Всичко започна с това, че в нашия вход на третия етаж изгоря крушката. Знаеш как е в старите панелки на Овча купел в София — уж етажна собственост, уж домоуправител, а човек си свети с телефона като в тъмна гора. Връщах се тогава от дежурство в поликлиниката, носех торба с лекарства за майка ми, и по стълбите чух как се трясват врата. Беше Мила. От апартамент номер четиринайсет. Пресече ми пътя, слизайки по стъпалата с разкопчано яке, макар навън да ръмеше. Косата ѝ беше мокра от мъглата, в едната ръка чанта, в другата телефон. Отзад, през отворената ѝ врата, лъхна на кисело зеле. И гласът на мъжа ѝ:
— Върни се, майка ми ей сега ще дойде!
Тя дори не се извърна. Само ускори крачка. А аз си помислих, че този хляб, дето ѝ е останал в кухнята, стопроцентово ще изстине, преди някой от това семейство да каже „благодаря“.
Онзи ден я видях два пъти.
Първия път сутринта, в автобус номер 23, онзи с хармониката, дето отива към гробището до Централните гробища. Седях отзад, защото предните места бяха заети от момче с колело и една баба с количка за пазар. Мила се качи на спирка „Овча купел 2“. Застана до прозореца, притисна до стъклото букет хризантеми, сякаш искаше да ги удържи живи, да не измръзнат. Пръстите ѝ бяха червени, ноктите — изгризани до кожичките. Не гледаше в телефона. Гледаше през прозореца, а в стъклото се отразяваха мокрите покриви на кооперациите и сивото небе, и май аз, защото седях срещу нея. Усмихна ми се с крайчеца на устата. Но това не беше усмивка. Беше нещо, което човек прави, за да не се разплаче пред чужди хора.
Слезе на моята спирка. Тръгна наляво, по алеята под параклиса. Не знам при кого отиваше. Не знам кой лежи там. Но видях как подрежда тези хризантеми на някакъв гроб, далеч от главния вход. Вятърът вдигна края на якето ѝ, а тя стоеше и не го оправяше. После допря чело до студения камък. И така стоя доста време, докато една врана с крясък не се стрелна от близката бреза.
Следващия път я видях вече в нашия вход. Беше след три часа. По стълбището миришеше на гъбена супа, от онези пакетените, дето някой готвеше на втория етаж. Аз се връщах от аптеката, носех на майка ми сироп за кашлица и четири лимона. На изтривалката пред вратата на Мила стояха обувки. Дамски, мокри, с полепнало по подметката листо. До тях мъжки, обърнати с върха навътре. А иззад вратата се чуваше гласът на мъжа ѝ, Данчо — познавам го, защото два пъти взима назаем от нас бормашината и веднъж не върна един дюбел.
— Нали ти казах, че ще дойдат! Какво да им кажа? Че жена ми е отишла на гробището и е оставила тенджерата празна?
Мила отговори нещо. Тихо. Не разбрах думите, защото точно долу някой тресна вратата на мазето. После пак той:
— Цял ден те няма, а роднините идват. Каква си ти домакиня?
И тогава, знаеш ли, стана ми неудобно, че стоя и подслушвам. Направих крачка към нашата врата. Но точно тогава у Мила нещо издрънча — чиния или капак. И изведнъж тя каза на висок глас, чак ехото се разнесе по стълбището:
— Имаш ръце, Данчо. Свари си сам.
Настъпи тишина. Кратка, но такава, дето виси в целия блок. В този квартален аквариум винаги е така — щом някой най-накрая спре да си играе ролята, това се чува у съседа в кухнята.
Вратата се отвори. Мила излезе на площадката. В ръка носеше ключ за мазето, стар, на връвчица. Погледна ме, а аз се престорих, че търся нещо в джоба си. Не издържах и казах:
— Мила, у нас зад стената стои онази акварела, дето искаше едно време да я сложиш в рамка. Ако искаш, заповядай.
— А, тази с пазара от Женски пазар — отговори тя и оправи яката си. — Благодаря.
И тръгна надолу. Обувките на изтривалката останаха. Мъжки и дамски.
Вечерта разказвах на майка ми как Мила от Кошева за пръв път не е приготвила обяд за свекърва си. Майка ми, която от десет години не става от леглото, вдигна вежди толкова високо, че забрадката ѝ се смъкна.
— Тази ли, дето свекърва ѝ всяка неделя казваше пред всички, че супата е прекалено солена?
— Същата — отвърнах и сложих пред нея чая. — Сега май вече няма да казва.
Майка ми дълго гледа тавана. После промърмори:
— Жалко, че аз не умеех така.
