Първият път, когато чух за Песента на камилата, бях на осем години. Дядо ми, който пасеше стадата в Гоби от времето на социализма, се върна от паша с червени очи от вятъра и каза само: „Довечера ще пеем за бялата.“ Не попитах защо. Знаех, че въпросите тук се плащат с мълчание в отговор.
В Гоби хората не говорят много. Тук думите са като водата — пестят се. Но когато една майка камила отхвърли рожбата си, тогава думите свършват съвсем. Тогава започва песента.
Помня онази вечер. Слънцето беше паднало зад дюните и небето гореше с цвета на старо желязо. Бялата камила стоеше на края на стадото, далеч от малкото. Три дни не го допускаше до вимето си. Три дни малкото огладняваше. Три дни баща ми мълчеше.
Вечерта дядо ми седна на земята, скръсти крака и сложи морин хуура на коляното си. Това е цигулка с конска глава, изрязана от бреза. Той сам я направи преди трийсет години. Струните бяха от конски косми — взети от кобила, която беше умряла при раждане. Дядо казваше, че инструментът трябва да помни смъртта, за да може да пее за живота.
Той започна тихо. Не просто мелодия — нещо между говор и плач. Гласът му се издигаше на вълни, падаше, после пак. Морин хуурът отговаряше, сякаш животно стене. Не разбирах думите — те бяха на стар монголски, който вече никой не говори. Но разбирах скелета на песента: мъка, търпение, прошка.
Бялата камила стоеше неподвижно. Само ушите й мърдаха. После — видях нещо, което не забравих никога. От очите й потече сълза. Една. После втора.
Дядо пееше, без да спира. Баща ми заведе малкото към майката. То се приближи с треперещи крака. Бялата не отстъпи. Когато малкото посегна към вимето, тя за първи път не го отблъсна. Главата й се наведе. И то започна да суче.
Дядо ми почина преди шест години. Морин хуурът остана у мен. А заедно с него и една тетрадка. В нея бяха записани седем песни. Нареждах си, че ще ги науча. После дойде София, университетът, работата в кол центъра. Годините минаха като автобуси по булевард „Витоша“ — шумни, бързи, забравени.
Върнах се в Гоби миналата есен. Не за песни. Майка ми се разболя. Баща ми беше остарял. Стадото беше намаляло до дузина животни. Съседите от съседната юрта се бяха изнесли — младите заминаха към Улан Батор, към апартаменти с парно и без вятър.
На втората седмица една от камилите роди. Трудно раждане. Майката беше млада, първо раждане. Когато малкото излезе, тя го близна два пъти, после се изправи и тръгна към хълма. Не спря да погледне назад. Малкото се мъчеше да я последва, но тя го гонеше с ритник всеки път, когато приближеше.
Баща ми седна пред юртата и запали цигара. Пушеше и гледаше към хълма. Не каза нищо.
На другата сутрин малкото лежеше на земята. Дишаше бързо. Майка му беше на петдесет метра. Тя гледаше на друга страна.
— Няма кой да пее — каза баща ми. — Дядо ти беше последният.
Аз мълчах.
После влязох в юртата и извадих морин хуура. Тетрадката беше в дървена кутия, увита в парче вълна. Седнах на земята срещу камилата. Лъкът ми трепереше. Вятърът духаше песъчинки в очите ми. Два пъти започнах и спирах. Гласът ми не слушаше. Струните скърцаха. Малкото пищеше, а майка му мърдаше уши и отстъпваше.
Тогава си спомних думите на дядо: „Песента не е за камилата. Тя е за теб. Камилата просто слуша.“
Затворих очи. Започнах. Не знаех дали пея правилно. Знаех само, че пея.
Песента се носеше над дюните. Минута. Пет. Десет. Малкото легна на пясъка. Майката се обърна с цялото си тяло. Пристъпи. Приближи се. Наведе глава. Не съм сигурен кога точно сълзите потекоха по муцуната й — от вятъра ли, от песента ли. Но потекоха.
Малкото се изправи и зарови муцунка в нея. Тя стоя.
Баща ми хвърли цигарата в пясъка. После се пресегна и взе тетрадката от земята. Разлисти я. После, без да каже нищо, седна до мен.
На следващата сутрин той започна да ме учи на осмата песен. Тя не беше записана никъде. Казваше, че се предава само от глас на глас, както се предава как да намериш вода или как да познаеш, че ще има буря.
Пееше пръв ред, аз повтарях след него, дрезгаво, объркано, докато вятърът отнасяше половината думи към дюните. Той не поправяше гласа ми. Само чакаше да свърша реда и започваше следващия. Зад юртата малкото стоеше опряно в майка си, а вятърът носеше двата ни гласа над пясъка, докато не остана ясно чий глас е чий.
