Радка Ненова слагаше третата лъжичка захар в чашата, когато телефонът звънна. Беше сряда следобед, началото на март, в Пловдив навън духаше онзи противен вятър, дето вдига прахоляк от строежа отсреща. По телевизора в кухнята вървяха новините на обяд, звукът беше намален почти до нула.
— Радке, ти ли си? — гласът на сестра ѝ Виолета звучеше някак изкуствено бодро.
— Аз съм, коя да е. Какво има?
— Нищо, просто… исках да чуя гласа ти.
Радка остави лъжичката на масата. Двайсет и девет години по-голяма сестра усеща фалш през телефона така, както усеща дъжд през прозорец — без да поглежда навън.
— Виолета. Кажи какво стана.
Тишина от другата страна, после въздишка.
— Продадохме апартамента на мама. Този на "Раковски".
Радка седна. Столът изскърца — от години не беше смазвала пантите му, все нямаше време.
— Кой "ние"?
— Аз и Стефан. Той намери купувач, даде добра цена, осемдесет и три хиляди. Трябваше да действаме бързо, Радке, купувачът бързаше и…
— Апартаментът е на мама.
— Мама подписа пълномощно на мен още през двайсет и втора, когато почина татко. Забрави ли? За да мога да плащам таксите, да оправям документите.
Радка помнеше. Помнеше добре как майка ѝ, тогава на седемдесет и осем, седна на кухненската маса в старата им къща в Асеновград и подписа хартията, защото Виолета живееше по-близо до Пловдив и ѝ беше по-удобно да урежда нещата. Радка живееше в Сливен, на два часа с колата, и не спори тогава — какво имаше да спори.
— Пълномощното беше за такси, Виолета. Не за да продаваш имота ѝ зад гърба ѝ.
— Не е зад гърба ѝ! Тя знае.
— Тя знае ли, или ти ѝ каза нещо, дето тя не разбра докрай?
Пауза, по-дълга от предишната.
— Радке, мама е на осемдесет и една. Апартаментът стоеше празен от три години, откакто тя е в моя дом. Плащахме данък сгради, плащахме управление на входа за нищо. Аз реших да го продам, защото това е разумно.
— А парите?
— Парите са в моята сметка. За нейните нужди.
Радка затвори очи. През прозореца видя как съседката отсреща простира чаршафи, макар вятърът да ги издуваше като платна.
— Ще дойда в събота.
— Радке, не е нужно да…
— Ще дойда.
Затвори телефона, без да каже довиждане. Ръцете ѝ трепереха леко, докато прибираше захарницата в шкафа — не от страх, а от онова студено, тежко чувство, което идва, когато разбереш, че някой близък те е лъгал с усмивка на лицето месеци наред.
***
Майка им, Петрана, живееше при Виолета от три години — откакто падна в банята и си счупи бедрената кост. Апартаментът на "Раковски", трийсет и осем квадрата, беше купен от бащата на момичетата през осемдесет и седма, изплащан на изплащане цели единайсет години. Там беше отгледана и Радка, и Виолета. Там баща им, Кирил, бе поставил последната плочка в банята вечерта преди да го приемат в болница с инфаркта, от който вече не се върна.
Радка пристигна в петък вечерта, ден по-рано от уговореното — нарочно. Спря колата на паркинга пред блока на Виолета, в квартал "Тракия", и се качи на четвъртия етаж пеша, защото асансьорът пак не работеше.
Отвори ѝ самата Петрана — по-крехка, отколкото я помнеше отпреди четири месеца, но с бистър поглед.
— Радке, детето ми! Не те очаквах днес.
— Дойдох по-рано, мамо. Как си?
— Добре съм, добре. Виолета готви пилешка супа.
Радка влезе в апартамента. Миришеше на дафинов лист и на нещо старо, на прах, дето се трупа в ъглите на чужд дом, колкото и да чистиш. На стената в антрето висеше снимка на баща им пред блока на "Раковски", с онзи негов кафяв "Фиат 124", с който караше момичетата на море всяко лято.
— Мамо, седни за малко. Искам да те питам нещо.
Петрана седна тежко на дивана, ръцете ѝ — сухи, с изпъкнали вени — легнаха в скута.
— Знаеше ли, че Виолета продаде апартамента на "Раковски"?
Мълчание. После — бавно кимване, но погледът на майка ѝ гледаше не към Радка, а към някаква точка на пода.
— Тя каза, че така е по-добре. Че стоеше празен, само пари ядеше.
— А знаеш ли за колко го продаде?
Петрана поклати глава.
— Не питах. Виолета се грижи за такива неща.
От кухнята се появи Виолета, с престилка, с лъжица в ръка, лицето ѝ — почервеняло от парата на тенджерата или от нещо друго.
— Радке, дойде по-рано.
— Осемдесет и три хиляди лева, мамо. Толкова взе Виолета за апартамента ти.