Второто действие на тази история не е вече на моя двор. Половин година по-късно срещнах Мила в супермаркета на булевард „Цар Борис III“. Стоеше до щанда за сладкиши, а в кошницата носеше два кроасана с розово сладко и малък сок портокал. Не онзи литровия, а от двеста и петдесет милилитра. За един човек.
— Как е, Мила? — попитах я, макар да не исках да съм любопитна. Но в мен седи момичето от тесния вход, което смята, че щом веднъж си разменил хризантеми и ключ за мазето с някого, вече имаш право да питаш.
— Ех, знаеш ли — каза тя, без да ме гледа. — Понякога е по-добре да не знам.
По-късно разбрах, че Данчо след онзи скандал заминал при майка си. За седмица. Върнал се, защото на работа се разчуло, че няма изгладени ризи, а майка му му казала, че и при нея не е хотел. Но в банята на Мила намерих друго нещо — защото после, през януари, тя ме помоли да ѝ помогна да закачи рафтове в антрето. Каза, че няма кой.
— А мъжът ти? — попитах глупаво.
— Има свободна минута през уикенда. Но не за мен.
Тогава видях в кухнята ѝ празна кутия от чай с мента. Стоеше на перваза, а вътре лежаха сметки. Сметки за газ, ток, наем. Всичките адресирани на нейно име. И бележка, залепена на хладилника с магнитче във формата на детелина: „Не забравяй за плащанията, че иначе аз няма да платя интернета“.
Не знам защо запомних точно това. Може би защото беше единственото изречение, което Данчо някога е писал на жена си в писмена форма. Не бележка, не признание, само заплаха да спре нета.
Най-зле стана през март. Връщах се от нощна смяна, беше след седем сутринта, по тротоарите лежеше онази мокра киша, дето в София може да те изненада посред седмица. В коридора стоеше непозната жена с кожена шапка. Пушеше на прозореца на стълбището, макар да имаше забрана. Пепелта изтръскваше на перваза.
— При кого сте? — попитах я.
— При снахата — отвърна и загаси цигарата в рамката на прозореца.
Свекървата на Мила. Познах я по гласа, по това „при снахата“, сякаш думата имаше две букви в повече.
Позвъни. Мила отвори. И тогава чух нещо, което никога няма да забравя, защото рядко се случва някой да повиши глас точно когато всички останали още спят.
— Мислиш ли, че ако не сготвиш, ще промениш нещо? — започна старата жена. — Данчо ще те зареже и ще останеш на улицата. Защото апартаментът е наш, от свекъра. Ще видиш, ще ти вземат жилището.
Мила стоеше на прага. Не отстъпи назад. Носеше престилка с джобове, а от единия стърчеше лопатка за тесто. Извади я бавно и я остави на полицата до вратата. Толкова спокойно, сякаш оставя лъжица, а не инструмент, който можеше да се изтълкува зле.
— Този апартамент — каза тихо — е изкупен с моето майчинство. Но няма значение. Влезте, яжте. Само после ще измиете чиниите.
И отвори вратата по-широко. Свекървата влезе, повличайки след себе си мирис на дим и лавандулов одеколон. Данчо се появи в края на коридора, само по чорапи, с изражението на човек, който разчита майка му да оправи нещата, а той да не се налага да прави нищо.
Не знам какво ядоха тогава. Знам, че след час всички си тръгнаха. Старата жена мина покрай мен по стълбите и подхвърли:
— Съседката ви е глупава като галош на крив крак.
Отговорих:
— Затова пък обувките си държи на изтривалката.
Май не разбра.
Три дни по-късно срещнах Мила на спирката. Чакахме един и същ нощен автобус номер 111. Каза ми, че намерила нотариалния акт в шкафа под завивките. Онзи, за който Данчо казваше, че се е изгубил. И че отишла при адвокат на улица „Граф Игнатиев“. И че разбрала, че апартаментът наистина е прехвърлен на Данчо. Но не от нейната майка, не от нея. А от свекъра, който преди десет години дарил на сина си имота, а тя подписала съгласие, защото била в осмия месец бременност и искала спокойствие.
— Но знаеш ли какво? — добави тя, докато автобусът завиваше по „Овча купел“. — Вече не искам да съм с него само защото имам къде да спя.
Тогава извади от джоба си телефона. Показа ми снимка. Малко червено бележниче, а вътре списък. В списъка осем точки. Първа: „Да наема стая в Хладилника“. Втора: „Да взема от работата удостоверение за доходи“. Трета: „Отделна сметка в банка“. И така нататък. Не попитах какво следва. Не е моя работа.
