Пишех на ръка списък с нещата за вкъщи, а всъщност просто дращех по бележника. Март беше, а от сутринта валеше сняг — нещо, което в Пловдив се случва веднъж на няколко години и все изненадва. Снегът се трупаше по перваза, а аз гледах празния двор пред блока. Преди десет години там винаги имаше поне едно спряло колело.
— Дъжд, сняг, каквато и да е каша — те намираха време, като бяха малки — казах на съседката Пенка, която беше дошла да върне тавата от баницата.
Пенка я остави на плота и седна без покана. Познавахме се от четирийсет години, от времето, когато и двете работехме в шивашкия цех на „Марица“. Тя свали мокрия си шал и го метна на облегалката на стола.
— Обадиха ли се най-после? — попита, въпреки че знаеше отговора.
Не ѝ отговорих направо. Взех тавата, избърсах я с кърпа, въпреки че беше чиста, и я прибрах в шкафа.
— На Нова година синът ми се обади за четири минути. Дъщерята изпрати картичка. С гълъбче. За рождения ми ден през януари — нищо.
Пенка не каза „съжалявам“, за което ѝ бях благодарна. Вместо това стана, сипа и на двете ни по едно кафе от джезвето, което още вреше на котлона, и се върна на стола.
— Гинке, ще се осъзнаят. Имат си работа, деца, ипотеки. Ти знаеш как е.
Знаех как е. Знаех и че синът ми Ивайло живее на дванайсет минути с кола от мен, а дъщеря ми Елена — на двайсет и пет. Не бяха в Канада. Не бяха и в София дори. Просто нямаха време.
Следващият четвъртък отидох при нотариус.
Не защото бях решила нещо. Просто исках да знам какво притежавам и какво мога да направя с него. Докато чаках пред кабинета, разглеждах тапета — избелял на едно място, точно там, където години наред се облягаха хора, чакащи реда си. Жената на съседната седалка държеше найлонов плик с документи и нервно въртеше брачната си халка.
Нотариусът беше млад, може би колкото сина ми. Когато му казах на колко години съм, той ме погледна точно както човек гледа възрастна жена, от която очаква да е объркана — с тази предпазлива учтивост, зад която се крие нетърпение.
Но когато извадих документите, нещо в него се промени. Започна да прелиства, да отмята, да си води бележки.
— Апартаментът, вилата в Родопите, нивата край Калояново — той ги изброяваше, сякаш четеше меню. — Имате сериозно имущество, госпожо.
После ме погледна над очилата си.
— Имате ли наследници?
— Имам. Двама.
— А те знаят ли какво притежавате?
Не отговорих веднага. През прозореца се виждаше покривът на старата баня, а по него ходеха два гълъба. Единият се опитваше да се доближи до другия, но онзи отлиташе.
— Последния път, когато бяха вкъщи и двамата едновременно — казах, — беше на Гергьовден преди три години. Стояха един срещу друг в кухнята и спореха кой да вземе стария телевизор, ако го сменя.
Нотариусът свали очилата.
— Питам, защото в такива случаи е добре да има завещание. Особено когато имотът е неделим.
На излизане си купих баничка от лавката отсреща. Беше топла, с много сирене, и за момент всичко ми се стори по-просто. Вървях към спирката и броях плочките по тротоара — стар навик от детството, когато броях траверсите по пътя към гарата в Септември.
Тогава, на спирката, ми хрумна.
Не злобата. Не отмъщението. Просто въпрос: какво биха направили, ако разберат, че всичко това може да отиде другаде?
Обадих се на Елена във вторник сутринта. Тя вдигна след пет позвънявания, гласът ѝ беше приглушен, на заден план бръмчеше кафе машина.
— Мамо, на работа съм. Нещо спешно ли е?
— Реших да продам вилата — казах.
Тишина. После:
— Какво?
— Вилата в Родопите. Не ходи там никой от години. Има купувач от Асеновград, дава шестдесет и седем хиляди лева.
Това беше вярно. Нотариусът беше споменал познат, който търси имот точно в онзи район.
— Мамо, не можеш ей така… Стига глупости. Това е семейно място, ние с Ивайло сме израснали там.