Петрана се обърна рязко към дъщеря си.
— Виолетке, вярно ли е?
— Мамо, аз щях да ти кажа сумата, просто…
— Осемдесет и три хиляди — повтори Петрана, сякаш числото ѝ тежеше на езика. — И къде са тези пари?
— В моята сметка. За твоите нужди — за лекарства, за памперси, за…
— Аз имам пенсия за памперси — гласът на майката, обикновено тих, сега стана остър като вилица, стъргаща в чиния. — Апартаментът на баща ти не се продава за памперси.
Радка мълчеше и гледаше. Не защото нямаше какво да каже, а защото усещаше, че този разговор не е неин — той принадлежеше на майка ѝ и на сестра ѝ, а тя беше само катализаторът, който го извади на светло.
***
На следващата сутрин, събота, Радка закара майка си до нотариалната кантора на улица "Гладстон" — беше проверила предния ден в интернет работното време. Нотариусът, млада жена на около четирийсет с очила с тънки рамки, ги прие без записан час, защото имаше прозорец между две сделки.
— Госпожо Ненова, пълномощното, което сте подписали през 2022 година — каза нотариусът, преглеждайки документите, които Петрана носеше в стара найлонова папка, — дава право на дъщеря ви Виолета да управлява имуществото ви, включително да го продава. Юридически сделката е валидна.
Радка усети как стомахът ѝ се свива.
— Но може ли да се оттегли?
— Разбира се. Пълномощното може да бъде оттеглено по всяко време с едностранно волеизявление на упълномощителя. — Нотариусът погледна Петрана. — Искате ли да го направим сега?
Петрана мълча малко, гледайки ръцете си, после каза:
— Искам.
Документът отне двайсет минути. Петрана го подписа с онзи неин ситен, старомоден почерк, който Радка помнеше от бележниците с рецепти, останали след баба ѝ. Оттеглянето на пълномощното означаваше, че отсега нататък Виолета няма никакво законно право да разпорежда каквото и да било от името на майка им — не сметки, не имоти, нищо.
После, в същия ден, отидоха в клона на банката на булевард "Марица", където Виолета държеше парите от продажбата. Петрана, с личната си карта и с новото удостоверение от нотариуса, поиска сумата да бъде преместена в нейна собствена, нова сметка, до която само тя да има достъп.
Чиновничката, млада, с табелка "Даниела", погледна екрана, после погледна Петрана.
— Госпожо, сумата е осемдесет и една хиляди двеста лева — има теглене от миналата седмица.
— Тегление? — Петрана се обърна към Радка. — Какво тегление?
Радка извади телефона си и звънна на Виолета направо от банката, на високоговорител, пред очите на майка им и на чиновничката.
— Виолета, какво е това теглене от осемдесет и три хиляди лева, дето вложи, на осемдесет и една хиляди двеста сега?
Гласът на Виолета трепна.
— Изтеглих хиляда и осемстотин, за да платя на Стефан, той направи ремонт в стаята на мама, купи нов матрак и…
— Стаята, в която мама живее в твоя апартамент? — попита Радка тихо, но всяка дума падаше тежко като камък. — Питахте ли я дали иска този ремонт?
Мълчание от другата страна.
Петрана взе телефона от ръката на Радка, стисна го здраво.
— Виолетке. Ще се прибера при теб довечера да взема нещата си. Утре Радка ме отвежда в Сливен, при нея.
— Мамо, недей така, аз само…
— Осемдесет и три хиляди лева — повтори Петрана. — Апартаментът на баща ти. Единайсет години изплащаше го, лев по лев, докато аз миех подове в текстилната фабрика. И ти го продаде, без дори да ме питаш какво искам аз.
Затвори разговора. Ръцете ѝ, тези сухи ръце с изпъкнали вени, не трепереха вече — държаха телефона спокойно, сякаш вече бе решила нещо, което не подлежи на обсъждане.
***
Вечерта, докато събираха малкото вещи на Петрана от стаята във Виолетиния апартамент — един куфар, старата ѝ Библия, снимката на Кирил пред "Фиата", Виолета стоеше на прага, без да смее да влезе.
— Мамо, прости ми.
Петрана затвори ципа на куфара.
— Не искам извинение, Виолетке. Искам парите ми обратно в моята сметка — до последния лев, включително онова, дето изтегли. Имаш срок до края на месеца.
— А после?
— После ще реша какво да правя с тях. Може да купя нещо малко за себе си в Сливен, близо до Радка. Може да ги оставя за двете ви, поравно, в завещанието. Но ще реша аз. Не ти.
Радка внесе куфара в колата под сивото небе на квартал "Тракия", а зад тях, на четвъртия етаж, светна и после угасна лампата в кухнята на Виолета. Петрана седна на предната седалка, стисна снимката на Кирил в скута си и погледна напред, към пътя за Сливен, без да се обръща назад.
