Мария тъкмо беше извадила баницата от фурната, когато чу ключа в бравата. Обърна се, без да пуска кърпата от ръце – и замръзна. Иво стоеше на прага, а зад него надничаха две еднакви момчета с раници. Веселин и Теодор. Синовете му от първия брак.
— Какво става? — попита тя, макар че всичко вече ѝ беше ясно.
Иво влезе, без да отговори, и остави два огромни сака в коридора.
— Само за месец-два, Мария. Обстоятелствата се промениха.
Тя погледна саковете. После него. И сетне отново саковете.
— Обстоятелствата не идват с два куфара багаж. Това е преместване.
— Кристина замина спешно за Англия. Няма кой да ги гледа.
Мария пристъпи към момчетата. Приклекна.
— Има сок от праскови в хладилника. И топла баница. Искате ли?
Те кимнаха мълчаливо и се шмугнаха към кухнята. Тя изчака да се отдалечат, после затвори вратата на хола.
— Иво, ние се разбрахме. Помниш ли? Децата живеят при майка си, идват през уикендите. Така беше от самото начало.
— Е, и? Сега тя заминава. Да ги оставя на улицата ли?
— А ти да ме оставиш пред свършен факт във вторник вечер? — Мария извади телефона си. — Знам на кого да се обадя.
— На майка ми ли? Недей!
— Защо? Да не би и тя да не знае какво прави синът ѝ с чуждото жилище?
Набра номера. Госпожа Димова вдигна бързо.
— Леля Елена, добър вечер. Вие знаете ли, че Иво доведе близнаците с багажа? За постоянно.
Тишина. После гласът на свекървата – объркан, разтреперан.
— Марийке, нищо не знам. Той нищо не ми е казвал… Как така за постоянно?
— И аз това се чудя. Каза, че Кристина заминава за Англия. Вярно ли е?
— Мило момиче, за Англия не съм чувала… Но Кристина от месеци се вижда с някакъв англичанин. Може би… Ох, не знам вече.
Мария усети как ѝ причернява. От месеци. Значи не е спешно. Значи е било планирано.
Иво стоеше опрян в стената, пребледнял.
— Какво искаш? — попита той.
— Адреса на Кристина. Обадих ѝ се, но телефонът ѝ е изключен.
— Няма да ти го дам.
— Тогава ще попитам майка ти.
— Мария, това не е твоя работа!
Тя се засмя – но смехът ѝ прозвуча по-страшно от вик.
— Не е моя работа? Тези деца спят в моя хол, ядат от моята маса, гледам ги всеки уикенд, докато ти си „при приятел” или „на работа”. Защото майка ти също не знае къде ходиш в събота. Нали така, лельо Елено?
От слушалката се чу тежка въздишка.
— Той и на мен ми казва, че е при теб…
Мария погледна мъжа си. Той сведе очи.
— Дай адреса. Само тази нощ ще спят тук. Утре ще водя децата при баба им, а на Кристина ще отида лично. Без теб.
Нощта мина безсънно. Мария слушаше равномерното дишане на близнаците от хола и си спомняше думите на приятелката си отпреди година: „Внимавай с тези мъже с деца. Сестра ми се ожени за такъв – бившата му жена замина за Италия, остави му хлапето, и той реши, че новата му съпруга е безплатна бавачка. Тя продаде колата си, за да плаща на детегледачка, докато той ходеше по командировки. А после се оказа, че командировките са при друга жена.”
Тогава Мария беше махнала с ръка. Глупости. Иво не е такъв. А ето – в хола ѝ спят две чужди деца, за които тя се грижи, докато съпругът ѝ…
Сутринта Иво обяви, че има „спешна среща с клиент”. Мария го изгледа мълчаливо. Носеше новия си костюм, беше се обръснал грижливо и дори беше сложил онзи парфюм, който тя му подари за рождения ден, а той така и не беше носил.
— До обяд ще се върна, после ще оправим всичко.
Тя не отговори. Изчака го да излезе, после облече момчетата и ги заведе у леля Елена. Свекървата отвори вратата, видя внуците и тихо ги прегърна.
— Влезте, милички. Баба направи мекици.
Когато децата изчезнаха в кухнята, госпожа Димова стисна ръката на Мария.
— Прости му, Марийке. Аз вече нищо не разбирам. И на мен ми лъже. Като малък не беше такъв…
— Лельо Елено, трябва ми адресът на Кристина. Казахте, че го знаете.
— Улица „Генерал Колев”, номер дванайсет, апартамент шестнайсет. Само те моля – не прибързвай.
— Няма да прибързвам. Просто ще ѝ задам няколко въпроса.
Входът на кооперацията беше стар, с олющена боя и миризма на застоял тютюн. Мария се изкачи на петия етаж пеша – асансьорът не работеше от седмици. Спря пред вратата с табелка „№16”. Беше се приготвила да види Кристина. Да я попита за Англия, за близнаците, за плановете ѝ.
Натисна звънеца.
