Точно толкова време мина, откакто Стефка стъпи на прага с куфар в ръка, целуна въздуха и изчезна от нашия живот. И ето, на тази дата, на сватбата на най-голямата ни дъщеря, тя се появи отново.
Съобщението дойде преди месец. Беше кратко, като удар с нож: „Иване, ще бъда на сватбата на Ралица. Не мога да пропусна такова събитие — какво ще си помислят хората, ако ме няма?“
Ралица, като научи, само повдигна вежди и каза: „Татко, кажи ѝ да дойде. Нямам нищо против.“ В очите ѝ проблесна нещо, което не разпознах веднага. Но ѝ се доверих. Бях се научил да им вярвам на дъщерите си — те бяха моята крепост цели петнадесет години.
Ако се върна назад… Тогава, преди петнадесет години, стоях в коридора на малкия ни апартамент в пловдивския квартал „Кючук Париж“. В ръцете ми спеше деветмесечната Катя. До мен се бяха сгушили другите пет момичета — Ралица тогава беше на единайсет, Боряна на девет, Магдалена на седем, Нели на пет, Симона на три. Стефка обличаше новото си червено палто, подарък от шефа ѝ. Онзи същият, дето държеше веригата от автокъщи „Димитров Моторс“. Беше ѝ подарил чисто ново БМВ и ѝ беше обещал живот, какъвто аз никога не бих могъл да ѝ дам.
— Не можеш да ми осигуриш това, за което мечтая, — каза тя, докато наместваше обеците си. — Той може. Не искам да прекарвам дните си в памперси, сметки и безсънни нощи.
Вратата се затвори зад нея и в апартамента стана така, че чувах само как трака старият часовник. От този ден станах и майка, и баща. Работех като мебелист в цеха на „Дървообработване“, често по дванайсет часа на ден. Научих се да плета плитки, да избирам рокли за балове и да позная кога някоя от тях има нужда просто да седне и да мълчи с мен. Сметките бяха безкрайни, а заплатата — като билет за влак до никъде. Но някак успях. Момичетата ми завършиха училище, някои — университет. А Стефка? Петнадесет години нито веднъж не се обади. Не попита как са децата, дали имаме какво да ядем. Нито веднъж.
Докато не получих онова съобщение.
Денят на сватбата беше горещ, краят на август. Бяхме наели градината на ресторант в село Марково, на хълмовете над Пловдив. Масите бяха покрити с бели покривки, а откъм града се виждаха тепетата. Моите шест дъщери се бяха превърнали в шест красиви млади жени. Ралица, с дантелената си рокля, изглеждаше като от приказка.
Гостите, около сто и петдесет души, вече се бяха събрали. Аз стоях до входа и стисках копчетата на новото си сако. Сърцето ми биеше като лудо. Знаех, че тя ще дойде.
Появи се с лъскаво такси. Излезе от колата като филмова звезда: елегантна рокля в цвят шампанско, дизайнерска чанта, обувки с висок ток, които вероятно струваха колкото моята месечна заплата. Спря се до Ралица и я прегърна, сякаш бяха най-близки.
— Скъпа моя, най-после сме заедно! — възкликна тя. — Трябва да разбереш… тогава всичко беше по вина на баща ти.
Ралица я прегърна леко и отстъпи назад.
— Разбира се, мамо. Разбирам всичко. Но преди да продължим… искам да ти дам нещо.
Тя махна на сервитьора, който внесе голяма картонена кутия, опакована с панделка. Отгоре имаше картичка: „За майка ни — с обич от шестте ти дъщери“. Гостите замълчаха. Всички забиха погледи в кутията, която беше поставена на масата пред Стефка.
Тя я отвори, без да подозира нищо.
Първо извади чифт стари работни обувки. Бяха моите обувки — с протрити подметки, закърпени с каишка на глезена и изцапани с лепило и дървени стърготини. Тъкмо с тях бях ходил на работа петнадесет години, докато тя караше новите си коли. Гостите ахнаха. После извади голяма черно-бяла снимка в рамка: пет момичета в училищни униформи, застанали до мен на входа на училището, а до краката ми — малка Катя в шарена количка. Аз бях с работния си гащеризон и със същите тези обувки. Датата отзад гласеше: „Първи учебен ден, преди осем години“. Майка ги нямаше в кадъра.
Лицето на Стефка стана мъртвешки бледо. Тя вдигна глава и изсъска:
— Как смееш?! Да ме унижаваш пред всички?
Ралица бръкна в кутията и извади най-последното нещо — синя папка с щемпела на Районния съд. Отвори я, извади официален документ и го прочете високо, така че да чуят всички:
— „С решение № 451 от 15 юли 2024 г., Ралица Иванова Димитрова променя фамилното си име от Димитрова на Иванова.“ — Тя погледна Стефка право в очите. — Чуваш ли? От днес аз и сестрите ми носим името на татко. Само неговото. Защото той беше до нас, когато теб те нямаше. Той плати сметките, той ни води на училище, той ни научи какво означава отговорност. А ти… ти дори не знаеш кога е рожденият ден на Катя.
Въздухът сякаш се вцепени. Никой не помръдваше. Стефка стоеше с отворена уста, стиснала папката с две ръце. Опита се да каже нещо, но гърлото ѝ сякаш беше пресъхнало.
Ралица погледна към братовчедите си — двама едри младежи, които веднага приближиха. Тя каза тихо, но всеки чу:
— Сега, мамо, ще те помоля да напуснеш тържеството. Това е моят ден. И аз го искам да бъде само с хората, които са били до мен.
Стефка понечи да протестира — дори вдигна ръка, сякаш да удари. Но единият от братовчедите я хвана за лакътя, нежно, но твърдо, и я поведе към изхода. Тя извика през рамо:
— Вие всички сте неблагодарни! Аз съм ви майка!
Никой не отговори. Няколко гости сведоха очи. Аз стоях неподвижен, притиснал ръка до гърдите си. Ралица приближи до мен, взе ръката ми и я притисна до бузата си.
— Хайде, тате. Вече нищо не може да ни нарани. Хайде да танцуваме.
Оркестърът засвири първия валс. Ралица ме поведе към дансинга. Останалите ми дъщери се скупчиха около нас, а гостите започнаха да ръкопляскат. Очите ми овлажняха, но този път не от болка.
По-късно, докато нощта падаше над Марково и светлините на Пловдив трептяха в далечината, седнах на пейката до градината и прибрах старите обувки обратно в кутията. Затворих капака и го притиснах с длани.
От дансинга долетя смях — шест гласа, преплетени в един, и Катя извика през музиката:
— Тате! Ела, не се крий там с обувките, ела да танцуваш с нас!
Станах, оставих кутията на пейката и отидох при дъщерите си.
