Колата излетя от пътя точно пред тях. Бял джип, който се преобърна по склона и изчезна зад върбите. Чу се плясък.
Дияна стисна волана, докато кокалчетата ѝ побеляха.
— Видя ли това? — извика Стефания от задната седалка.
Дияна вече натискаше спирачката. След нея спря и синьото рено със сестрите Ваня и Петя — четирите пътуваха заедно към Пловдив, но с две коли, защото Дияна и Стефания тръгваха от Хасково, а сестрите ги догониха на разклона. Плануваха уикенда от месеци — концерт в Античния театър, разходка по тепетата, може би вино в Стария град. Стефания даже си беше купила нова рокля, която стоеше в багажника, грижливо увита в найлон.
Никой не очакваше, че ще прекарат следобеда в ледената вода на Марица.
Дияна първа изскочи от колата. Теренът беше стръмен, обувките ѝ поддаваха върху мократа трева. На трийсетина метра надолу, наклонена на една страна в реката, стоеше колата — потъваше бавно, но сигурно. Водата вече стигаше до прозорците.
Отвътре се чуваше вик.
Мъжки глас, паника, напрежение. Дияна не разпознаваше думите, но звукът стигаше до нея като електричество. Тя се обърна към останалите, които вече тичаха насам.
— Обадете се на 112! — извика тя и скочи в реката.
Водата я преряза като нож. Средата на април, реката беше пълна от топенето на снеговете в Родопите, а температурата едва ли надхвърляше десет градуса. Но Дияна не усети студ. Усети само как течението дърпа дрехите ѝ тежко, като ръце, които я теглят надолу.
Стефания се озова до нея за секунди. След това влязоха и сестрите.
Шофьорската врата беше поддала. Вътре — мъж на около трийсет и пет, който блъскаше по прозореца с юмрук. До него, на пътническата седалка, жена с кървящо чело. Отзад — две деца, пристегнати с колани.
— Отвори! — извика Дияна, но мъжът явно беше в шок, просто продължаваше да удря стъклото. Тя завря пръсти в процепа на прозореца и дръпна с цялата си тежест. Стъклото поддаде. Мъжът сграбчи ръката ѝ и се измъкна. След него изтеглиха и жената.
Дияна ги побутна към брега, където Ваня вече превеждаше жената през плиткото.
После се обърна.
Водата вече беше стигнала до тавана на колата откъм задната част. Голямото момче — може би на десет — се беше откопчало само и Стефания го измъкна през счупения прозорец. Но малкото оставаше вътре.
Четири- или петгодишно. Коланите на детското столче бяха заяли.
— Нож! Някой има ли нож! — извика Стефания.
Петя беше още в колата си, претършуваше жабката. Върна се с малка сгъваема ножица, каквато държиш в аптечката. Малка, тъпа, почти безполезна.
Но не беше безполезна.
Петя нагази отново във водата и подаде ножицата на Дияна. Колата вече беше почти изцяло под вода — виждаха се само покривът и отвореният прозорец, през който Дияна беше извадила шофьора. Тя си пое въздух и се гмурна.
Вътре беше тъмно и студено. Пръстите ѝ напипаха колана. Ножицата не режеше, а смилаше — влакно след влакно, с мъчителна бавност. Дробовете ѝ горяха. Тя режеше, дърпаше, усещаше как съзнанието ѝ започва да избледнява.
Накрая коланът поддаде.
Дияна сграбчи момченцето и се изтласка нагоре. На повърхността я посрещнаха ръцете на Ваня и Стефания. Водата изплю и трите, а с тях — и детето.
Момченцето беше отпуснато. Устните му — сини, почти сиви. Не дишаше.
Жената на брега пищеше.
Дияна положи детето на тревата. В главата ѝ изплуваха картини от курса по първа помощ, който беше взела преди три години, когато работеше като аниматорка в детски лагер на морето. Инструкторката беше повтаряла: *"Не мисли. Натискай."*
Едно. Две. Три. Четири. Ръцете ѝ работеха автоматично.
