Обичам четвъртък сутрин. В четвъртък Пепи от горния етаж пуска пералнята точно в седем, а аз вече съм будна — пия кафе на терасата и слушам как барабани с осемстотин оборота. Този четвъртък обаче започна с друг звук: рязък звън на домофона в седем и двайсет.
Погледнах към Стефан. Той тъкмо сипваше захар в кафето — застина с лъжичката във въздуха.
— Майка ми е, — каза, без да пита кой звъни.
Не сбърка.
Свекърва ми Лефтера влезе в коридора така, сякаш влиза в собствената си къща в Пловдив, а не в нашия апартамент под наем в „Люлин“. Свали си шала, метна го на закачалката и веднага подхвана:
— Имам предложение. Сядайте.
Дори не попита дали не ни прекъсва.
Ще ви разкажа как се стигна дотук, защото тази жена има дълга история с „предложенията“. Лефтера има двама сина. По-малкият — Ивайло — е нейната гордост. Той е икономист, работи в банка, носи костюм и винаги казва „майко“ вместо „мамо“. Стефан е по-големият. Той е електротехник.
— Стефане, ти си голям брат. Ти трябва да помогнеш. — Стефане, Ивайло сега има деца. — Стефане, ти ще се оправиш.
Това го слушам цели дванайсет години.
Снахата на Лефтера, Елена, е жената, която свекърва ми винаги е мечтала да има. Лефтера й праща баница, гледа децата всеки уикенд, звъни й сутрин да чуе как е спала. Мен ме нарича „приятелката на Стефан“ дори след десет години брак.
На петата година от нашия брак със Стефан взехме решение: ще си купим къща. Не в Пловдив — нямахме такива пари. Намерихме стара къща в едно село на двайсет километра от Пазарджик. Покривът течеше. Стените бяха напукани като корито на пресъхнала река. Баня нямаше — само една тоалетна в дъното на двора, зидана по времето на Тодор Живков.
Платихме трийсет и две хиляди лева. Всичките ни спестявания.
Когато Лефтера, Ивайло и Елена дойдоха да я видят, Елена се разсмя на глас:
— Това не е къща, а кочина. Тук дори вратите не се затварят докрай.
Ивайло поклати глава:
— Вие луди ли сте? За тия пари можехте да вземете гараж в Пловдив и пак да ви е по-полезно.
Лефтера дори не влезе вътре. Стоеше до портата и гледаше напуканата мазилка, сякаш броеше пукнатините.
— Не знаех, че сте толкова неразумни — каза тихо. — Аз ви предлагах да стоите под наем още малко и да съберете за нещо смислено.
После се обърна и тръгна към колата на Ивайло.
Стефан стисна зъби.
— Един ден ще я видят друга, — прошепна.
Не спорихме. Не обяснявахме. Просто работехме.
Стефан сменяше ел. инсталацията вечер след смяна. Аз шпакловах в събота, докато пръстите ми се схванеха. После дойде ред на ВиК, на изолация, на нова дограма. Две пролетни ваканции прекарахме в носене на тухли и цимент. Майстор за банята викахме само за най-сложното — останалото сами. Кухнята я сглобихме от модули, които чакахме на промоция три месеца.
На третата година засадих четири ябълкови дървета и една липа. Липата още е малка.
На четвъртата година поканихме всички на гости.
Беше краят на май. Липата цъфтеше. Дворът беше окосен. Новата беседка, която Стефан направи от стари греди, стоеше под ябълките като нещо, излязло от списание.
Когато Ивайло спря колата пред портата, първи излезе. И замълча.
Елена бавно обиколи двора. Погледна беседката. Погледна банята с плочките, които аз сама лепих. Докосна перваза на прозореца — дъб, не ламинат.
Лефтера дълго стоя на пътеката.
— Това… вие сами ли? — попита накрая.
— Сами — каза Стефан. — Четири години.
На масата говореха малко. Пиха домашната лимонада, която бях направила от мента от градината. Лефтера гледаше към къщата, после към липата, после пак към къщата. Мълчеше и пресмяташе нещо. Виждах го по начина, по който присвиваше устни.
Тогава още не знаех какво пресмята.
Два дни след рождения ден на Стефан тя дойде сама. С автобуса от Пловдив. Слезе на спирката при кметството и измина пеша последните триста метра до нашата порта — нещо, което не беше правила никога.
Почука. Влезе. Не искаше кафе.
— Сядайте, имам предложение — каза тя.
