В Пловдив, в къщата с черешата на улица „Родопи“, баба Цветана се славеше с две неща: с киселото си мляко и със своите сиамски котки. Беше ги довела от София преди пет години, с родословие и паспорти. Котетата ѝ се продаваха като топъл хляб – хората се записваха предварително и чакаха с месеци. Този път Мира, любимата ѝ котка, роди пет. Четири – като от каталог: кремави телца, тъмни муцунки, сини очи. А петото…
Баба Цветана го обърна с пръст и замръзна. Черно. Абсолютно черно, с дълги тънки крака, хилаво телце и огромна глава, която сякаш беше на друга котка.
– Какъв е този грозник – въздъхна тя.
– Мамо, какво значение има – подхвърли снаха ѝ Елена, докато си наливаше кафе от джезвето на печката. – Нали и Рекс не е от порода, а го обичаш.
Рекс беше старата им овчарка, която спеше на стълбите пред къщата и лаеше само на данъчните.
– Е, сега ще тръгнат приказки из махалата, че продавам метиси – продължи Цветана, игнорирайки я.
А шестгодишният Мартин, внукът ѝ, който до този момент мълчаливо редеше дървените си камиончета на пода, вдигна глава.
– Бабо, аз искам него.
Бабата се обърна рязко.
– Този? Ама защо ти е? Другите са царски котета. Ето, виж това бежовото – като малко лъвче.
– Той си е мой – каза Мартин и взе черното с две ръце. – Ще го кръстя Феникс.
– Фе-какво? – намръщи се баба Цветана.
– Феникс. Госпожата в училище ни чете приказка за птица, която изгаря и после възкръсва от пепелта. Той е черен, но ще стане най-красив.
Цветана махна с ръка. Не обичаше да спори с внука. Но червеят на съмнението вече беше пропълзял в съзнанието ѝ. „Какво ще кажат хората, като дойдат за другите и видят този пощръклял прилеп? Че баба Цветана ги лъже от години? Че породата е с изтекъл срок на годност?“
Мартин спазваше обещанието си. Ставаше в шест и половина сутринта, дори преди училище, за да налее прясно мляко на Феникс. Котето растеше заедно с братята и сестрите си, скачаше, гонеше топка от вестник, спеше в леглото на момчето. Но разликата оставаше – все едно някой беше нарисувал перфектна картина и после я беше цапнал с черна боя в ъгъла. И точно тази клечка не даваше мира на бабата.
Една сутрин, докато пиеше кафето си на двора, Цветана видя съседа Христо да товари празни щайги в бусчето си. Той държеше зарзаватчийница на пазара „Понеделник пазар“ и всеки вторник ходеше до борсата в Пазарджик. Загледа се в буса, после в къщата, после пак в буса. И планът се роди сам.
Късно същия следобед, преди мръкване, тя позвъни на вратата му. Върна се след десетина минути. Лицето ѝ беше спокойно, почти радостно. Въпросът с Феникс беше решен. Оставаше само изпълнението.
На другата сутрин Мартин замина на училище. Елена, която работеше в общината, излезе в осем без пет. Цветана изчака шумът от колата ѝ да заглъхне в края на улицата, после бръкна в килера и извади старата платнена торба на сини райета. Феникс спеше на перваза на прозореца в кухнята. Тя го взе внимателно, без да го събуди, и го пусна в торбата. Дръпна ципа. Този звук накара котето да отвори очи, но вече беше тъмно.
Христо чакаше пред гаража.
– Къде да го оставя? – попита той, като взе торбата.
– Някъде в центъра. Пред някой магазин, пред пощата, не знам. Има хора, които търсят черни котета – отвърна тя с равен глас. Но когато се обърна и тръгна обратно към къщата, краката ѝ натежаха. Мина през двора, без да погледне кучето. Влезе в кухнята и седна. Чак сега забеляза, че пръстите ѝ леко треперят.
Междувременно Феникс седеше в тъмното и мислеше. Беше объркан. Той имаше момче. Момчето го обичаше. Всеки ден му даваше мляко от паничка на точки. Всяка вечер го завиваше с одеялото на колички. А сега – какво? Къде го водят? Дали не беше направил нещо лошо? Може би беше стъпкал молива на Мартин? Или беше скъсал тетрадката с топката си? Котето въздъхна тежко. Нямаше отговор. „Явно така трябва“, помисли си то. „Щом моето момче не ме иска повече, ще се опитам да обикна други хора. Но ще ми е трудно. Много трудно.“
Бусът спря. Мъжка ръка вдигна торбата, отвори се цип и в очите на Феникс блесна студен, остър зимен въздух. Беше слънчево, но мразовито. Христо го сложи на земята до една пейка, смачка торбата и я хвърли в кошчето. После се качи в буса и потегли. Котето остана само.