Стъпки. Заключване. Вратата се отвори.
Пред нея стоеше Иво.
Тя не каза нищо. Просто гледаше. Първо него. После коридора зад гърба му – дамско яке на закачалката, чифт домашни пантофи. После пак него.
— Това не е… Аз просто… У нея капеше кранът, помоли ме да…
Тя вече беше тръгнала надолу по стълбите. Гласът му я гонеше като ехо в празния стълбищен процеп, блъскаше се в стените и падаше надолу. Мария чуваше стъпките си – равномерни, тежки, чуваше как пулсът ѝ бие в ушите.
На улицата спря. Извади телефона. Набра номера на Кристина за трети път този ден. Този път вече не очакваше отговор – просто искаше да чуе гласа от слушалката. „Абонатът е изключен или е извън обхват”.
Изпрати съобщение: „Кристина, обади се. Децата са при баба си. Трябва да поговорим.”
Отговорът дойде след две минути: „В чужбина съм. Върни се след няколко месеца. Иво ще ти обясни.”
Няколко месеца. Значи наистина е планирано. И Иво знае. Знае от самото начало – докато закусваше нейната баница, докато оставяше двата сака в коридора, докато казваше „обстоятелствата се промениха”.
Мария се прибра. Сложи чайника на котлона и седна на масата. Отвори бележника си – стар, с избелели корици – и започна да записва. Всичко. Всички пъти, когато Иво я беше лъгал. Съботите с „приятеля”. Болният му гръб, заради който тя сама влачеше продукти от магазина, а после го видя да тича в парка. Децата, които уж идваха само за уикенда, а всъщност тя ги гледаше по цял ден, докато той спеше до обяд.
Когато Иво се прибра вечерта, чайникът отдавна беше изстинал. Той спря на прага на кухнята.
— Какво си записваш?
— Факти.
— Мария, аз ти обясних…
— Ти лъга. Сега ще те слушам.
Тя стана и извади от шкафа папка с документи – тази папка, която пазеше още откакто се ожениха. В нея бяха документите за апартамента.
— Това е моят апартамент. Купен преди теб. Платен с моите пари. Ти нямаш право да го управляваш – нито да водиш тук деца, нито да правиш от него склад за багаж, нито да ме използваш за безплатна детегледачка.
— Какво искаш да кажеш?
— Утре ще заведа децата при майка ти. Тя ги обича, тя ще може да им помогне. А ти ще вземеш нещата си и ще напуснеш този апартамент.
Той се опита да каже нещо, но тя го прекъсна:
— Нека познай. Имаш „спешна среща с клиент” в понеделник? Или може би пак капе кранът някъде?
Иво не отговори.
На следващата сутрин Мария закара момчетата при госпожа Димова. Свекървата я посрещна с чаша кафе – силно, с кардамон, точно както го правеше нейната баба. Седяха в кухнята, докато децата играеха в хола.
— Той не знае какво губи — каза госпожа Димова тихо.
Мария не отговори. Остави чашата на масата, погледна часовника – беше единайсет и половина. След два часа идваше адвокатът.
— Лельо Елено, вие можете да идвате при децата, когато поискате. Аз не съм ви ядосана. Но Иво повече няма да прекрачи прага на моя дом.
Тя се прибра, отвори всички прозорци и започна да събира нещата му. Ризите от гардероба. Часовника от нощното шкафче. Снимките от рафта – свали ги внимателно, без да гледа лицата на тях. Всичко прибра в два големи чувала. Същите, с които беше дошъл.
Когато адвокатът позвъни на вратата, на масата вече лежеше готовата молба за развод. В нея пишеше просто: „Поради измяна и използване на съпружеското доверие. Имущество – лично, придобито преди брака. Деца от първи брак – не са общи. Претенции няма.”
— Той ще се ядоса — каза адвокатът.
— Нека. Аз ще се успокоя.
И тогава – вдигна телефона. Отвори приложението на банката. Три хиляди и двеста лева в общата сметка – парите, които тя беше спестявала за екскурзия до Гърция. За тях двамата. За море и маслинови горички.
Преведе всичко по личната си сметка. После затвори общата.
Не ѝ трябваше море. Трябваше ѝ тишина в собствения ѝ дом.
Две седмици по-късно Иво дойде да вземе чувалите си. Мария ги беше оставила пред вратата. Той позвъни, но тя не отвори. Чудесно знаеше, че си има ключ – но ключът вече не ставаше, защото беше сменила бравата в понеделник сутринта.
Той звъня дълго. После се чу как вдига чувалите и бавно слиза по стълбите.
Мария седеше на прозореца в кухнята и гледаше как по отсрещния тротоар старият съсед разхожда кучето си – същото малко псе, което всяка сутрин лаеше в шест и половина. Беше забравила да плати тока навреме и на сутринта бе получила съобщение от банката. Погледна го и се усмихна.
После стана, сипа си чаша чай и взе от рафта книгата, която не беше докосвала от две години.
