодоволно се ухили Ивайло, придържайки тежката врата на входа. — Диана ми е обучена. Масата сигурно вече се къса. От сутринта е около печката.
Нахлуха шумно на третия етаж. Смях, тропот на тежки обувки и мирис на евтин тютюн изпълниха тясното стълбище. Ивайло застана пред добре познатата врата с номер тридесет и осем, накриво завинтен, и натисна звънеца два пъти. Отвътре отекна познатата мелодия. Секундите минаваха, но никой не бързаше да отвори.
— Диана! Отваряй, гости чакат! — сопна се юбилярят, ритвайки леко долния край на вратата с лъснатия си обувка. — К'во стана, оглуша ли? Пуснала е музика, сигурно.
— Все така е тя — стисна устни Веселина, поправяйки разкривената си коса. — Никакво уважение към свекърва и към мъж. Хората мръзнат на прага, а тя се туткала. Аз на нейните години…
Зад вратата се чуха тежки, равномерни стъпки. Съвсем различни от лекия, почти безшумен ход на Диана. Щракна долната ключалка, после плавно се превъртя резето. Вратата се отвори навътре.
Думите на Веселина заседнаха в гърлото ѝ. Ивайло замръзна с вдигната ръка над звънеца. Леля Стефка изпусна чантата и от нея с глух звук се търкулна буркан туршия.
На прага стоеше мъж. Висок, метър и деветдесет и пет, с широки рамене, опънали проста тъмна тениска, с гъста прошарена брада. По предмишниците му се виждаха избледнели военноморски татуировки, а в ръцете държеше масивна перфораторна бормашина, миришеща на нагрята прах и смазка. Погледът на дълбоките му сиви очи беше напълно спокоен, тежък и лишен от каквато и да е гостоприемност.
— Е? — изрони басово мъжът, оглеждайки пъстрата процесия.
Ивайло примигна объркано, отстъпи крачка назад и погледна номера на вратата. Тридесет и осем. Грешка не можеше да има. Обелената боя на рамката, драскотината до звънеца — всичко му беше познато.
— Ей, човек, ти кой си бе? — изтръгна от себе си юбилярят, опитвайки се да върне на лицето си стопанска увереност, но гласът му се пречупи предателски. — К'во правиш в моя апартамент? Къде е Диана?
Мъжът бавно премести поглед от Ивайло към синьото му сако, после към Веселина в лъскавата якичка, накрая сведе очи към буркана туршия в краката на леля Стефка.
— В твоя апартамент? — повтори той без сянка на емоция. — Интересна версия. Само че в нотариалния акт, който получих днес следобед в „Служба по вписванията“, пише друго име. Моето име. Стоян Радев Тонев. И тук няма никаква Диана. Тя замина сутринта.
Настъпи гробна тишина. Дори полуопиянените колеги на Ивайло веднага се стегнаха и се спогледаха, усетили нещо нередно.
— Как така продаден?! — изпищя Веселина, най-сетне връщайки си гласа. Лицето ѝ се покри с грозни червени петна, а якичката от изкуствен самур настръхна войнствено. — Лъжете! Това е апартаментът на снаха ми! Семейното гнездо на сина ми! Дошли сме тук да празнуваме юбилей! Как смеете да стоите по потник насред нашата собственост?! Веднага се махайте, инак ще викам полиция! Ще ви разкарам оттук!
Стоян дори не трепна. Постави внимателно бормашината на поставката за обувки, кръстоса мощните си ръце пред гърдите и се облегна с рамо на рамката. През тесния коридор вече се виждаше, че жилището изглежда съвсем чуждо: от пода бяха изчезнали познатите килими, по стените зееха празни петна, където преди висяха сватбени снимки, а във въздуха миришеше не на печена баница, а на вар, грунд и евтин разтворител.
— Полицията можете да я викате веднага, госпожо — невъзмутимо отвърна новият собственик. — Заедно с това ще подам жалба за опит за незаконно проникване и хулиганство. А колкото до „семейното гнездо“ — Диана Стоянова ми продаде тоя апартамент по спешна сделка. Подготвяхме я близо месец, капарото беше внесено преди две седмици, а днес приключихме всички финансови въпроси. Тя си взе личните вещи, предаде ключовете и отлетя. Къде — не докладва, пък и на мен ми е все едно.
