Казвам се Мартин, на четирийсет и три съм, ръководя проектния екип в една строителна фирма във Варна. Елена дойде при нас като нова проектантка есента, когато асфалтираха улицата пред офиса и цял месец в помещенията миришеше на катран и прясна боя. Забелязах я още на втория ѝ работен ден — не защото търсех нещо, а защото беше единствената, която задаваше въпроси на съвещанията, вместо просто да кима.
На бюрото ми стоеше снимка на Ива и момчетата от лятото на康станца — правена на терасата на хотела, всички изгорели от слънцето, с онези пластмасови чашки за сок в ръце. Гледах я по десет пъти на ден и мислех, че тя ме пази. Не подозирах, че ще стане и предупреждение, и упрек едновременно.
Тя не тичаше след мен, честно казано. Друг път бях виждал колежки, които намираха поводи да се задържат в кабинета ми след пет. Елена не беше такава. Отбягваше ме, доколкото позволяваше общият ни проект — реконструкцията на онзи хотелски комплекс до Балчик, дето се проточи с месеци заради разрешителните. Точно там я усетих за първи път: как затихва, когато влизам в заседателната зала, как започва да говори по-бързо, отколкото трябва.
Не съм наивен. На четирийсет и три вече знаеш кога някой те гледа различно. Но реших да не му обръщам внимание — имах си достатъчно проблеми: майка ми боледуваше в Добрич, по-малкият, Радо, се дърпаше в четвърти клас и учителката му звънеше през седмица.
Онази вечер останахме в офиса до късно заради чертежите на фасадата — трябваше да ги пратим на инвеститора до сутринта. Стъклената преграда на кабинета отразяваше само екрана на монитора, всичко останало тънеше в тъмно. Тя седеше до мен и подаваше листовете, а аз усещах как всеки път, щом пръстите ни се докоснат по хартията, дъхът ѝ спира за секунда.
Каза ми да не казвам нищо. Аз казах точно обратното.
— Харесваш ми — рекох. — Прекалено. И знам, че това е грешно.
Тя ми напомни, че имам семейство. Знаех го и без напомняне — но чух го от нея и стана по-тежко, отколкото когато си го повтарях сам. Станах, защото ако бях останал още пет минути в тази стая с угасени лампи, щях да направя нещо, за което после нямаше да мога да си простя. Излязох и си купих кутия цигари от денонощния до блока, макар да бях отказал пушенето преди осем години. Изпуших три една след друга на балкона, докато Ива спеше.
Следващите седмици бяха най-трудните в кариерата ми — не заради проекта. Виждахме се всеки ден на летучките, разменяхме документи, говорехме за срокове и бюджети сухо, като че между нас никога не бе имало нищо. Но забелязвах: тя вече не се смееше на шегите ми, държеше вратата отворена, за да не остане с мен насаме дори секунда повече от нужното.
В стаята за пушачи чух я веднъж да разказва на колежка за годишнините ни с Ива — колко отдавна сме заедно, колко „стабилно" изглежда отстрани. Не спомена, че миналата година спахме в различни стаи цял месец заради кавга за ипотеката. Хората виждат само фасадата.
Подаде оставка в петък следобед. Секретарката ми съобщи между другото, докато носеше договорите за подпис. Отидох в кабинета ѝ — малка стаичка с изглед към паркинга, на бюрото ѝ стоеше чаша изстинало кафе.
— Защо си тръгваш?
— Лични причини.
— Заради мен ли е?
Тя мълчеше, а мълчанието ѝ говореше повече от всеки отговор.
— Не тръгвай. Работиш добре, харесва ти тук.
— Не мога да остана — каза накрая. — Не мога да те виждам всеки ден, знаейки, че…
Не довърши. Не се наложи.
Седнах срещу нея на неудобния пластмасов стол за посетители.
— И на мен ми е трудно — казах. — Но аз си избрах семейството много отдавна. Няма да го разруша заради нещо, което може би ще отшуми.
— „Може би"?
— Не съм сигурен в нищо. Знам само, че имам две деца, жена, къща, която строихме единайсет години. И няма да я оставя.
Тя ме извини. Аз нея също — казах ѝ, че трябваше да пазя дистанция от самото начало, вместо да оставя нещата да стигнат дотук.
След две седмици напусна. Разбрах после от общ познат, че е намерила работа в архитектурно бюро в Русе.
Не знам какво стана с нея по-нататък — дали срещна някого, дали е щастлива. Но знам едно, за което мога да говоря само аз, защото аз бях този, който остана: седя сега в същия кабинет, същото бюро, само снимката вече е друга — с по-големите деца, направена миналото лято в Несебър. И всяка сутрин, преди да отворя лаптопа, слагам телефона си на бюрото с екрана нагоре, отворено приложението на банката, и превеждам стандартния превод към ипотечната сметка — четиристотин и осемдесет лева на месец, вноската, за която се карахме толкова пъти. Плащам я без забавяне вече три години подред. Не защото някой ме проверява. А защото това е конкретното нещо, което избрах да задържа тогава в онзи тъмен кабинет, и продължавам да го задържам всеки месец на първо число.
Миналата седмица я срещнах случайно на паркинга пред един мол във Варна — с колега, явно по работа. Кимнахме си отдалеч, без да спираме. Ива стоеше до мен с пликовете от магазина, питаше ме дали да вземем аварийни луминесцентни крушки за коридора, защото едната изгоря пак. Отговорих ѝ, взехме крушките, качихме се в колата и потеглихме към вкъщи, където момчетата ни чакаха с включена телевизия и недоядена пица от предния ден в хладилника.
