Когато Камен ми каза, че Елена е бременна, аз стисках телефона и гледах през прозореца към покривите на Стария Пловдив. Беше краят на октомври, липите пред катедрата бяха оголили клоните си, а в кабинета ми миришеше на мухъл от старите томове. Камен звучеше толкова развълнуван, толкова неподправено радостен, че аз казах „честито“, без да се замисля. Защото така се прави, нали? Казваш „честито“ на сина си, когато ти съобщи, че ще става баща.
Но още докато го изричах, в гърдите ми се надигна нещо тежко. Не омраза, не гняв — просто умора. Аз бях на петдесет и три, тъкмо бях защитила втората си докторска степен и най-сетне бях получила покана за конференция във Виена, за която бях мечтала от години. Бях доцент Маргарита Стойчева, автор на три монографии върху европейската поезия между двете войни, и изведнъж трябваше да стана „баба“. Дума, която в съзнанието ми миришеше на баница, плетени терлици и безкрайни разговори за това кое пюре е по-добро за бебето — тиквеното или ябълковото.
Не ме разбирайте погрешно. Елена не е лошо момиче. Художничка, завършила е Художествената академия в София, рисува илюстрации за детски книжки. Тиха, възпитана, не ми противоречи. Когато Камен ми я представи за първи път, тя стоеше в антрето на апартамента ми, стискаше някаква орхидея в саксия и толкова се потеше от притеснение, че ми стана леко смешно. Орхидеята, между другото, оцеля и до днес — тя е единственото нещо в този дом, за което се грижа по-добре, отколкото Елена за себе си.
Тя дойде от някакво селце край Велико Търново, отгледана от леля си, защото майка ѝ заминала за Испания и повече не се върнала. Това, предполагам, трябваше да ме трогне. Аз самата бях отраснала в семейство на университетски преподаватели — баща ми четеше Хегел на закуска, майка ми репетираше лекциите си по лингвистика, докато бъркаше крем карамел. Никога не сме имали нужда от мелодраматични биографии, за да се чувстваме значими.
И все пак не мога да кажа, че не я харесах. Тя се усмихваше някак плахо, с ъгълчетата на устата, и винаги сваляше обувките си в антрето, без да ѝ напомням. Това ме обезоръжаваше. Аз съм човек на реда — книгите ми са подредени по азбучен ред на авторите, чаят ми се пие от порцеланова чаша, а не от строителна халба, и когато някой уважава дома ми, аз го забелязвам.
Проблемът не беше в нея. Проблемът беше в това, че Камен искаше семейство — истинско, шумно, с бебешки плач през нощта и с обеден сън в неделя, докато по телевизора върви някакъв български сериал за мутри и лелки. А аз не бях от тези жени. Никога не съм била. Когато той беше малък, за него се грижеше баба му, моята майка, докато аз пишех дисертацията си. Помня как Камен плачеше в коридора, а аз стоях пред пишещата машина и си повтарях: „Само още един параграф, само още една страница“. Майка ми въздишаше и го вдигаше на ръце, а после ме гледаше с онова изражение, в което имаше и укор, и обич.
Когато Елена роди Борис — да, кръстиха го Борис, не София, защото Камен държеше да е на неговия дядо — аз дойдох в болницата. Беше началото на юни, валеше дъжд, а входът на „Майчин дом“ беше задръстен от жени с балони и уморени мъже с тениски, опънати върху коремите. Донесох книга — „Големите надежди“ на Дикенс, в новия превод на БНТ. Подадох я на Елена и казах: „За да четеш, докато кърмиш. Умът има нужда от храна не по-малко от стомаха“. Тя я взе, усмихна се с онези плахи ъгълчета на устата, а после погледът ѝ падна върху корицата и ми се стори, че нещо в нея угасна. По-късно разбрах, че книгата стои на нощното шкафче, но отметката не мърда от двайсета страница.
Първите месеци бяха хаос. Камен звънеше все по-рядко, а когато го правеше, гласът му звучеше така, сякаш говори от дъното на кладенец. Не че не ми казваше какво става — просто аз не питах. А може би не исках да знам.
Един ден, в средата на октомври, реших да ги посетя. Живеят в „Тракия“, в един от онези панелни блокове, които отвън приличат на кибритени кутийки, а отвътре миришат на пържен лук и мокър бетон от асансьора. Тръгнах с такси, защото моята кола — сребристо „Рено“ от 2004-та — беше пак в сервиза. Носех блуза от чист копринен шифон, онази с лилавите ириси, която бях купила от Виена още преди да забременее Елена.
Вратата ми отвори тя — боса, с разтегнат пуловер и коса, прибрана на рошав кок. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спала от седмици. В хола миришеше на бебешка пудра, а на пода до дивана лежеше захвърлена играчка — някакво плюшено зайче с откъснато ухо.
— Маргарита Стойчева, колко мило, че дойдохте — каза тя, а после млъкна, сякаш не знаеше какво още да каже.
