Свекървата ми Златка пристигна във вторник вечерта, точно когато пуснах пералнята и се канех да си стопля остатъка от мусака. Звънецът звънна два пъти, сякаш с нетърпение.
Отворих вратата с мокри ръце, избърсах ги в джинсите. Тя стоеше на прага с три тесни кафяви пликове, притиснати към гърдите, сякаш носеше евангелие. Палтото й беше влажно от лекия ръмеж, който се беше залепил по улиците на Русе още от обяд.
— Влез, Златке, — казах и дръпнах да й направя път.
Тя влезе, окачи палтото на куката, която от месеци се клатеше, и без да продума, тръгна към кухнята. Там сложи трите пликове върху масата, до отворения лаптоп с таблицата за маршрутите, която преглеждах преди малко.
— Сега сте истинско семейство, значи и дълговете са общи. Ще ги плащаш, Илияна, — каза тя без поздрав.
Спрях на прага на кухнята. Пералнята избръмча, котката на съседката измяука някъде по стълбите.
— Какви дългове, Златке? — попитах, без да пипам пликовете. — Светльо има само един кредит за колата, и той си го плаща.
Тя поклати глава, сякаш бях дете, което не разбира от проста математика.
— Колата е най-малкият му проблем. Отвори, прочети. Повече няма да му крия пощата, не съм му пощенска кутия. Той е женен за теб, вие ще се разправяте.
После тръгна към вратата, без да каже нищо повече. Чух стъпките й по стълбите, после входната врата долу хлопна.
Останах сама. Взех единия плик. Адресът беше на апартамента на Златка в ж.к. Дружба, не на нашия. Подател: Частен съдебен изпълнител — Русе. Отгоре с червено мастило — „Изпълнително дело № 405/2024“. Другите два бяха от Районен съд — Русе. Единият клапан беше леко разкъсан, сякаш някой го беше отварял с нетърпение.
Седнах на стола. Не пипах пералнята, която вече въртеше на центрофуга. Просто гледах пликовете.
Светльо се прибра около осем. Влезе с усмивка, носеше торбичка от „Кауфланд“ — купил беше кисело мляко и домати за салата. Усмивката му изчезна, когато забеляза пликовете върху масата.
— Какво е това? — попита, оставяйки торбичката на пода.
— Пощата, която майка ти вече не иска да ти крие. Обясни ми.
Той въздъхна тежко, изтърси ключовете си на плота. Разказа ми познатата история — опитал да отвори автомивка с един приятел, взел кредит 15 000 лева, приятелят го зарязал, после кредитни карти, после за колата, за да изглежда добре пред мен, после сватбата, която била скъпа. Слушах го и усещах как възелът в стомаха ми се затяга.
— Дай телефона си, — казах.
— Защо?
— Дай телефона си, влизаме в портала на Камарата на частните съдебни изпълнители и проверяваме всичко. Или ти сам ми го показваш.
Той отвори уста, но не каза нищо. Извади телефона, отключи го с треперещи пръсти. На екрана светнаха четири червени плашки. Суми: 25 000 лева, 12 000 лева, 8 000 лева и 3 500 лева. Общо 48 500 лева.
Чух как хладилникът избръмча по-силно. Изправих се.
— Ти си знаел от самото начало.
Той не спори. Каза само:
— Мислех да оправя нещата, преди да разбереш. Исках да те предпазя.
На другата сутрин, вместо да отида на работа, отидох до ж.к. Дружба. Взех автобус № 7 от центъра, билетът струваше 1.60 лева. Шофьорът беше пуснал радиото, пееше се народна музика. Златка ме посрещна по халат, на печката вреше сладко от сини сливи. Въздухът беше сладък, задушлив. Тя ме покани вътре.
— Знаеше ли за дълговете му преди сватбата? — попитах направо.
Тя спря да бърка сладкото, сложи дървената лъжица на чинийка.
— Знаех. От миналата година.
— Защо не ми каза?
— Защото ти щеше да си тръгнеш. А той има нужда от човек като теб. Ти си разумна, работлива, имаш апартамент, няма да го оставиш. — Тя вдигна рамене и продължи да бърка. — Имаш и спестени пари. Ти самата казваше, че събираш за нова кола. Дай ги, покрийте половината, останалото ще го изплати.
Стиснах чантата си. Парите бяха 18 000 лева на влог в ОББ. Събирах ги три години. Не отговорих.