Ивайло усети как земята бавно се измъква изпод краката му. В главата му сякаш избухна граната, разпръсквайки отломки от спомени. Замисленият поглед на жена му на вечеря. Внезапното ѝ съгласие да вземе цялата заплата за миналия месец. Кашоните в антрето, за които тя каза: „Стари неща, ще ги дам на благотворителна фондация“. Странният ѝ дълъг поглед в огледалото тази сутрин, когато той, събуден с махмурлук, промърмори нещо неясно и се обърна отново към стената.
— Не може да бъде… — прошепна Ивайло, посягайки към джоба на сакото си. Пръстите му трепереха толкова, че едва извади телефона. Натисна бърз избор. „Любимата“. Гласовата поща отговори веднага: „Абонатът е временно недостъпен“.
Набра отново. Същият безучастен отговор.
— Тя… блокирала ме е? — промърмори той, гледайки екрана невиждащо.
— Вальо, синко, какво става това! — завика майка му, хвърляйки се към него и хващайки го за ръкава. — Ограбила те е! Оставила те е без нищо на петдесетия ти рожден ден! В такъв ден! Ах ти, змия подла, ах ти, неблагодарница! Ние те приютихме, ние те извадихме на хората!
— Мамо, апартаментът беше неин отпреди брака — глухо изрече Ивайло, изпадайки в вцепенение. — Тя беше едноличен собственик… беше.
— И какво от това?! — не се спираше майка му, изпадайки в истинска истерия. — Ти беше вписан в адресната карта! Имаше право да живееш там!
— Отписан е — спокойно вметна Стоян, изваждайки от джоба на панталона си сгънат на четири лист. — По лична молба на собственика, на основание разтрогнат брак. Между другото, тя помоли да ви предам ето това.
Мъжът подаде на Ивайло плътен бял плик. Юбилярят го взе с вкочанени пръсти, разкъса края и извади сгъната наполовина бележка и ново удостоверение за развод, заверено със синия печат на съда. Молбата за развод, както се оказа, Диана бе подала през електронния портал още преди три месеца, а Ивайло, който никога не проверяваше електронната си поща, просто беше игнорирал всички съдебни съобщения.
Ивайло разгъна листчето. Почеркът беше спретнат, кръгъл, до болка познат:
„Здравей, Вальо. Честит юбилей. Винаги казваше, че съм длъжна да ти сложа маса. Сложих я — само че не празнична, а маса за преговори с брокера. Четири години бях за теб удобна прислужница: варих чорби, переж чорапите ти, търпях безкрайните поучения на майка ти и шумните ти приятели, дето гледаха на дома ми като на кръчма. Когато прекарах пневмония онази зима, майка ти каза, че се преструвам, за да не мия подовете преди нейното идване, а ти просто отиде в гаражите да пиеш бира, защото вкъщи „не се диша от микроби“. Парите за Гърция, за които се сети по телефона, стояха в моя депозит. Изтеглих ги до последната стотинка. Компенсация за нервите, които ми изяде тия години. Апартамента продадох на добър човек, с отстъпка заради спешността. За себе си купих малка къща до морето, в градче, чието име никога не си чувал, и билет само в едната посока. Багажът ти е в три сини чувала. Стоят при портиерката на партера. Прибери ги. Баницата си я направи сам. Бъди щастлив.“
Буквите се размиваха пред очите на Ивайло. В слепоочията му туптеше тежка, глуха болка. Зад гърба му преминаваха колегите. Тодор се изкашля неловко, почеса тила си и каза:
— Слушай, Вальо… Ние май ще тръгваме. Ще намерим някоя кръчма наблизо. Ти тук се оправяй със семейните работи. Честит рожден ден, общо взето. Дръж се.
Мъжете бързо, почти тичешком заслизаха по стълбите, без желание да стават свидетели на чужд позор и семеен крах. Леля Стефка трескаво се опитваше да прибере счупения буркан обратно в чантата, заливайки бетонните стъпала с туршиен разсол и охкайки шумно. Веселина дишаше тежко, лицето ѝ от пурпурно бе станало бледосиньо. Тя премести поглед към невъзмутимия Стоян, после към сина си, който стоеше с отпуснати ръце, наподобяващ издухан балон.
