Петър обяви режим на икономии точно когато вадех джоджена от терасата. Застана на прага на кухнята, разпери ръце, сякаш окачваше транспарант, и заяви, че времената са несигурни. Трябва да затегнем коланите. Всички се справят с кризата, само ние живеем като царе.
— Зъболекарят ще почака — каза той. — Курсът по флористика — отменен. А новите обувки са прищявка.
Моите собствени спестявания. Събирани от премиите в цветарския склад в Пловдив, от извънредния труд, от бакшишите за вечерните доставки. С тях щях да си платя имплантите и най-сетне да завърша курса, който щеше да ми позволи да отворя собствен цветарски магазин. Петър го нарече прищявка.
Съгласих се. Извадих от фурната пилешка чорба с фиде, сложих на масата чиния с луканка и кашкавал. Петър ядеше, мляскаше, избърса с хляб последните капки от чинията. А аз пресмятах наум: щом икономисваме заедно, защо той изведнъж започна да излиза с телефона до мазето?
Започнах да водя тетрадка. След седмица вече знаех, че моите пари в банката стоят недокоснати, а Петър тегли от домашния бюджет всеки лев, сякаш се готви за края на света. Само че краят на света той го планираше за някой друг.
В четвъртък остави телефона на перваза в хола. Екранът светна — съобщение от майка му, Радка, в семейната група „Нашите хора“. Докоснах известието. Не съжалявам.
„Магда засега не ражда, зъбите ще почакат. Важното е да преведеш на Анета тия петнайсет хиляди лева до петък, че ще пропадне капарото за помещението! Тя вече е подписала предварителния договор.“
Прочетох го два пъти. Моите петнайсет хиляди лева. Мои. Пестени осем години. В техните глави отдавна бяха парите на Анета, по-малката сестра на Петър, която реши да отвори студио за маникюр в Люлин.
Направиха една грешка. Решиха, че щом говоря тихо, значи нямам гръбнак.
В неделя Радка и Анета дойдоха на обяд. Радка внесе в апартамента буркан кисели краставички от пазара „Димитър Петков“ — класическият принос на човек, дошъл да яде твоето свинско. Наредих масата подобаващо: чорба с фиде, печено месо със сушени сливи, руска салата. Ядяха мълчаливо, само лъжиците потракваха в чиниите.
Когато чиниите вече бяха почти празни, Анета избърса устни със салфетка и направи гримаса, която бях виждала и преди на сватби — от онези, дето изстискват сълзи.
— Пецо — каза тя. — Не знам как да ти благодаря. Без твоята подкрепа моето студио „Анета Бюти“ щеше да си остане само мечта. Договорът е подписан, в понеделник внасям парите.
Петър издуваше гърди. Изглеждаше като петел на изложба, който току-що е снесъл чуждо яйце и очаква медал за това.
— Каква точно подкрепа, Анета? — попитах.
Лъжицата с чорба в ръката му дори не трепна. Погледна ме над чинията, а аз посегнах към телефона, отворих банковото приложение и го оставих на масата, между чинията с печеното и салатата.
— Виждаш ли този превод? — попитах. — Насрочен за утре, от моята спестовна сметка. Петнайсет хиляди лева. За теб.
Радка спря да дъвче. Анета замръзна със салфетката до устните.
— Магда… — започна Петър.
— Почакай — прекъснах го. — Да довършим обяда. Печеното изстива.
И довършихме. В тишина, която звънеше в ушите. След обяда Анета искаше да каже нещо, но Радка я хвана за лакътя. Излязоха без сбогуване. Петър остана на масата, гледаше телефона, сякаш се надяваше преводът да изчезне, ако мига достатъчно дълго.
Онази нощ не спах. Лежах до Петър и слушах как се върти под завивката. В три сутринта станах, отидох в банята и седнах на ръба на ваната. От чешмата капеше вода — по едно почукване на десет секунди. Броих до сто.