Влязох и седнах на ръба на фотьойла. Борис спеше в кошарката си — малък, сбръчкан, с юмручета, свити до брадичката. Елена приготви чай. Всъщност, тя се опита да приготви чай, но първо чайникът изсвири и тя подскочи, сякаш някой стреля, после не намери захар, после Борис се разплака и тя го взе на ръце, а аз останах да гледам как водата в чайника изстива.
— Трудно е, нали? — попитах, без да знам какво точно очаквам да чуя.
Тя кимна, без да ме погледне, и започна да го люлее. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, като махало на часовник, който отброява минути, които никога няма да се върнат. После, съвсем тихо, каза:
— Бихте ли могли да останете с него за час-два, докато отида на зъболекар? Трети зъб ме боли от бременността, а Камен е на работа.
Замълчах. Погледнах блузата си — коприненият шифон с лилавите ириси. После погледнах бебето. После отново блузата.
— Скъпа, аз нямам никакъв опит с бебета. Още помня как майка ми се тревожеше, че ще изпусна Камен, когато го държах.
Тя спря да го люлее. Само за миг, но аз го видях — нещо в нея се пречупи.
— Няма значение — каза. — Ще отида друг път.
Разговорът след това потръгна някак накриво. Аз споменах, че когато тя порасне — Борис, имам предвид — с радост ще му помогна с ученето, с уроците по литература, може би дори с кандидатстването. Тя ме слушаше и ме гледаше, но сякаш не ме чуваше. А после, когато взех в ръце книгата на Дикенс от нощното шкафче и отбелязах колко малко е прочела, тя най-после вдигна глава.
— Знаете ли, Маргарита, аз чета. Но чета „Пипи Дългото чорапче“ на глас, защото на Борис му харесва ритъмът на речта. Не знам дали това се брои за четене във вашата катедра.
В гласа ѝ нямаше злоба. Имаше нещо много по-лошо — resignation. Смирение, примесено с горчивина. Сякаш вече беше приела, че аз съм безполезна в този неин свят на пелени и безсънни нощи, и просто ме търпеше като мебел, която Камен обича и затова не изхвърлят.
— Аз просто не съм от тези баби — казах и сама чух колко плоско прозвуча. — Децата никога не са били моето. Когато Борис порасне, ще бъда до него. Но сега…
Тя остави Борис в кошарката и се изправи. Беше по-ниска от мен, но в този момент ми се стори, че ме гледа отвисоко.
— Когато Борис порасне — каза бавно, — той вече няма да има нужда от вас. Както вие нямате нужда от него сега.
Нещо в мен изтръпна. Исках да кажа: „Ти нямаш право. Аз имам кариера, аз имам лекции, аз имам конференция в Лион след месец“. Но думите заседнаха в гърлото ми. Защото тя беше права. Не в това, че аз не обичам Борис — обичам го, по някакъв странен, дистанциран начин, както обичам старата литография на „Рилския манастир“ в кабинета си. Но обич от разстояние не е обич, която топли.
— Аз ще си тръгвам — казах и станах.
Тя не ме спря. Само каза: „Довиждане, Маргарита Стойчева. Благодаря за визитата.“ Точно така го каза — с пълното ми име и с онази празна вежливост, която боли повече от обида.
Слязох по стълбите, защото асансьорът пак не работеше. Минах покрай кофите за боклук на партера, покрай велосипеда на някакъв съсед, паркиран в коридора, и излязох навън. Валеше ситен, есенен дъжд. Спрях под козирката на входа и си запалих цигара — навик, който бях отказала преди пет години, но в последно време пак бях започнала, тайно, по една вечер, на балкона, докато гледам светлините на тепетата.
Камен ми се обади същата вечер. Каза, че Елена плачела, че не ме иска повече в къщата си, че не съм разбирала нищо и че той — той, моят син, плът и кръв от моята плът — е съгласен с нея. „Мамо, ти дори не се опита. Ти дори не го взе на ръце. Той те гледаше, а ти гледаше блузата си.“ Гласът му трепереше. Дали от гняв, или от болка, не знам. Може би и от двете.
Стоях на балкона, стисках телефона и гледах как дъждът плющи по листата на лозницата, която съседите от долния етаж бяха опънали през терасата. В ръката ми димеше угарката, а в устата ми имаше вкус на пепел. Изведнъж осъзнах нещо ужасно: Елена не искаше от мен да бъда баба от приказките. Тя искаше просто да бъда там. Да подам една пелена. Да позволя на Борис да ми повърне на блузата, без да се ужасявам. Да разбера, че няма значение колко монографии си написала, когато едно дете те гледа и ти подава плюшеното си зайче с откъснатото ухо.