И тогава го каза. Сериозно.
— Ивайло и Елена имат две деца. Вашата къща е голяма. Предлагам да се размените — вие взимате техния апартамент в Пловдив, те идват тук.
В първия момент не помръднах. Стоях до печката и стисках дръжката на чайника. Водата беше завряла, но не я свалих от котлона.
Стефан се облегна назад. Премести поглед от майка си към мен и обратно.
— Чакай, чакай — каза бавно. — Ти сериозно ли?
— А защо не? — Лефтера разпери ръце. — Вие сте двама. Те са четирима. Тук им трябва повече място.
— Апартаментът им е с две спални, а ние построихме това с четири години труд и още осемнайсет хиляди лева отгоре — казах аз. — Ти знаеш ли колко струва тази къща сега?
Тя ме изгледа. Не беше очаквала да проговоря.
— Не говоря за пари, говоря за семейство.
— Семейство — повтори Стефан. — Добре, майко. Нека поговорим за семейство.
Той стана. Отиде до прозореца и го отвори — в стаята влезе мирис на липов цвят.
— Помниш ли, като дойде за първи път тук, преди четири години? Ти дори не влезе. Каза, че сме неразумни. Каза, че това не е къща, а развалина. Ивайло се изсмя. Елена ми каза да си купя гараж.
— Сега е различно — опита се да вметне тя.
— Да, сега е различно — прекъсна я той. — Сега, като видя готовата къща, ти реши, че Ивайло я заслужава повече. Защото той веднага иска готовото. Той не иска да лее бетон в събота. Той иска ей така — с един подпис. Като при прехвърляне на собственост.
Лефтера стисна чантата си. Челюстта й се стегна.
— Не говори така за брат си.
— Говоря така, защото четири години никой от вас не дойде да помогне — казах аз. — Нито ти, нито Ивайло, нито Елена. Никой не донесе един чувал цимент. Не попита дали имаме нужда от пари за плочки, не попита дали сме яли. А сега изведнъж искате ключовете.
Настана тишина. Чуваше се само как някъде на улицата лае съседското куче — същото, което лае всеки ден в четири следобед, без значение дали има минувач или не.
— Значи отказвате — каза Лефтера. Тонът й беше леден.
— Мамо — Стефан пристъпи напред. — Ивайло може да направи същото. Да купи стара къща. Да работи четири години. Да вложи осемнайсет хиляди лева и безброй нощи. Никой не му пречи да започне утре. Купи му парцел, ако искаш да помогнеш.
Тя вирна брадичка.
— Вие не мислите за родата.
Той поклати глава.
— Мисля. Затова казвам „не“. Защото ако дадем тази къща на Ивайло, той никога няма да построи нищо сам. И децата му никога няма да го видят да строи. А аз искам брат ми най-после да си изцапа ръцете.
Тя си тръгна без да се обърне. Чух как портата изскърца и после — стъпките по чакъла надолу към спирката.
Месец по-късно си направих малък подарък за четирийсетия ми рожден ден. Отидох при нотариус. Прехвърлих една втора идеална част от къщата на свое име. До този момент цялата беше на Стефан. Той не възрази. Напротив, подписа с лекота, сякаш чакаше този момент.
— Сега вече никой няма да ти се обажда да прави „размени“ зад гърба ти — каза той.
След още две седмици позвъних на Ивайло. Набрах номера му и зачаках. Вдигна на четвъртото позвъняване.
— Слушай — казах, — вие още ли търсите по-голямо място?
Той се изненада, но бързо се съгласи да дойде.
Показах му папката с документите. Моят документ. Където пишеше „Мария Стоянова Ангелова — собственик на 1/2 идеална част“. Сложих го на масата, до чашите с лимонада. Той го погледна. Прочете го. Пребледня.
— Това значи, че къщата… — започна той.
— Това значи, че без моя подпис тук нищо не се мести — довърших аз. — И аз няма да подпиша. Разбрахте ли?
Ивайло кимна. Бавно. После стана и си тръгна.
Лефтера повече не спомена „размяната“. Нито тя, нито Ивайло, нито Елена. Идват понякога — вече на гости, не на оглед. Сядат в беседката. Пият лимонада. Гледат липата, която расте. И мълчат за къщата. Мълчат, защото знаят: не могат да искат това, което не са строили.
А снощи Стефан довърши оградата. Сложи нова брава на портата. Ключовете са два. Единият е у него, другият — у мен.