— Дишай — казваше тя на момчето, сякаш то можеше да я чуе. — Хайде, дишай.
Гръден кош. Натиск. Още веднъж.
Секундите се влачеха като минути. Петя стоеше наблизо, увила ръце около себе си, мокра до кости. Стефания подкрепяше майката на децата. Ваня беше на телефона с диспечера на спешния телефон, обясняваше къде се намират — пътят между Димитровград и Първомайско, километър и нещо след моста, отбивката с изпочупения парапет.
— Не знам как се казва мястото — повтаряше Ваня, — но тук има бял джип в реката. Ще ни видите.
Никой не помнеше точно колко време продължи сърдечният масаж. Или сто години.
После момчето кашля.
Рязко, спазматично, сякаш водата си търсеше път навън от дробовете му. После още веднъж. И заплака.
Майката се строполи на колене до него, притисна го до гърдите си и се разрида. Беше дълбок, виещ плач — какъвто издаваш само когато страхът е бил по-силен от всичко, което си мислел, че можеш да понесеш.
Дияна се отпусна назад върху тревата. Едва сега усети, че трепери. Че зъбите ѝ тракат. Че водата в обувките ѝ е ледена и че е изгубила единия си обиц.
— Гумената лодка — каза Петя, очевидно на себе си, и седна до нея.
Някъде отгоре вече се чуваха сирени.
Мъжът от колата седеше на пет метра, втренчен в реката, и не можеше да спре да повтаря едно и също: "Не видях завоя. Кълна се, не видях завоя."
Линейката пристигна за дванайсет минути. Пожарната — малко след нея. Докато парамедиците преглеждаха децата, един от тях мина покрай Дияна, спря и ѝ подаде одеяло.
— Вие ли ги извадихте?
Тя кимна.
Той поклати глава.
— Браво. Честно, браво.
По-късно шерифството им изпрати грамоти. Поканиха ги и на официална церемония в общината. Стефания не отиде — тя каза, че не може да гледа снимки от онзи ден. Но Дияна отиде. Не заради благодарностите. А защото искаше да види момчето.
Казваше се Калин. Беше на четири.
Стоеше до майка си в приемната, стискаше някаква играчка — мъничко синьо количе — и гледаше Дияна с огромните си очи, които вече не бяха сини, а кафяви и много сериозни.
Майката я хвана за ръката. Ръката ѝ беше гореща и лепкава от чая, който беше държала.
— Вие спасихте децата ми.
Дияна отвори уста да каже нещо — че всички помогнаха, че нямаше само едно, че и другите влязоха във водата. Но вместо това се наведе към момчето.
— Харесва ли ти количето?
Той кимна, без да я поглежда.
— Може ли да го видя?
Момчето се поколеба. После протегна ръка и пусна играчката в дланта ѝ. Дияна я разгледа — евтина пластмаса, издраскана, с липсваща броня. Явно си падаше по нея повече от всяко нещо на света.
Тя му я върна.
— Гледай я добре.
Калин я взе и я притисна до гърдите си.
На излизане от общината Дияна спря на стълбите. Беше същият влажен априлски вятър като в онзи ден, същият мирис на река и цъфнали върби. Стефания беше написала в групата: *"Още ли си там? Ела вкъщи, направила съм баница."*
Дияна отговори: *"Тръгвам."*
В колата пусна радиото. Говореше се за предстоящите празници, за летния сезон, за туристите, които се очакваха по морето. Обикновени неща. Тя превключи на друга станция.
После си спомни за изгубената обица. Малка, сребърна, с деликатна форма на клонче. Беше я купила преди две години на битака в Пловдив за трийсет и два лева. И сега я нямаше — остана някъде на дъното на Марица, закачена за колан, който беше срязала с тъпа ножица.
И за първи път от всичкото време Дияна се усмихна.
Трийсет и два лева. Най-евтиният глътка въздух, който някога беше купувала.
