Вратата на апартамента в „Люлин“ се отвори с онова познато изскърцване, което от години се канех да оправя. И още от прага разбрах, че нещо се е случило.
Миришеше. Не на готвено, не на парфюм, не на застоял въздух от затворени прозорци. Миришеше на онова, което остава, когато човек спре да живее, но продължава да диша. Кисело. Тежко. Сякаш самите стени бяха попили безразличие.
Оставих сака на пода и не свалих обувките си. Лампата в коридора светеше с половин сила — крушката отдавна беше заминала, а никой не беше я сменил. Под краката ми хрущяха трохи, някакви опаковки, смачкана найлонова торбичка. Холът, който помнех с белия диван и синята покривка от майка ми, сега приличаше на склад за боклук. Картонени кутии от китайска храна се издигаха като кули между сервитьорските чинии. Празни бутилки от бира, смачкани кутии от сок, дрехи, пръснати навсякъде. Телевизорът гърмеше на пълна мощност, някакво безкрайно турско предаване с драми и викове.
И там, върху дивана, потънала между възглавници и пакети чипс, лежеше Мария.
Беше по халат. Косата ѝ, някога лъскава и поддържана, сега висеше на сплъстени кичури. Едната ѝ ръка механично потапяше в пакета, другата държеше дистанционното. Не ме погледна. Дори не трепна, когато вратата се хлопна зад мен.
— Мария. — Казах го тихо, но в гърмежа на телевизора прозвуча като вик. — Какво става тук?
Тя извъртя глава бавно, сякаш ѝ струваше усилие. Очите ѝ се спряха някъде между мен и екрана, разфокусирани. После се върнаха към шоуто.
— О, ти ли си. — Гласът ѝ беше дрезгав, като на човек, който не е говорил с дни. — Върна се, значи.
— Мария, погледни ме. Защо така? Какво се е случило, докато ме нямаше?
Тя въздъхна шумно, с онова дълбоко, изстрадано въздъхване, което жените използват, когато искат да ти кажат, че си досаден, без да го казват.
— Какво се е случило ли? Нищо. Абсолютно нищо. Ето, гледам телевизия. Имам право, нали? Или и за това трябва да ти искам разрешение?
Пристъпих към нея. Ботушът ми ритна празна консерва от грах. Тя издрънча по ламината и се търкулна под масата. Мария дори не мигна.
— Имаш право, разбира се. Само че тук не може да се диша. Не може да се влезе. Това е нашият дом, Мария. Нашият.
— Дом, дом… — Тя най-сетне се надигна на лакти. Лицето ѝ беше подпухнало, устните напукани. — Деветнайсет дни те няма. Деветнайсет. И сега идваш и започваш. Дори не попита как съм.
— Питам те сега. Как си?
— Зле. — Тя се отпусна обратно върху възглавниците. — Главата ме боли. Не съм спала. И не ми се говори.
От кухнята се носеше онази миризма — по-силна, по-сладникава. Пристъпих натам. Мивката беше изчезнала под планина от чинии. По ръба на плота бяха полепнали някакви петна — от сос, от кафе, от нещо, което предпочитах да не разпознавам. Върху масата се мъдреше разлят кефир, а до него — чиния с нещо, което някога е било яйца. Сега беше бяло-зелена шума.
— Мария — казах, като се върнах в хола. — Не съм дошъл да те съдя. Но тук е бъркоч, който и двамата виждаме. Ако си зле — дай да говорим. Ако имаш нужда от почивка — добре, ще уредя. Ако искаш да заминеш някъде, да се видиш с майка си…
— Стига! — Тя скочи рязко, и пакетът чипс се изсипа върху пода. — Стига с тези твои разбирания! Аз не съм ти слугиня. Не съм длъжна да чистя, да готвя, да те чакам с усмивка. Ако искаш ред — вземи парцала, ей там е. Ако искаш храна — поръчай си. Пари имаш. Или ги харчи по онези твои курви, дето ги водиш по хотелите в Пловдив?
Замръзнах.
Тя го изплю бързо, злобно, сякаш го беше репетирала. Сякаш този сценарий беше чакал само момента да се завърти. Гърдите ѝ се повдигаха тежко, очите ѝ горяха с онзи тъмен огън, който не идва от ревност, а от нещо много по-дълбоко — от скука, която търси искра.
— Какви курви? — Гласът ми прозвуча чуждо, равно. — Мария, деветнайсет дни съм бил на строеж. Спал съм в каравана. Ял съм баници от автомат. Не знам за какво говориш.
— А, да, разбира се. Ти си светецът. Винаги ти си бил светецът. — Тя се засмя сухо, без капка хумор. — А аз съм лудата, дето седи вкъщи и си гризе ноктите. Знаеш ли какво? Върви си. Върви си при тях. Аз си имам моя живот тук.
— Това ли е твоят живот? — Погледнах към планините от боклук. — Това?
— Да! — изкрещя тя. — Това съм аз! Като не ти харесва, вратата е ей там!
В този момент осъзнах, че не гледам жена си. Гледах непозната жена, която носеше халата на жена ми и седеше на дивана на жена ми. Всичко, което бях градил единайсет години, беше заринато под смачкани кутии и празни бутилки. Всичко, за което бях работил, беше обезценено с едно изречение. „Пари имаш.“ Сякаш парите се печелеха в лотарията. Сякаш онези деветнайсет дни бяха почивка. Сякаш караваната беше хотел.