На другия ден отидох в книжарницата на „Гладстон“. Купих всички книжки на Астрид Линдгрен, които намерих, и една голяма книга с български народни приказки — онези, с илюстрациите на Илия Бешков, които бях гледала като дете. После отидох в магазина за бебешки стоки до общината. Попитах продавачката кои памперси са най-добри и тя ме изгледа така, сякаш съм паднала от Марс. Купих два пакета. После отидох в аптеката и купих крем против обриви. И накрая, вече с препълнени торби, отидох до блока им в „Тракия“.
Елена ми отвори. Беше сама — Борис спеше, а Камен беше на работа. Тя ме погледна, после погледна торбите, после отново мен. Не каза нищо.
— Не искам да влизам — казах бързо, защото видях как се напряга. — Само… донесох ви някои неща. И исках да кажа, че… аз не знам как се прави. Не знам как се гледа бебе. Моята майка го правеше вместо мен, а сега нея я няма, и аз съм стояла на същия този кръстопът, където стоиш ти, и съм избрала грешния път.
Тя мълчеше. Отвътре се чуваше тиктакането на стенния часовник — оня стар механичен часовник, който Камен беше взел от моя дом, когато се изнесе. Тиктакаше бавно, тежко, като сърце, което се опитва да бие равномерно.
— Аз не мога да обещая, че ще се променя — продължих. — На петдесет и три години човек рядко се променя. Но мога да обещая, че ще идвам всеки вторник и четвъртък. От четири до шест. И ще гледам Борис, докато ти ходиш на зъболекар, или на фитнес, или просто да се разхождаш сама из парка, без да слушаш бебешки плач. И ако повърне на блузата ми, няма да умра. Вкъщи имам препарат за петна.
Елена преглътна. Видях как трахеята ѝ трепна — онова малко, почти незабележимо движение, което издава усилието да не заплачеш. После, съвсем бавно, тя отстъпи встрани и ми направи път.
— Влезте — каза. — Тъкмо сложих чайника.
Този път чаят беше горещ. Седяхме двете с нея на кухненската маса, а между нас, на плота до прозореца, спеше Борис в кошарката си. Дъждът отвън беше спрял и през стъклата влизаше онази мека, жълтеникава светлина, която има само в Пловдив през есента, когато слънцето се опитва да пробие облаците над тепетата. Елена държеше чашата си с две ръце и разказваше нещо за зъболекаря, който ѝ бил казал, че бременността „изяжда“ калция, а аз я слушах и си мислех, че всъщност не е толкова трудно. Да слушаш. Да бъдеш там. Да си замълчиш за Дикенс.
След два месеца започнах да идвам три пъти седмично. После четири. В един студен ноемврийски следобед, когато Елена беше излязла на зъболекар, Борис се събуди и започна да плаче. Огледах се паникьосано. После го взех на ръце — внимателно, подкрепяйки главичката му, както някога майка ми беше правила с Камен. Той изхленчи, изви се в ръцете ми, а после изведнъж млъкна и ме погледна. Имах чувството, че ме вижда за първи път. Че преди това за него съм била просто силует на фона на прозореца, а сега изведнъж съм станала истинска.
— Ей, малкия — прошепнах. — Аз съм баба ти. Не знам как се прави това, но ще се научим заедно.
Той сгъна юмручето си около палеца ми и го стисна. Стисна го така, сякаш от това зависеше животът му. И аз го държах — държах го цели десет минути, докато ръката ми не изтръпна, докато не чух ключа на Елена в ключалката. Тя влезе, видя ни, и спря. Спря насред антрето, с палтото още на раменете си, и ме погледна с онова изражение, в което имаше всичко: изненада, облекчение и още нещо, което не можах да разпозная веднага. После разбрах — беше уважение. Не за титлите ми, не за монографиите. За това, че съм там, с него, и че ръцете ми миришат на бебешко олио, а не на стар прах от библиотека.
Минаха три години. Сега съм на петдесет и шест. Борис ходи на детска градина, говори с пълни изречения и знае наизуст „Мечо Пух“ — не защото аз съм му го чела, а защото Елена му го е чела петстотин пъти, докато аз стоях до нея и подавах салфетки, когато той разливаше компот. В кабинета ми все още има три монографии на рафта, но до тях стои плюшено зайче с откъснато ухо — Борис ми го подари за рождения ми ден и каза: „Бабо, то е също като теб. Малко скъсано, но още става за гушкане.“ Засмях се тогава, а после, като си тръгнаха, стоях до прозореца и плаках.
Вчера Елена ми се обади. Каза, че е бременна отново. Че този път ще е момиче и че иска да я кръстят на моята майка — Здравка. „Ако нямаш нищо против“, добави тя плахо, с онези ъгълчета на устата, които вече не треперят, когато ми говори.
— Нямам — казах. — Елате в неделя на обяд. Ще направя баница.
Затворих, извадих тефтера с рецепти, който майка ми ми беше оставила, и отворих на страницата за баница. После се обадих на декана и отказах конференцията в Лион. Беше ми отнело петдесет и шест години, но най-сетне бях разбрала коя конференция е по-важна.