През април Данчо замина. Не, не замина. Изнесе се. Взеха го в събота, двама братовчеди в черни якета. Свалиха телевизора, лаптопа, самобръсначката. Мила стоеше на балкона и гледаше как товарят в колата кашони от банани. После влезе в апартамента и остави на перваза онези негови дюбели, дето бяха останали у нас. Почука на нашата врата.
— Тия май са ваши — каза.
Държеше в ръка четири дюбела и два винта. Остави ми ги на прага, както се връща заета съдина.
— А бормашината? — попитах.
— Не я върна. Но няма нищо. Предпочитам да загубя бормашина, отколкото година от живота си.
И затвори вратата.
После дълго нищо. През май видях как окачва пердета. През юни при нея дойде сестра ѝ от Бургас, с тесни устни и висок смях. Чувах през стената как пият чай и гледат „Стани богат“. През юли Мила боядиса антрето в цвят гълъбово сиво. Сама. Стоеше на стълбата в прекалено големи спортни панталони, а аз ѝ държах четката, за да не капе по мокета.
А през септември се върна Данчо. Не с букет. С пребледняло лице, в намачкана риза, с куфар, в който някой му бе сложил само кабела на зарядното. Спря пред врата номер четиринайсет и позвъни. Мила не отвори. Позвъни втори път. Излязох на площадката, защото точно тогава извеждах котката.
— Съседке — каза ми той. — Кажете ѝ, че апартаментът е мой.
— Кажете ѝ го сам — отвърнах и повиках котката.
Позвъни трети път. Тогава Мила отвори. В ръка държеше ключ. Само че беше нов ключ, с пластмасова главичка в цвят лайм. Не пасваше на старите ключалки, защото през август беше сменила патроните.
— Твоят апартамент? — каза тя, а зад нея в антрето стоеше празна кутия от чай с мента, този път с надпис „Дарение — изчистено“. — Тогава си го вземи.
Вдигна от пода изтривалката. Отдолу лежеше нотариалният акт. Ксерокопие. И на този акт, с химикалка, синя, от онези, дето оставят следа на хартията, беше написала: „Съсобствено жилище, вложени средства от лично имущество: 38 000 лв. За връщане“.
— Нямаш право! — извика Данчо.
— Имам. И ще го използвам.
Тогава слязох по стълбите. Не исках да гледам как му треперят ръцете. Но чух още как Мила казва:
— Иди при майка си. И тя си има печка. И ръце.
Затвори вратата. По входа отново замириса на кисело зеле, но този път никой не тичаше да успее преди гостите.
Сега, като видя Мила, не мисля за онова, през което е минала. Мисля за това, че на изтривалката вече няма мъжки обувки. А на вратата ѝ виси нова табелка, дървена, с надпис „При мен“. Окачи я през ноември. В деня, в който майка ѝ уж щеше да навърши седемдесет. Не знам точно, защото не питах. Но се връщах тогава от гробището и видях как Мила със сестра си ядат на балкона си сладкиш с праскови. Говореха нещо, смееха се, а една от тях — май Мила — свали чехлите и постави боси крака на студения парапет.
Беше след десет вечерта. На Овча купел миришеше на дим и дъжд. В прозорците светеха телевизори. А у Мила, на четиринайсети, светеше малка лампа с абажур в кехлибарен цвят.
Исках да почукам. Но вместо това влязох у нас, свалих обувките и оставих на перваза четирите дюбела, които ми беше дала. Стояха там още седмица. После ги хвърлих в боклука.
Не знам колко е платила Мила на адвоката. Не знам колко е получила по споразумението. Но знам, че една сутрин, когато слязох за хляб, на стъклото на колата ѝ — малко червено „Фиат Пунто“ с вдлъбнат заден капак — лежеше глоба за паркиране. Пъхната под чистачката. А под глобата някой беше сложил бележка. Не знам кой. Може би Данчо. Може би майка му. На листчето имаше една дума: „Прекали“.
Мила слезе долу по анцуг и чехли. Видя глобата. Видя бележката. После се качи в колата и измина две улици, до бензиностанцията на булевард „Цар Борис III“. Купи си кафе от автомата, талон и нова карта за паркинг. Талонът не спечели нищо. Но когато се връщаше, на лицето ѝ имаше нещо, което преди не бях виждала у никого, връщащ се от паркинга след глоба.
Караше с отпусната лява ръка, в дясната държеше чашата с кафе. А през отвореното стъкло от радиото се носеше песен на Стефан Диомов. Гледах я как изчезва зад ъгъла и си помислих, че тази жена най-накрая паркира там, където иска. И че това вече е нещо.
Онзи ден хлябът в кухнята ѝ изстина докрай. И за пръв път никой не забеляза.