Намираше се до пешеходната алея в Цар-Симеоновата градина, точно там, където фонтаните спяха зимен сън, а клоните на липите бяха голи и черни. Феникс никога не беше излизал навън. Всичко беше ново – миризмите на влажна пръст и гниещи листа, звукът на трамвай номер 7, който дрънчеше по релсите на булевард „Цар Борис III Обединител“, крясъците на гаргите. Врабчетата подскачаха наоколо и кълвяха трохи от муска. Котето ги погледна с интерес. Хищническият инстинкт се беше пробудил, но той го възприемаше като игра. Приклекна, прицели се и скочи. Врабчетата просто отлетяха на метър напред, изкискаха се и зачакаха отново. Така мина половин час. После дойде вятърът и му донесе сух лист от чинар. С него беше по-лесно – листът не бягаше нагоре.
Към обяд Феникс огладня. Беше се уморил да тича. Седна на пътеката, подви крачета и се сви. Сега студът започна да се промъква под козината му, остър и неумолим. Хората минаваха. Млади момичета с кафета, пенсионер с бастун, жена с две торби. Никой не го погледна. Един мъж едва не го настъпи, изруга и продължи. Котето чакаше. Нали трябваше да дойдат новите хора? Нали така ставаше?
Тогава по алеята се зададоха две момчета. Калоян и Борис, братя, на единайсет и на осем. Връщаха се от училище. Калоян носеше раницата на гърба си и разказваше как на голямото междучасие е защитил гълъбите пред училище „Екзарх Антим I“. Двама хулигани от осми клас стреляли с прашка. Той се хвърлил да ги спре. Единият му ударил шамар, но гълъбите се спасили. Борис, по-малкият, слушаше гордо, макар че виждаше синината под окото на брат си.
– Чакай, Кал, виж – Борис спря внезапно и посочи надолу.
– О, уау. Мъничко е.
Феникс вдигна глава. Видя две момчета. Не беше неговото момче. Но тези миришеха на сандвичи и на училищен тебешир. Това беше достатъчно. Той се изправи, протегна врат и измяука. Тихо, колебливо, сякаш питаше: „Вие ли сте хората?“
Калоян клекна и го погали с два пръста. Феникс веднага затърка глава в ръката му и включи моторчето си.
– Погледни го, малък е колкото дланта ми – каза Калоян. – Не е уличен. Много е чист. Някой го е изхвърлил.
– Да го вземем ли? – попита Борис.
– Мама… – започна Калоян, но замълча. Майка им беше зъболекарка, педантична жена, която държеше на реда. Баща им управляваше сервиз за гуми в „Кючук Париж“ и по-скоро би се съгласил, но последната дума беше на мама.
– Слушай – каза Калоян след дълга пауза. – Ще го скрием при чичо Пепи, градинаря. Помниш го, нали? Онзи, дето дава на уличните котки консерви и ги кръщава на държави.
– Да! – възкликна Борис. – Ангола и Зимбабве!
– Точно той. Ще помолим да го държи в зимника до края на седмицата. Мама се връща в петък вечерта от София. Дотогава ще измислим нещо.
Калоян взе котето и го пъхна под якето си. Беше топло, а Феникс се сгуши и заспа почти веднага.
Чичо Пепи, бивш пожарникар, сега пенсионер-градинар, товареше компост в количката, когато момчетата го намериха в задния двор на кооперацията на бул. „Свобода“. Калоян извади котето и го показа без предисловия.
– Чичо Пепи, трябва ни помощ.
Градинарят го погледна, после очите му се спряха на черната топка, която спеше с полуотворена уста. Той въздъхна. У дома вече имаше пет котки. Всичките бяха дошли при него „временно“ – докато някое дете убеди родителите си. Децата ги убеждаваха, после забравяха, а котките оставаха. Жена му, леля Магда, ворчеше, но после им купуваше пастет и им говореше на „ви“.
– Добре – каза чичо Пепи и изтри ръце в работния си панталон. – Ще го настаним в зимника до асансьора. Там е топло, минава тръбата на парното. Дайте му одеяло и храна. Аз ще оставя ключа в нишата над вратата. Само да заключвате – не искам да ми крадат лопатите, а още по-малко – котето.