Отидох в кухнята. Взех един найлонов чувал от шкафа под мивката. Върнах се в хола и започнах да събирам кутиите. Една по една. Методично. Без думи.
Мария ме гледаше втренчено. После се изкиска.
— О, сега ще играеш на чистника. Браво. Много мъжко. А след половин час ще спреш, защото си уморен, и ще започнеш да ми крещиш. Познавам те.
Не отговорих. Събрах първия чувал. Вторият. След десет минути подът в хола се виждаше. След двайсет — кухненската маса беше почистена. След час вече търках плота с гъба, а водата в кофата беше черна.
— Стига — каза тя най-накрая. Гласът ѝ беше по-тих. Не гледаше към мен. — Стига. Ще направя… после. Утре. Сега искам да спя.
Спрях. Изправих се. Ръцете ми бяха лепкави, коленете ме боляха, но в главата ми беше ясно като никога.
— Добре — казах. — Ще утре. Утре ти ще направиш останалото. А аз ще изляза.
Тя не ме попита къде отивам. Когато затворих вратата зад себе си, чух как телевизорът отново избухна с крясъци.
На сутринта отидох в офиса на „Еконт“ на спирката. Взех плик. Един обикновен жълт плик. Вкъщи не се прибрах веднага — седях в кварталното кафене, пих кафе, което не исках, и гледах как бабата на съседния вход храни гълъбите, които дядо Илия всеки ден гони с бастуна си. Миришеше на липи. Някъде в далечината някой ремонтираше баня, и ударният чук отекваше между блоковете като сърцебиене.
Влязох вкъщи следобед. Мария пак беше на дивана, но този път светът беше по-различен — хола блестеше от вчерашното ми чистене. Само тя си беше същата. Същата планина от възглавници, същият пакет чипс в ръка.
— Ела за малко — казах.
Тя дори не помръдна.
— Мария, погледни тук.
Извадих плика от якето. Вътре беше договорът за наем на едностаен апартамент на „Пиротска“ 52. Бях го подписал преди два часа. Двайсет и четири квадрата, гола крушка, газов бойлер. Триста и двайсет лева на месец. Плюс депозит от един наем.
— Какво е това? — Тя се надигна.
— Това е мястото, където ще живея от днес. А ти ще живееш тук. Сама. И ще се грижиш за апартамента. И за себе си. Защото аз повече няма да го правя вместо теб.
Тя ме гледаше. Устата ѝ беше отворена, но думите не излизаха.
— Ти… напускаш ли ме?
— Не съм казал такова нещо. Казах, че се местя. Че повече не плащам за това да ме наричат курвар и да се връщам в кочина. Че повече не нося пари в къща, в която никой не ме иска.
Тя скочи. Лицето ѝ почервеня.
— Това е твоят дом! — извика. — Ти не можеш просто да си заминеш!
— Мога. И ще го направя. Ако искаш да спрем дотук — кажи го сега. Ако искаш да живеем заедно — ще започнеш да ставаш от дивана. Но първо — ето.
Хвърлих плика на масата. Отвътре се измъкна и вторият лист. Той беше по-дебел, с печат. Молба за развод.
— Едното от двете — казах. — Избирай.
Тя взе плика с треперещи ръце. Гледаше го дълго, сякаш думите вътре бяха на език, който не разбираше. Сетне се отпусна на дивана. Телевизорът продължаваше да реве зад гърба ѝ — някакъв глас повтаряше една и съща реклама за почистващ препарат.
Аз излязох.
Две седмици.
Две седмици спах на един надуваем дюшек, който се спускаше всяка нощ към четири. Ядях от кварталната пицария. Перех в пералнята на ъгъла, където една весела жена на име Славка всеки път ми казваше, че мъж, който сам си пере, е мъж, който няма кой да го чака вкъщи. Аз не отговарях.
Мария звъня всеки ден.
Първия ден плачеше.
Втория — крещеше.
Третия каза, че ми става лошо да се върна, че апартаментът вече блести. Четвъртия ден аз вдигнах само веднъж, за да чуя гласа ѝ. Гласът беше различен. Тих. Сякаш човекът отсреща беше излязъл от някакъв тунел.
— Защо не си идваш? — попита тя. — Направих всичко. Изчистих. Сготвих дори. Мусака. Върни се.
— Още не — казах.
— Кога?
— Когато разбера, че мога да вляза и да не ми мирише на гнило. И когато разбера, че няма да ми крещиш, че съм курвар. Ще разбера ли?
Тя мълча дълго.
— Никога не съм мислела, че е толкова лошо — каза накрая. — Не виждах нищо. Сега като виждам… извинявай.
— Не искам извинения — казах. — Искам жена си.
На двайсетия ден се прибрах.
Не отворих веднага. Стоях пред вратата на апартамента и гледах изтривалката. Някога на нея пишеше „Добре дошли“. Сега това отдавна беше изтъркано. Натиснах звънеца.
Тя отвори.
Беше облечена, не по халат. Косата ѝ беше вързана. Миришеше на кафе и на нещо познато — на онзи прах за пране, който купуваше отдавна и чийто аромат бях забравил.
Зад нея апартаментът беше друг. Подът лъщеше. На масата в кухнята имаше покривка — бяла, с червени чушки. На котлона къкреше нещо в тенджера.
— Влез — каза тя.
И аз влязох.
Събух си обувките. Този път ги събух.