В сряда след работа се отбихме в „Кауфланд“. Светльо допря телефона си до терминала, но той светна в червено. „Грешка“, измърмори той и опита втора карта. Същият резултат. Хората зад нас започнаха да мърморят. Той почервеня, извади портфейла си — нямаше пари в брой. „Плати ти, после ще ти върна“, каза тихо. „Терминалът не е с грешка. Сметките ти са запорирани“, казах, докато поставях своята карта. В колата той не проговори. Въртеше волана рязко, сякаш колата беше виновна.
Вечерта в петък Светльо се прибра с бутилка вино и две кутии с паста. Сложи свещи на масата, усмихваше се неестествено широко.
— Илияна, намерих решение! — каза той, докато сипваше виното. — Взимаме кредит на твое име. Ти имаш чиста кредитна история, одобрението е сигурно. Затваряме всички мои дългове, остава само един кредит. Плащам аз, ти само подписваш.
Оставих чашата си. Той продължи да обяснява, чертаеше с пръст по масата, сякаш беше най-простото нещо на света.
— Светльо, — казах, — ако се разведем след година, този кредит остава на мен. Аз ще дължа на банката 50 000 лева, а ти ще си чист. Това е схема, не е решение.
Той се дръпна назад, сякаш го ударих.
— Значи ти не ми вярваш? Майка ми беше права за теб. Ти си студена, пресметлива, само за парите мислиш!
— Майка ти те наследи, знаеше за дълговете и не каза нищо. Сега двамата очаквате аз да ги платя с моите спестявания и моето бъдеще. Аз не съм ти банка.
Той грабна телефона, набра Златка, сложи я на високоговорител. Гласът й изпълни кухнята.
— Тя пак се церемони? — извика Златка. — Илияна, срамота! Мъж ти е затънал, а ти се държиш като чужда. Да не си мислиш, че ще намериш по-добър с твоя характер?
Взех дистанционното, намалих звука на телевизора в хола, който сам беше останал включен на новините. Изправих се.
— Светльо, събирай си багажа. Апартаментът е мой, купих го преди да те срещна. Няма да живея с човек, който планираше да ми прехвърли 48 500 лева дълг, а после ме нарича студена.
Той не повярва. Опита се да спори, да ми припомни как е сменял лулата в банята, как е купил новия телевизор. Аз мълчах. Извадих от килера голямата му спортна чанта и я сложих на леглото.
Тогава маската падна. Той започна да хвърля дрехи в чантата, да ругае, да тръшва вратите на гардероба. Накрая хвърли ключовете на пода.
— Никоя няма да те търпи! Ще останеш сама!
— По-добре сама, отколкото с 48 500 лева дълг, — казах и затворих вратата зад него.
Разводът отне шест месеца. Той не идваше на заседанията, сменяше адвокати, протакаше. През това време смених бравата, подредих документите си, проверих дали не е теглил бързи кредити на мое име. Беше чисто.
На втория ден след като получих решението за развод, направих нещо. Отворих приложението на банката на телефона си. Прехвърлих всичките си спестявания — 18 000 лева, — по сметката на фондация за правна помощ на жени, пострадали от финансово насилие. Написах в основанието: „За тези, които нямаха късмета да видят пликовете навреме“.
Натиснах „Потвърди“. Телефонът извибрира. После чух звънеца на входната врата три пъти. Не станах. После чух как блъска по вратата. Стоях в кухнята, държах телефона с отворен екран, на който още се виждаше потвърждението за превода. Телефонът звънна отново — обаждаше се Златка. Не отговорих. Загледах се в екрана, докато името й не изчезна. После изтрих номерата им.
Две седмици по-късно ги видях в мола в Русе. Минавах покрай булевард „Липник“, когато забелязах Светльо под ръка с момиче с евтино яке. Той й разказваше нещо, смееше се. Тя го гледаше влюбено. Не ги доближих. Само си помислих, че Златка отново е намерила „твърда почва“ за сина си. Дано момичето няма 18 000 лева на влог.
Проверих си цвета на косата в отражението на витрината, после излязох на паркинга. Дъждът беше започнал отново. Качих се на автобус № 2 до центъра. На спирката пред Пантеона слязох, вървях пеша до вкъщи. У дома дръпнах саксията с босилек от перваза, за да не я духа вятърът, и пуснах пералнята, която беше започнала да тече миналата седмица.
Масата в кухнята беше празна. Без пликове, без чужди дългове.
