Нощта, в която всичко започна, миришеше на мокър картон и печени чушки от последния етаж на блока. Стоях до кофите за разделно събиране зад стария супермаркет в пловдивския квартал „Кючук Париж“ и треперех. Не помня имената, които хората ми бяха дали предишния ден. Помня само как вратата на колата се отвори, две ръце ме избутаха в локвата и моторът изчезна в ноемврийския вятър.
На три метра от мен, върху сплескан кашон от банани, стоеше друго куче. Беше дребно като мен, черно-кафяво, с едно бяло ухо. Дишаше учестено и от устата му излизаше пара. Пристъпих напред. То също. Опашките ни потрепнаха едновременно, без никакъв сигнал от мозъка – просто така, защото телата ни вече знаеха нещо, което хората бяха забравили.
Притиснахме се един в друг и заспахме. Вятърът спря след полунощ, сякаш някой силен човек беше решил, че на две захвърлени кученца им стига толкова.
—
Зимата дойде не със сняг, а с изсушени кални локви и вятър, който свиреше между панелите като развалена флейта. Ние се учехме да оцеляваме. Спахме зад гаражите на улица „Цар Симеон“, където някакъв шофьор на камион беше оставил стар дюшек с пружини, стърчащи нагоре. Нощем се завирахме под него и си топлехме носовете един на друг. През деня обикаляхме кофите и понякога намирахме парче сух хляб, а друг път – развалена луканка, която ние не можехме да различим от прясната.
Един вторник сутринта пред гаража се появи мъж с карирана риза и ни остави дървена кутия от стари овощни щайги – беше подплатил дъното с вестници и отгоре беше нарисувал с тебешир две кучешки муцуни. Беше ни вдигнал покрив. Три дни после някой изкърти дъските с ритник и ги струпа на купчина, върху която остана само парче вестник със снимка на футболист. Не ни стана мъчно за кутията, а за това, че човекът с карираната риза беше отделил време да нарисува муцуните ни. Ние не знаехме защо някои хора строят, а други чупят. Просто свихме се още по-силно и зачакахме сутринта.
—
Февруари ни завари с отслабнали ребра, но живи. А после стана онова, което никой не очаква. Моят приятел – онзи с бялото ухо – се втурна след гларус в краката на спирката и не видя синия „Фиат Пунто“, който завиваше с празна задна седалка. Чухме тъп удар, колата намали за миг и после продължи. Той лежеше на платното и дишаше тежко, а задният му крак висеше под ъгъл, който не беше нормален. Започнах да лая. Тичах напред-назад, застанах пред една жена с пазарски колички, но тя ме подмина. Тогава хукнах към познатата врата.
Баба Добра излезе от входа с найлонова купичка от кисело мляко, пълна с ориз и малко пилешки дробчета. Беше ѝ трудно да ходи – подпираше се на бастун с гумено връхче и носеше плетена жилетка на червени и сини райета, подарена от внучка ѝ за осемдесетия рожден ден. Казваха ѝ „баба Добра“ не защото това беше името ѝ, а защото така ѝ викаха съседите. Истинското ѝ име беше Парашкева, но то се появяваше само по документи и във фишовете за пенсия в пощенската кутия.
– Я, пак си сам – рече тя и се огледа. – Къде ти е другарят?
Аз заскимтях и се втурнах към улицата, после обратно. Тя се намръщи, остави купичката на земята и каза нещо, което до ден днешен помня като топлина:
– Води ме. Ще вървя, колкото мога. Само не бързай много, че ми е износена втората става.
Стигнахме до спирката. Приятелят ми беше пак там, ближеше лапата си, скимтеше тихо. Баба Добра приклекна с мъка, откопчи джоба на жилетката и извади избелял портфейл от пластмаса. Преброи банкнотите два пъти – две по десет лева, една от пет, три монети по левче. После погали бялото ухо и каза:
– Имам за преглед. Ще се лиша от кафето си този месец – голяма работа. Но теб, малкия – обърна се към мен, – и теб не мога да те взема. Апартаментът ми е колкото кутия за обувки, имам две котки, едната със слаб бъбрек. Не ми се сърди.
Не ѝ се сърдех. Само зачаках.
—
Ветеринарната клиника беше на ъгъла на бул. „Руски“ – малка стая с метална маса и плакат за обезпаразитяване. Ветеринарят, млад мъж с очила, каза, че кракът има пукнатина, но ще се срасне, ако кучето не стъпва върху него три седмици. Баба Добра го уви в стара памучна риза, донесена от вкъщи, и го прибра в апартамента си на четвъртия етаж, където котката Маца се скри зад хладилника и не излезе два дни.