Вечерта момчетата купиха с джобните си пари кутия с пилешко желе за котета от магазина на ъгъла. Феникс я излапа за минута. После обиколи зимника, подуши метлите и забравената туба с препарат против листни въшки, и накрая се сви на одеялото. Беше объркан, но сит и на топло. „Странна къща“, помисли си той, докато заспиваше. „Няма легло, няма диван, няма Мартин. Но има мир.“
В същото време, на четирийсет километра оттам, в квартал „Тракия“, Мартин се върна от училище. Влезе в кухнята и веднага разбра, че нещо липсва. Тишината беше различна. Нямаше меко тупване на лапички по плочките. Той изтича до стаята си. Кошничката на Феникс беше празна. Завивката беше студена.
– Бабо! Къде е Феникс?
Баба Цветана бъркаше нещо на котлона, без да се обръща.
– Взеха го.
– Кой? Къде?
– Едни хора. Обадиха се. Много го харесали. Черно коте, направо си го искали. Дойдоха преди два часа.
Очите на Мартин се разшириха. Той стоеше на прага, стискаше дръжката на вратата. Нещо в гърдите му започна да се свива, да се надига като гореща топка.
– Ти излъга – прошепна той.
– Марти, как така излъгах? Какви ги говориш?
– Ти го махна, защото мислеше, че е грозен.
Бабата остави лъжицата. Искаше да каже нещо, да обясни за репутацията, за хората, за бъдещите котета. Но видя лицето на внука си. Видя, че той не чака обяснение. Той вече знаеше.
Мартин не каза повече нито дума. Тръшна вратата на стаята си и се заключи. Не излезе за вечеря. По-късно Елена го чу да хълца през стената, но когато почука, ѝ отговори само: „Остави ме, мамо. Моля те.“ Тя се върна в кухнята и погледна свекърва си с онзи спокоен, тежък поглед, който не обещаваше скандал, но обещаваше дълъг разговор.
Петък вечерта пристигна. В апартамента в Пловдив вратата на зимника се отвори за последен път. Този път чичо Пепи беше донесъл специална храна с риба тон, а момчетата бяха репетирали речта си цял ден. Майка им, госпожа Тодорова, седеше на дивана в хола с чаша чай, когато двамата застанаха пред нея с изпънати гърбове. Калоян държеше Феникс на рамото си. Котето беше забило нокти в пуловера му и гледаше жената с големите си сини очи – единственото наследство от сиамската си майка.
– Мамо, намерихме го в парка – започна Калоян. – Беше сам и гладен. Живее в зимника от четири дни. Чичо Пепи знае. Ние го хранихме с нашите пари.
– Казва се Феникс – добави Борис. – Като птицата, която не умира. Ако го приемеш, ние се отказваме от подаръците и за Коледа, и за именния ден на Кал. И аз ще си пиша домашните без да ме подканяш. Цяла седмица. Две седмици!
Жената мълча. Погледна котето. Грозно. Не, не грозно – различно. Главата му беше прекалено голяма. Краката – прекалено дълги. Приличаше на паяк от анимационен филм. После погледна синовете си. Лицата им бяха отчаяни, сериозни. В тях нямаше каприз. Имаше нещо, което тя не беше виждала досега – отговорност.
– Добре – каза тя бавно. – Но условието е твърдо. Ти, Боре, пишеш домашните без мрънкане. Ти, Кал, се грижиш за таблата и тоалетната на това същество. И двамата ставате рано за храната му. Съгласни ли сте?
– Да! – извикаха в хор.
Феникс скочи от рамото на Калоян, протегна се, прозя се и бавно се отправи към плочките на кухнята, където усети, че има отворена торба с гранули. Вървеше спокойно, с достойнство.
След две години той беше неузнаваем. Източена, мускулеста пантера с въгленовочерна козина, която блестеше така, сякаш беше мокра дори на сухо. Сините му очи бяха дълбоки и ледени. Съседите идваха специално да го видят. Питаха за породата. Калоян отговаряше с усмивка: „Наш си е. От Цар-Симеоновата градина.“ Чичо Пепи каза, че такъв котарак не бил виждал от времето на пожарната в Сливен.
А Мартин? Мартин порасна. Никога повече не попита баба си за Феникс. След десет години, когато стана баща, той взе от улицата първото бездомно коте, което синът му донесе вкъщи. После второ. После куче с прегризена каишка. Семейството му стана известно в квартала като хората, които никога не отказват на животно в беда. А понякога, в студените зимни нощи, когато вятърът свистеше през прозорците на спалнята, Мартин затваряше очи и виждаше един и същи сън: черно коте с огромна глава тичаше към него през паднали листа и подскачаше, за да хване ръката му. И той винаги успяваше да го хване. Винаги.