— Няма да си тръгнем! — внезапно изписка свекървата, пристъпвайки напред и опитвайки се да се промуши покрай рамото на исполина в антрето. — Ще влезем и ще я чакаме тук! Тя ще се вразуми! Ще заведем дело! Ще обявим сделката за нищожна! Вие сте измамник, в съговор сте с нея!
Стоян не помръдна и на милиметър. Просто издигна широката си длан, опирайки я на рамката на вратата, преграждайки прохода като гранитна плоча.
— Госпожо — произнесе той много тихо, но в тази тишина имаше толкова скрита заплаха, че Веселина неволно се отдръпна. — Аз съм майор от флота в оставка. Двадесет и две години служих по гарнизоните и съм виждал всякаква мръсотия. В ръцете си имам чисти документи, вписани в имотния регистър. Ако не напуснете веднага площадката пред моята врата, ще ви сваля по стълбите заедно с бурканите и юбиляря ви. Имате точно десет секунди. Времето тръгна.
Мъжът демонстративно погледна командирския часовник на китката си. Веселина се задъха от възмущение, но животинският страх се оказа по-силен от гордостта. Тя сграбчи Ивайло за ръкава и го дръпна:
— Хайде, Вальо! Да вървим оттук! Ще намерим адвокат! Ще я стрием на прах! Хайде, синко, ела у нас!
Ивайло не се съпротивляваше. Тръгна след майка си надолу по стъпалата, движейки механично краката си, като разглобена кукла. Полупразната бутилка мастика се изплъзна от отпуснатите му пръсти и се разби с глух звън на бетонната площадка между етажите, изпълвайки стълбището с остра спиртна миризма.
Стоян мълчаливо проследи с поглед процесията, докато стъпките по стълбите не заглъхнаха напълно. После поклати глава, изсумтя в брадата си и каза тихо в празнотата на стълбището:
— Хубаво семейство, няма що. Права е била момичето, от такива се бяга без да се обръщаш назад.
Прекрачи прага, затвори тежката врата и превъртя ключа във всичките три ключалки. В апартамента миришеше на свежест, свобода и начало на нов ремонт. Стоян вдигна бормашината от пода, натисна пусковото копче, заслушан в равномерния, уверен звук на мотора, и се приближи до стената на хола. Предстоеше му да събори старата преградна стена, за да направи пространството по-широко и светло — точно както отдавна мечтаеше.
По същото това време, на около триста километра южно оттам, автобус се спускаше по серпентините над Слънчев бряг. През прозореца се стелеше в залезните лъчи безкрайна бирюзова шир, оградена от бяла ивица прибой и тъмни силуети на кипариси. Диана седеше до прозореца, подпряла брадичка на дланта си. В скута ѝ лежеше нов паспорт без печат за брак и ключове от малка бяла къща с керемиден покрив, около която растеше див смокинов храст.
Извади от чантата телефона, включи го и изчака екранът да светне. Известията заваляха стотици: пропуснати обаждания от Ивайло, гневни гласови съобщения от свекървата, уплашени текстове от леля Стефка. Диана не отвори нито едно. Просто отвори страничния слот на телефона с тънка кламерка, извади пластиковата карта с номера, който познаваше цялата фамилия на бившия ѝ мъж, и я пусна внимателно в хартиената торбичка за отпадъци в джобчето на предната седалка. Вместо нея сложи нова, купена на летището преди полета.
Автобусът спря на малката автогара на градчето, миришеща на солена вода и печени чушки от съседната скара. Диана слезе последна, вдиша дълбоко въздуха и се усмихна — за пръв път от четири години леко, свободно и истински. Извади от чантата тефтерче, отвори празна страница и записа първото, което ѝ дойде наум:
„Да купя за къщата: кафемашина, топло одеяло, боя за терасата. И никога, при никакви обстоятелства, повече да не правя баница с праз.“
На следващата сутрин пощальонката ѝ занесе първото писмо на новия адрес — известие за вписване на прехвърлянето от нотариуса в София, с последна бележка в полето: сумата от продажбата, шестдесет и две хиляди лева, вече беше преведена изцяло по сметката ѝ. Диана сгъна листа, прибра го в кутия за обувки на горния рафт на гардероба и излезе на терасата да пие кафето си на слънце.