Аз останах навън. Всяка сутрин тичах до входа и сядах да гледам вратата, докато тя излезе с пластмасовата купичка. Тогава баба Добра ми казваше две неща: първо, че приятелят ми е жив, и второ – „яж, че си кожа и кости“. Аз изяждах ориза и пак сядах да чакам. Понякога от прозореца на четвъртия етаж се показваше черният нос на моя другар и аз махах опашка, докато не заболееше.
Един ден, докато чаках така, до мен спря жена. Не беше от квартала. Имаше меко синьо палто и чанта, от която се подаваше рекламна брошура на магазин за храни за животни. Миришеше на джинджифил. Тя клекна и протегна длан, без да ме гледа в очите – жестове, които някои хора знаят, че кучетата разбират по-добре от думите.
Баба Добра излезе точно тогава, носейки вода в бутилка от минерална вода.
– Здравейте – каза жената с палтото. – Това ваше ли е кученцето?
– Не е мое, но съм му длъжник – отговори баба Добра. – Приятелят му е горе, с пукнат крак. Изхвърлили ги и двамата на бунището преди месеци. А аз не мога да взема и двамата. Единият ще трябва да се върне на улицата, като оздравее.
Жената с джинджифиловата миризма погледна първо мен, после прозореца на четвъртия етаж. Усмихна се с крайчеца на устата си.
– Казвам се Росица. Съпругът ми е ветеринар – всъщност, на вашия лекар му беше преподавател. Имаме къща в Пловдив, в „Беломорски“, с двор, колкото половин волейболно игрище. Търсихме куче. Но изглежда, ще трябва да вземем две.
Баба Добра се подпря на бастуна и се разсмя тихо, с онези смехове на стари хора, в които има повече въздишка, отколкото звук.
– Това ако не е Господ да си е свършил работата – рече тя и извади носна кърпа от ръкава на жилетката си.
Росица извади телефона си и набра мъжа си, Петър. Докато говореше, аз стоях абсолютно неподвижен, защото усещах, че тези думи са от значение. Тя каза:
– Любов, вземи специалната кутия за транспорт, дето стои в коридора. И ела на ул. „Крали Марко“ зад супермаркета. Ще вземаме две малки – едното е нагоре, с пукната кост, другото е тук долу и брои секундите, без да ги знае.
Петър пристигна след двайсет минути с бял бус, на който отстрани пишеше „Ветеринарна грижа Петров“. Донесе пластмасов контейнер с мека подложка. С баба Добра се качиха горе и слязоха заедно с приятеля ми, който куцаше леко, но вече стъпваше предпазливо. Двамата с него се подушихме през решетката на контейнера, докато Росица бършеше ръцете си с мокри кърпички.
Тогава стана нещо, което никой не очакваше. Баба Добра подаде на Росица смачкана банкнота от пет лева и каза:
– Вземи това. За бензин. Ти и без друго похарчи пари, докато дойдеш.
Росица понечи да откаже, но после видя как бабата стиска здраво банкнотата – не от скъперничество, а защото това беше единственото нещо, което тя можеше да даде, освен ориза и пилешките дробчета. Росица бръкна в чантата си, извади портфейла и издърпа една банкнота от петдесет лева. Пъхна я в купичката от кисело мляко, която стоеше празна на земята, и я подаде обратно на бабата заедно с нейните пет лева отгоре.
– Това е за котките – каза тя, без да обяснява повече. – И за кафето, дето ще пропуснете.
Баба Добра отвори уста, но не можа да каже нищо. Взе купичката с петдесетте лева вътре и я притисна до гърдите си, докато слизаше по стълбите.
Росица и Петър ни сложиха в контейнера заедно. Когато за последно погледнах навън, видях как баба Добра стои на тротоара с жилетката на райета и държи купичката като икона. Вятърът пак беше започнал, но този път не ми беше студено.
Така се озовахме в къщата в „Беломорски“. Дворът имаше ябълково дърво, което още помнеше есента, и кучешка къщичка, която Петър беше построил сам от остатъци от стара беседка. Две седмици по-късно приятелят ми ходеше без превръзка, а аз спрях да треперя насън. Росица ни даде имена – Орфей и Евридика, защото били герои, които се намерили, след като изгубили всичко. Тя пускаше да се храним от кашоните за бисквити и понякога ни водеше с буса до клиниката на Петър, за да се видим с баба Добра, която идваше за безплатен преглед на котката си. Тогава бабата вадеше от джоба си същия смачкан петолев, но този път го прибираше обратно, защото Петър ѝ казваше, че прегледът е подарък за рождения ѝ ден през март.
Ние вече не чакахме пред вратата. Вратата беше отворена.