— Вие с Ивайло не сте стъпвали там от шест години — казах.
— Защото нямаме време, мамо! Работим. Децата имат уроци. Ти сега ни обвиняваш ли?
Не се карах. Казах само:
— Не ви обвинявам. Просто ви информирам.
И затворих.
Телефонът звъня още същата вечер. Ивайло. После пак Елена. После пак Ивайло. До десет часа имах седем пропуснати повиквания и четири съобщения, които не отворих.
На сутринта дойдоха и двамата.
Чух звънеца в осем и половина. Бях си сипала кафе, но не бях отпила. Оставих чашата на масата и отидох да отворя.
Елена влезе първа, свали ботушите си чак в коридора, остави ги до вратата, както правеше като ученичка. Ивайло влезе след нея, без да сваля якето.
— Мамо, трябва да поговорим — каза той.
— Седнете — казах.
Те седнаха на дивана, а аз останах права до прозореца. Снегът от миналата седмица се беше стопил, но по покривите още имаше мокри петна.
— Какви са тия глупости с вилата? — Ивайло подхвана пръв. — Ей така, без да ни питаш?
— А ти мен попита ли нещо през последните три години? — отвърнах.
Той преглътна.
— Мамо, не е честно — обади се Елена. — Ти знаеш, че обичаме това място. Просто сега е трудно. Работата, децата…
— Колко пъти ми се обади миналата година? — попитах.
Тя отвори уста, затвори я.
— Аз ти броих — казах. — Четири пъти. Два пъти, за да ми кажеш, че няма да дойдете на Великден. Веднъж за рождения ми ден, но говореше с мен от колата, докато шофираше. И веднъж на Коледа — и то защото Ивайло ти беше казал, че се е обадил.
Елена сведе поглед към чантата си. Ивайло се наведе напред, сложи лакти на коленете си.
— Добре, мамо. И какво предлагаш? Да ни накажеш, като продадеш вилата?
— Не искам да ви наказвам — казах. — Искам да разбера какво значи за вас това място. Защото за мен значи петнайсет години лета, в които го поддържах сама, докато баща ви беше жив, и още шест, в които ви канех и чаках.
Стана тихо. Толкова тихо, че чух хладилника да бръмчи.
— Апартаментът също го прехвърлих — казах.
Ивайло вдигна глава, сякаш някой го беше ударил.
— Какво?
— Вчера. На фондацията за възрастни хора в Пловдив. Онази, дето организира безплатни обеди в квартала.
— Мамо, ти…
— Документите са при нотариуса. След като вече нямам живи роднини, които да ме посещават, реших, че ще е по-полезно да помогне на хора, които са по-зле от мен.
Елена стана от дивана.
— Ти не си в ред!
— Спокойно — казах ѝ. — Не съм застрашена. Имам си пенсия, имам си вилата, която така или иначе ще продам. Имам и нивата в Калояново. Онова, дето никой от вас не знае, че съществува, защото никой не ме попита.
Ивайло се изправи. Беше пребледнял.
— Това е бащината ни къща!
— Това е моята къща — казах. — Купена с парите от двайсет и четири години нощни смени в цеха, докато вие спяхте при баба ви. И ще реша аз какво да правя с нея.
Той понечи да каже още нещо, но Елена му сложи ръка на ръкава.
— Хайде — каза тя. — Няма смисъл.
На вратата се обърна към мен:
— Ще съжаляваш, мамо.
— Вече съжалявах — казах. — Единайсет години подред. Сега е мой ред да си отдъхна.
Вратата се затвори.
Седнах на дивана, точно на мястото, където беше седяла Елена. Беше останала топла. Не знам защо, но не можех да стана.
После станах. Измих двете чаши, които така и не бях им предложила вода да пият, прибрах ги в шкафа. Сложих си палтото и излязох.
На външната врата на входа имаше обява, забодена с кабърче: „В неделя, обяд за самотни хора, читалище «Пробуда»“. Миналата седмица не я бях забелязала.
Вървях към читалището и си мислех за нивата край Калояново, която баща ми остави и която не бях виждала от години.
Може би щях да я продам.
Може би щях да я подаря.
Но за първи път от много време насам решението беше само мое.