Сутринта му приготвих закуска. Бъркани яйца с масло, домат с лук, кафе. Изяде всичко, гледайки през прозореца.
— Анета се обади — каза накрая. — Пита дали преводът ще излезе преди обяд.
— Ще излезе — отговорих.
Петър издиша. Видях как раменете му се отпуснаха.
— Само че не по сметката на Анета — добавих, допивайки кафето.
Замръзна с вилицата на половин път до устата.
— Какво?
— Преводът ще излезе от моята сметка. Към сметката на Анета. Само че сумата ще е малко по-различна.
Станах, отидох до шкафа в антрето и извадих папката, която бях приготвила през нощта. Разгърнах я на масата: предварителния договор за наем на помещението в Люлин, писмо от банката за лихвите, разпечатка от превода.
— Петнайсетте хиляди лева, които искаше да откраднеш, ще преведа на Анета точно в девет — казах. — Но не като дарение. Като основна част от цената. Защото помещението, което Анета подписа, аз току-що купих.
Петър отвори уста. Затвори я. Отвори я отново.
— Как така… купила си го?
— Обадих се на собственика в петък сутринта — обясних. — Предварителният договор на Анета я задължаваше да внесе капаро, но не й даваше право на собственост. Предложих да купя цялото помещение. Собственикът предпочете кеш по сметката за два дни, отколкото да чака вноски от сестра ти. Нотариалният акт е на мое име. При нотариус Величков.
Петър се вторачи в книжата, сякаш се опитваше да ги запали със силата на волята.
— Значи Анета… — изхриптя.
— Анета няма къде да отвори студио — казах. — А в помещението, което купих, ще отворя цветарски магазин. „Магда и лалета“. Табелата вече е поръчана.
Кафето му изстина. Дори не го докосна.
Когато Анета същия ден пристигна разтреперана, стоях на прага. В ръка държах телефона.
— Всичко е заради теб! — извика тя, преди да успее да влезе. — Петър ми обеща! Това са моите пари!
— Не — казах. — Това са моите пари.
— Ти си обикновена…
— Внимавай — прекъснах я. — Ей сега ще кажеш нещо, което аз няма да помня, но камерата на домофона — да.
Посочих малкия обектив до портата. Анета отвори уста, обърна се на пета и потегли. Колата й изсвистя с гуми по улицата, до контейнера за боклук се стрелна котката на съседката, а аз за първи път от седмица усетих, че мога да дишам с пълни гърди.
Петър събираше багажа си до вечерта. Чанта, после лаптоп, после колана, оставен на облегалката на стола. Излезе след осем, тръшвайки вратата толкова силно, че ключовете издрънчаха на закачалката.
Останах сама в апартамента. На масата стоеше студено кафе. На бюфета — бурканът с краставички от Радка. Взех го, отворих го, извадих една. Изхрусках я.
В понеделник в девет сутринта седях на пода в хола. Пред мен беше лаптопът, до него димеше какао с канела. Въведох сумата: петнайсет хиляди лева. Получател: „Анета Колева“. Основание: „връщане на несбъдната мечта“.
Натиснах „изпрати“.
После станах, обух обувките, купени в събота — тези, които Петър нарече прищявка — и взех такси до Люлин. Отворих вратата на празното помещение. Миришеше на боя и мазилка. На пода лежеше ролка канап от предишния наемател. Вдигнах я и я вързах на възел.
Точно така свършва чуждото стопанисване: ти събираш, те харчат, а после идва неделя и чорбата вече няма същия вкус.
Табелата окачиха в сряда. „Магда и лалета“. Петър ми прати снимка от улицата — сигурно я беше направил иззад стъклото на колата. Не отговорих.
В четвъртък Анета написа: „Върни тия пари. Те са мои.“
Отговорих: „И помещението е мое. Ела на откриването, ще има лалета.“
Не дойде.
